Много искам да си тук: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Господи, като нещо ме боли, главата ми е звънец, сигурно затова не те чувам. Наведи се мъничко. Мама каза, че си се преместил у нас, за да ме съживиш. Може ли да ме умориш, та с мене да умре болката и после пак да ме изправиш на крака, като тя се махне? Аз съм Васко, още не свиря добре на акордеон, обаче да знаеш какво чувам в главата - само песни. Нали всичко можеш, Боже – влез в главата ми да ги чуеш. Най-хубавата песен, ама най-най-такава, дето хем лети, хем плува, хем бяга, хем те бие, ако лъжеш – тя е за Даме Дамянка. Още не съм измислил нещо за тебе, но имам идея. Дядо ми Васил от много години свири на акордеон, може и тебе да те научи – ти само умори мен, докато ме боли болката. Някой път мисля - умрял съм. Мама разправя, че щом умре, човек става вятър. 

Докато е жив, човек няма пари да отиде в Африка – само по телевизора я гледа. Мама казва, че ти я знаеш – цялата Африка - защото си направил земята и водата. Те били големи, големи, защото сърцето ти, Господи, е голямо и във всичко, дето си правил, голям ум си сложил, само в мене малък ум – не свиря хубаво, не пея, язък за песните, дето сами идват в главата ми. Като не ми бяха строшени ребрата и като вечер е топло, обличам най-хубавата си дреха - едно дънково яке.
Подари ми го Даме Дамянка за моя рожден ден, който мина още когато обрахме гроздето и тате се напи. Заболя малко по-долу от моите счупени ребра, боля го десет дена и още десет дена и после ти си дошъл в нашата кухня. Помогнал си му да дойде при тебе. Защо не остана ти при него? Заедно с баща ми щяхте да пиете у дома от гроздовата ракия. Тате като мене не пееше хубаво и не можеше на нищо откъм песен да те научи, но той играеше хоро, Господи. Никъде не си виждал човек толкова хубаво да бродира стъпки – в Африка дори, където хората са майстори и скачат, без да подгънат крак. Мама казва, че затова почерняват целите и не се познава дали е нощ, или човек.

Когато небето гърми, аз знам, че баща ми и с теб и заедно играете радомирското. Мама каза, че ти не пиеш ракия, но не бой се. Баща ми ще те научи. Той може вече да е станал вятър, за да долита често до мене. Биеше ми дузпи. От пет спасявах само две, а аз на него като му биех, от пет спасяваше пет. Отначало ме беше много яд, Боже, но после, ама много по-късно –аз все късно забелязвам хубавите работи - го гледам как се нахилил, като че едно печено агне изял. И си викам: – „Добре, че ги спаси тия пет дузпи. Гледай го, лицето му широко като пътя до Перник от радост.“

Виждал съм те, разтеглили са те на кръст, Господи. Мама ме води в църквата „Свети Никола“. Тя като момиче помагала да ти направят къща – църквата е твоята къща, да си имаш покрив над главата. Лятото няма страшно, топло е, но зимата – и хляб твърде няма, студ свива, затова ела в „Свети Никола“.

Гледах как са те заковали на кръста и си викам: – „Тия ще ги бия!“. Той Господ им направил целия свят, акордеон измислил, и така направил, щото да се роди Даме Дамянка точно в Старо село съвсем близо до нашата къща. А те го хвърлили на кръста, гадовете. Майка ти, Господи, Дева Мария – тя много прилича на мама. Така гледа ли, гледа да те гушне, когато си бил малко дете, за да пораснеш, да не те болят счупените ребра. Сигурно ти затова сега помагаш на децата. Благодаря ти. Благодаря ти, че болката ми малко се посви. Като дишам пак хапе, но така става и като паднеш от колело. Значи ще се оправя след десет дни. Мама е сигурна в това.

Много искам да си тука, Господи, когато дядо ми Васко дойде с акордеона. Той ме лекува, като ми свири нещо – ама не „Джелем Джелем“, не Кривото хоро, нито Радомирското. То е една песен, която в моята глава никога не е идвала. Слушам я и виждам Струма, и рибите в нея. Големи риби! Викам си - що не съм риба, ще изплувам по реката чак горе, до Витоша, при Горелото, дето извира живата вода. После ще се върна пак тука, до гроба на тате и в кухнята при мама. И чак после ще замина за Гърция. Ти може да не знаеш какво е Гърция – не знам дали моята майка ти е казвала. Тя гледа една стара бабичка в София и затова няма време да ти обяснява разни неща. Но мама много те обича, Господи. Сигурно колкото обича мен. Гърция е едно топло поле. Там има гърци и маслини.

- Даме Дамянке – казах аз един ден на Дамянка. – Искаш ли да вземем едно корито. То е от дърво и е грамадно. Мама переше дрехите в него, но сега забогатяхме – от „Втория шанс“ купихме пералня и коритото стана мое. Ще отидем до Гърция с него, ще наберем маслини и ще се върнем в Старо село.

- Ти си много умно дете – каза ми Даме Дамянка, обаче не съм много умно дете.

Завлякохме коритото до реката, в Ямата. Ти, щом си направил света, сигурно знаеш тая Яма, дълбока е колкото самосвал; там хлътна самосвала на Дончо железаря и го дърпаха с кран. Там аз и Даме Дамянка пуснахме коритото и скочихме в него. И стана най-големият ми резил, Господи. С право ме болят тия строшени ребра. Коритото потъна. Ямата дълбока, аз уж плувам, ама само жабешката, а Даме-Дамянка и жабешката не може. Ще се удави. Обаче аз си викам на ума: – „Аз един приятел имам, по-точно, два приятеля: Даме Дамянка и акордеона, но щях да оставя акордеона да се удави – макар че само той чува какви песни сами пеят в главата ми. Даме Дамянка - аз заради нея чувам тия песни. Ако я няма, защо ми са ми песни и акордеон?“

Ти, Господи, сигурно чуваш песни като мене и нали си голям, още един свят ще направиш, още едно небе ще сложиш да вали дъжд на света, за да са щастливи доматите в градината. А Даме Дамянка потъва, Господи. Не жабешки – кучешки, мечешки, котешки и червейски плувах. Ритах с крака и с едната ръка водата бих. Хванах Даме Дамянка за косата и дърпай, дърпай, дърпай! Добре, че не се скъса тая коса и добре, че не се скърши главата й. Стъпих на брега и гледам – Даме Дамянка въобще не е удавена и си е жива, но мокра. Нямаше сила да ходи и аз викам:

– Не бой се, Даме Дамянке, ще те нося.

Вдигнах я и я носих две крачки. После и двамата паднахме в праха. Господи, като си правил света, много прах си оставил в Старо село! Ако искаш, като порасна, ще я правя на грънци тая прах, може и тухли от нея да ти издокарам – да си иззидаш сладкарница на някой облак. Довлякохме се при мама и тя викна:

– Вие сте малоумни деца! – И ни плесна по един шамар – един на мене, един на Дамянка. После удари по масата:
- Щом не сте се удавили, защо не донесохте коритото у дома! Това корито е очувало четири деца и тебе също, Василе прости! Ти порасна в него. Сега има бебешки ванички - леки като сладолед, но тогава нямаше, глупав Василе и ти Дамяно, глупава като него! Крастави магарета през девет баира се подушили. Диванета!

После й мина, целуна ме по мократа глава и нея целуна по мократа глава, даде ни да се преоблечем и каза, че ще ни гости с боб. Хубав боб, направо от злато и сребро сякаш бе сварен.

На другия ден баба Елена наказа Дамяна да не яде на обед и на вечеря за това, дето е щяла да се удави.

Господи, никога не оставяй Даме Дамянка се удави! Искам да играя с нея на „Черен Петър“, защото я бия редовно и я карам да клекне десет пъти. Но сега, като ми донася сиропа срещу строшени ребра, въобще няма да я притискам да кляка. Тя се подстрига, за да прилича на мене и да плаши болката ми. Знаеш ли какво ще направя, Господи?

Не ме бива да пея, мама казва, че гърлото ми е усукано, затова съм вързан в песните – „Че как няма, все главите на рибите налиташе да ядеш, а се знае, че рибата не пее. Господ така я е омесил.“ Според мене си посбъркал, Боже. Сигурен съм, че рибата иска да пее – хиляда рибни глави съм изгълтал и зная какво мислят шараните, дори вече може би аз самият съм шаран. Чакам да ми поникнат люспи по гърба. Въпреки това ще опитам като умра, да стана на вятър, за да ходя навсякъде по света. Но какво е свят без Даме Дамянка? Като дойде тя, ще изпия гадния сироп за ребра и ще й изпея оная песен, дето дори дядо ми Васко - най-умният човек на света - още не е измислил.

Благодаря ти, че болката стана малка като пате, дето преди десет минути се е излюпило като снаряд от яйцето. Ела да слушаш оная, моята песен. Ще съм ти благодарен сто години, докато стана вятър и още сто след това. Като ти е топло, ще подухвам близо до челото ти, за да се разхладиш, Боже.

След десет минути – никой не знае колко продължават десетте минути - за болката сигурно са били една секунда, за момчето със строшените ребра – един век, а за момичето, което мъкнеше под мишница едно тумбесто шише, пълно с нещо зелено и гадно на вкус, тия десет минути са били точно три удара на сърцето. По едно време пред недомазаната къща, което обаче имаше страхотна телевизионна антена с 329 канала за целия свят, се чу песен.

Тя нямаше думи. Но мелодията! Ах, мелодията! Тя беше тиха и добра като дете, което си е изпило млякото и майка му го е целунала, като онзи боб от злато и сребро, който двете хлапета бяха изяли точно когато без малко щяха се удавят и плуваха жабешката, кучешката, червейската и патешката до брега. Беше хубава - мелодия като болка, която си отива. Още по-хубава - като момичето, седнало до леглото на болника и го гледаше с ей такива зелени очи. Затова в стаята влезе септември и въобще не искаше да си тръгва.

- Васко, ти си най-гениалното дете – каза момичето, което носеше септември в погледа си.

Момчето се опита да се надигне, но лекарството за строшените ребра още не беше подействало. То беше едно твърде лениво, да не кажем лентяй-лекарство, но беше мощно. Нещо като камион, който чака шофьора да го запали.

- Какво значи гениално? – попита момчето и се опита да не пъшка. Реброто отново се беше досетило, че е строшено и викаше болката с всичка сила, защото ако нещо не боли, то не е счупено.

- Значи, че измисли най-голямата песен за Старо село – обясни Даме Дамянка.

Момчето - въпреки болката, която отново бе навирила глава, за да покаже кой командва тук - се надигна и каза:

- Тая песен не е за Старо село. За тебе е.

Момичето обаче въобще не му повярва.

- Даме Дамянке – каза Васко. – Благодаря, че си подстрига косата, за да приличаш на мене. Много си хубава така.

Чак тогава лекарството за ребра подейства. Болката изтъня, превърна се в скакалец и отскочи чак на другия баир при един тракторист, който се беше набол с трънче на пръста.