Месечинке: разказ с продължение от Здравка Евтимова
Намериха Вовата с подвити и позеленели клепачи – паднал през кафене „Солирас” – видели го две жени от „Чистотата” и не повярвали на очите си - грамаден мъж, само мускули по него, дори на челото му - мускули. Проснал се, очите му били отворени и към Радомир гледали, клепачите му били надебелели като двете сестри Дона и Диди в пекарната.
- Този човек е тръгнал да умира - рекла една булка от чистотата.
- Не е тръгнал, ами направо е стигнал до умирането – установила другата жена, която вече се навела да пипне Вовата по мускулестото чело. То било още топло. Жената била майка на Васко, най-чалнатото в ума от трите ѝ деца, което плещело за Дамянка, внучката на Елена с треволяците. Затова тази булка сe досетила:
- Дай да го замъкнем при Елена, може да го спре откъм умирачката – предложила тя. Двете жени, не особено високи, но много жилави – в Радомир ако не си жилав, те карат в болницата в Перник и след две седмици вече сте се прегърнали с умирачката.
- Елено, виж го тоя. Знаем, че отряза сливите ти петровки, но го спаси от човещина, жено. Майка му само него има, макар и айдук.
Елена с треволяците не си дала труд да рече: "Вкарайте го вътре, под покрив" - макар че небето пощуряло. Шепи не - цели вагони сняг сипело от облаците си, за да има какво да ринат жените пред кметството и една цигара като жени да не могат да пафнат.
Елена оставила Вовата проснат на улицата пред вратата на къщата си – още я смъдяло и дълбаело от мъка, че поразил всичките ѝ сливи. Разправят, че 23 различни сорта била присадила. „В ръцете я бива и в главата я бива тая жена.“ - каза една от жените от „Чистотата“. „Само да нямаше такива очи. Като че син ми кове ножове в тях.“
Вовата останал да лежи на улицата. Не излязла Елена, а онова дребното като бяла въшка дете, дето се вее все само по улиците на Радомир или ходи по баира да къса треволяк за баба си. Момиче, хубаво като дядо си на лице, но и в неговите очи някой ножове кове. На Васко гарван му е изпил ума, затова все за нея дрънка, реши майка му.
Останалото нещо го видя с очите си. Това въшка дете дотича с едно тумбесто синьо шише. С палец и показалец отвори подутото око на Вовата, изля малко от тумбестото шише.
После и другото око отвори, ама много го разпъна, ще речеш, че иска да го извади от главата, и надигна шишето. Изсипа доста, няма лъжа и измама, половин шише ливна и само докато човек дръпне една цигара, Вовата почна да трепка с клепки, после клепачите му станаха от зелени на жълти, от жълти на кафяви и от кафяви на най-обикновени клепачи като моите и твоите. След още една цигара Вовата се надигна и кресна:
- Не съм само аз сякъл сливите на оная идиотка. И Павелчо, и Федката, и Риж Димитър рязаха с мене. Даже аз най-малко рязах, защо само мене ослепихте...
- Повтори кои бяха другите – каза детето.
- Като ти плесна един, от тебе ще остане локва пикня – каза Вовата и според двете булки от „Чистотата“ не беше прав, щото оная, въшката, му нагласи клепките, стегна ги като нови, ние сме свидетели даже и пред господ, рекоха те.
- Ако не ми кажеш кои бяха другите, ще ти сипя от това шише – каза спокойно детето и къде бръкна - никой не видя, но измъкна едно тънко, хем черно, хем дълго шише. – Половин капка и целият ще позеленееш.
Вовката надигна всичките си мускули – и на челото, и в юмруците. Махна да удари, но накрая не удари никого.
Момичето плю – булките от „Чистотата“ видяха и се прекръстиха. Те ходеха в черквата "Свети Йоан Рилски" и вярваха в дядо Боже Господи. Сега се помолиха слюнката да не уцели Вовата, но Господ сигурно беше на някое далечно място и стана тя каквато стана.
- Ще ме плюеш ли, куче! – ревна Вовката.
- Ще те плюя – рече спокойно детето. – Ако не легнеш да полежиш, докато майката на Васко изпуши още две цигари, ще ослепееш. Предупредих те.
Двете жени отново се помолиха на дядо Боже Господи, който макар и далече оттук, свърши добра работа. "Благодаря ти, Иван Рилски, но най-много на тебе, Боже!" - каза майката на Васко. Никак не ѝ се искаше пред нея да се пролее кръв на това дете, което може от клепка, дебела колкото капак на тенджера, да направи клепка като твоята.
- Довиждане, лельо Валя – каза детето и погледна с очи, в които ножът вече беше отрязал едно дебело парче. – Много поздрави от мене за Васьо.
- Добре – обеща жената от "Чистотата", но хич не харесваше хлапето. Не е редно една кокоша курешка да командва човек, дето освен мускул, има и кола Мерцедес S класа. Но пък ѝ стана приятно, че курешката накара Вовата да се изпружи като мертек на улицата, направо на снега.
Това беше. Точно това и нищо повече. Едната булка от „Чистотата” се кълнеше, че чула с големите си уши всичко и вече ѝ станало ясно защо Васко се увърта около това момиче. Тя и колежката ѝ само се спогледаха, когато след един ден точно на същото място - пред кафе „Соларис”, на връщане от доктора, който им даде хап срещу кашлица – двете попаднаха на Федката. И по него само мускули, и неговите клепки подути като крила на ярка, зелени, ще кажеш, че вече оттатък умирачката се е пренесъл човекът. Млад, добре че има господ да го прибере, голям айдук. Двама мъже го завлякоха от Тото-пункта до Елена. Елена отсякла : – „Имам работа!“. Накрая онова дребното излязло с тумбестото шише.
Още на същия ден, но следобед – само десетина минути преди турския сериал – пред "Соларис" намерили проснат Павко. И той мускулест като сом, и той як, и неговите клепки зелени, подути, а очите кръвясали. Майката на Павко дошла да се моли на Елена, а Елена, разправят, не си показала дори чехъла на вратата. Въшката отишла с тумбестото шише.
Разправят, че прехвърлили през зида на Елена – точно зад портата - пари. Разправят, че докторът от Радомир два пъти ходил да я пита от какъв бурен вари онова нещо за очите, но Елена му рекла, че не знае. Виж ми окото!
- Как да не знаеш, бабо? – обадила се бялата въшка. – То аз знам, та ти.
Докторът се опулил и щял да глътне собствената си брада – на козел мязал с нея, не стига че дърт, ами брадата му по-дърта от него изглеждала.
Една камионетка спряла пред портата на Елена и Павко Хайдука със собствените си мускули – видяла го майката на Васко и още три колежки от „Чистотата” – свалил четири наръча дръвчета в кашпи, то значи в големи дървени кофи - ама хубави, ама гиздави, ама кичести фиданки. После тоз хайдук платил по петнайсет лева на Васко и неговите другарчета да пренесат кашпите в бараката на Елена.
- Ма ти чу ли какво каза бялата въшка на Павко?- попитали колежите на Васковата майка.
- Май попита и той ли е сякъл сливите петровки на баба ѝ.
- Бялата гнида е опасна – отряза майката на Васко. – Баба ѝ я учи на лекарски мурафети от малка. Целият им род по женска линия е ненормален и силно откачен.
- Васко се прибра и ръцете му не бяха ръце, а един огромен мазол като футболна топка – толкова много кашпи превлякъл и ми вика – „Мамо, боли ме мазола. Ще ходя Даме Дамянка да ме лекува.“ Обаче Даме Дамянка я нямало. Виж ми окото! Нямало я друг път. Момчето ми е пощуряло. Сигурно гнидата му е направила магия. Не може да диша ден, без да я види.
----------- ---------------- --------------
Детето го дръпна за ръка.
- Тате.
Мъжът, висок и тънък, се сепна, попита – „Какво?“
- Гладна съм – каза то.
Мъжът измърмори:
- Когато изпиеш сълзите на някого, ще го обичаш цял живот… аз, глупакът, ги изпих - мъжът бръкна в десния джоб на палтото, задълба в левия, после бавно прерови джобовете на панталона, не намери нищо, погали шапката на хлапето, опита да се усмихне и не се усмихна. – Майка ти ще се върне –каза той. – Изпих сълзите ѝ.
- Риж Димитър е богат – измърмори хлапето. – Но щом си изпил сълзите...
Мъжът нямаше шапка на главата си и снегът падаше направо на косата му, гъста и кафява като разорана нива.
- Тате, аз имам пари – баща ѝ не я чу. – Мама няма да се върне – каза детето.
Лицето на мъжа изчезна. За миг като че нямаше лице, а само коса или кафява есен, макар че беше януари.
- Не се бой, тате – каза момичето. – Аз имам пари – то бързо свали ръкавицата си, бръкна в джоба на розовото яке и измъкна пачка банкноти. Каква ти пачка – бяха две банкноти от пет лева, свити на четири – може да бяха свити на пет или на шест, кой знае това дете как ги беше свивало, за да се поберат в малкото джобче – това беше дрешка от магазина „Втори шанс“, почти като нова, направо нова, ако не броим, че дядо ѝ заши две копчета, които бяха по-светли от истинските. Като не броим, че баба Елена спря да вари кашата от дюлеви семки срещу кашлица, а отряза всички копчета и заши пет нови новенички. Така якето стана много по-хубаво отпреди.
- Ела! – момичето, хвана големия мъж за ръка и каза: – Сега ще ти купа една пица, най-голямата в „Соларис” – На мене ще ми дадеш две залъчета, моят стомах е колкото на червей, даже още по-малък.
- Не ми се яде – каза бащата.
- Когото човек няма пари, мисли, че не му се яде, но е гладен. Дядо казва така, а знаеш, че той не лъже. Хайде, аз ще те заведа.
Хлапето хвана мъжа за ръка и двамата тръгнаха по тротоара, откъдето още никой не беше минавал. Нямаше пътека в пряспата. Мъжът, превърнал се в сняг, и хлапето в най-прекрасното, даже по-хубаво от съвсем ново яке, крачеха напред, към пролетта, която се страхуваше да приближи насам.
- Знаеш ли какво казва баба за лекарствата? – попита момичето, но бащата не знаеше. Сигурно затова мълчеше.
Дъщеря му обаче не се разсърди. Тя не се сърдеше на никого. Дядо ѝ – може би най-умният човек на света - ѝ беше обадил, че от сръдня боли глава. Той например, ако се сърдел на баба ѝ – трябвало отдавна да е скочил да се обеси, но нали вече изпил сълзите ѝ, какво друго да прави - сложил край на сръдните. - Баба каза, че човек не трябва да прави зло лекарство. Дори ако мрази хайдуците. Дори ако хайдуците са по-гадни от гъсеници.
- Какво?– измърмори мъжът, който гледаше улицата, а може би не я гледаше.
Къщите бяха ниски с избелели стени. Съвсем малко се забелязваше колко са стари, защото бяха завити с шалове от сняг.
- Ако човек прави лошо на хората с лекарството, дето е сварил, ръката му ще изсъхне - изтърси момичето. Спря на място – снегът се бе натрупал до коленете му и се напъха в ботушите, но детето не го забеляза. То свали ръкавиците си, дръпна мъжа за палтото, после още един път го дръпна и още един път - много силно.
- Тате! Ръцете ми са изсъхнали.
Мъжът не я чу. Детето сви юмруци, обърна се към баща си и затича срещу него. Юмруците се забиха в дебелото палто, точно на мястото, където се намираше сърцето му.
- Сухи са, тате. Виж – то протегна длани напред, разпери пръсти, дълги и тънки като цветни моливи от кутията за седем лева; ниско изрязани, по-скоро изгризани, до самата кожа нокти.
- Нищо ти няма – каза мъжът.
- Има ми тате .... аз... аз... – детето не можа да каже нищо. Захлипа.
- Да се обадим ли на мама, месечинке?
- Те отрязаха моята черешка... моята черешка миналата година роди за пръв път – каза детето. - Черешите бяха големи колкото лапите на кучето Гашо. По-големи... Никой не ги наби. Не им се скара. Аз... Пиеха в „Соларис” и аз... Аз сварих зло лекарство. То много лесно къкри... от змийско мляко. Клепките се подуват. И на тримата клепките се подуха. Заради черешката... Носех ѝ вода с кофа от реката.... Тате... – сняг и сълзи се омесиха по лицето на хлапето. То започна да ги трие с ръце, но му дойде нещо и наум и каза – Виж как изсъхнаха....
Мъжът се наведе, внимателно махна кашата от сняг и сълзи от лицето на детето.
- Малка си още, месечинке.
- Не съм малка. Знаех, че ще им се подуят клепките. Те ми отрязаха черешката.
Мъжът мълчеше.
- Три часа я варих. Злата отвара. Не ослепяха.... сипах им от шишето с доброто лекарство. Сварих и добро лекарство. Заради Васко. „Излекувай ги, Даме Дамянке. Човек е повече от една череша…“. Така каза Васко.
Мъжът прегърна момичето, притисна го към гърдите си и тихо и помърмори.
- Майка ти няма да се върне, месечинке.... Свари лекарство за мен.
Онези, които се интересуват какво се е случило с Елена билкарката, момичето Дамяна, Васко и другите хора, които живеят в тази история, могат да се върнат в разказите на З. Евтимова - от разказа „Отивай си“ през другите няколко разказа до днес.