Мазохизъм или натрапена свобода?

Напоследък съм обхванат от трайно недоумение. Моето озадачение е провокирано от начина на мислене на значителна част от сънародниците ми по повод на войната, в която всички сме въвлечени без да искаме през последните повече от две години. Учудвам се на странната, по мое мнение, неспособност на мнозина сънародници да оценят характера и определят човешкия смисъл на тази жестока агресия. Удивен съм от липсата на здрав разум и слепота за фактите, отнасящи се до нея. Питам се какви са причините за това – явно или по-често скрито – одобрение или „разбиране” към действията на окупатора, съчетано с едва прикрита неприязън към неговата жертва.

В това отношение на очи се набиват няколко възможни основания. Едно от неизбежните е многократно отбелязваната традиционна за значителна част от населението на нашата страна русофилия. Благосклонното отношение към всичко руско, независимо от неговия вид и въздействие върху живота на българите, е факт за мнозина от тях. Като че ли то не може да бъде разколебано по никакъв повод. Към тази заслепяваща „обич към дядо Иван” обаче непременно следва да се добавят и други причини за обяснение на визираното явление, което се базира върху трайни емоционални нагласи.

Очевидна е невъзможността на мнозина сънародници да почувстват, че самите те са обект на атака и да определят вярно кой е нападателят им. При все че той не се крие, официално е обявил страната им за неприятелска (вражеска) и е предприел конкретни действия, нанасящи вреди и страдания на самите тях, освен на техните съграждани. Изглежда неразпознаването на действителната заплаха за мира и потенциалния агресор спрямо родината им, както и привиждането на злонамереност у приятели говори, че на изпитание е поставен самият им инстинкт за самосъхранение. Неговата загуба ме кара сериозно да се запитам дали в случая не става дума някакво психическо разстройство. На ум ми идва добре известното от векове извращение – мазохизъм.

Нека видим доколко тази психологическа зависимост, изразяваща се в насилие над себе си, може да се открие сред факторите, влияещи върху появата на разглеждания тук феномен. Беглия поглед върху специализираната литература показва, че мазохизмът се изразява в самопричиняване на болка – физическа и душевна, при което се наблюдава съчетание на удоволствие и страдание. Той е възникнал от садизъм и е неговото продължение. Появява се у човек, който се чувства заплашен и нападнат – обладан от „мания за преследване”. Отговаря с агресия, която е насочена навътре, като цели причиняване на вреда и травма на самия себе си. Комплексът за малоценност, съпътстван от самосъжаление, е съпроводен с унищожителна самокритика и липса на самоуважение, които водят до самобичуване и понякога до самоунищожение чрез самоубийство. Сложният комплекс от чувства на мазохиста непременно съдържа чувство за вина и нужда от наказание – съзнателна или не. Това, което е важно за обсъждания тук казус, е покорството пред по-силния, намиращо израз в готовност да му се иска прошка за собствените действия или оправдание на налаганите с принуда завоевания над по-слабите. Това примирение с насилието и приемането на принудата като легитимно средство за постигане на целите от агресора върви ръка за ръка с отсъствие на състрадание към неговата жертва. Стига се дори до обвинения към нея за проявяваното непокорство и приемане на изпитваните мъки според принципа „така им се пада” след като не искат да се подчинят доброволно и да капитулират пред врага си.

В основата на мазохистичното поведение стои недоволството, негодуванието и неудовлетворението от собствения живот. Мазохистично настроените хора се чувстват нещастни, обидени, оскърбени, унижени, пренебрегнати и изоставени. Те са обладани от гняв, яд и ярост, изразяващи се във враждебност към добре справящите се в живота, достигаща до прояви на жестокост към тях и/или себе си при сгоден случай. Разбира се, мазохистите рядко обръщат внимание на състоянието си и съвсем не са готови да признаят определянето му като болестно, при това с конкретната диагноза. Те не търсят лечение, макар да не са в състояние да премахнат дискомфорта си сами. Не признават нуждата от чужда помощ и се съпротивляват когато такава им бъде предложена, но лесно се поддават на манипулации, основани върху завист и злоба към различните от тях хора.

Мнозина съграждани изпитват искрена ненавист към т.нар. Запад. Омразата им е породена освен от конкретни неадекватни действия на негови представители, така и от принципно неприемане стълбовете в социално-политическото и икономическо устройство на страните от „свободния свят”: либерална демокрация, пазарна икономика, правова държава и гражданско общество. Още повече, че те като че ли бяха натрапени на хора, които се бяха добре устроили във времената на тоталитарния социализъм. Наложената свобода и днес продължава да разгневява носителите на робско съзнание, търсещи закрилата от свой покровител и господар, на който са готови да засвидетелстват своята лоялност в замяна на закрила и безгрижно съществувание.

Разбирам, но не приемам, злорадството, изпитвано към трудностите, на които са подложени „западняците” в резултат от визираната война. Понякога и аз съм изпитвал раздразнение от проявяваните лицемерие, прекомерна политическа коректност и двоен стандарт от лидерите на страните, с които сме в партньорски отношения. Ала погрешните политически решения или липсата на такива в напрегнати ситуации, отслабената воля, отсъствието на лидерство и дори глупавите постъпки на ръководителите на „свободния свят”, не са основание да се отхвърля ценностния му фундамент. Защото алтернативата му е ужасна – антихуманизъм в действие.

Всички тези аргументи могат да се изтъкнат при опита да се проумее подкрепата за нападението на настоящия кремълски режим от доста сънародници не просто към една съседна държава, а срещу цяла цивилизация, към която се предполага, че принадлежи и страната ни. Очевидно те не се чувстват обвързани с ценностите, принципите и нормите на тази хуманистична култура. За сметка на това благоговеят пред неориенталските авторитарни управления – на първо място това в днешна Русия, но още в Китай, Иран, Северна Корея, Афганистан, с тяхната „силна ръка”. Липсата на свобода за населението в тях е допустима цена за сигурността, която диктаторите обещават на покорното си население.

Ако е вярна диагнозата на скицираното тук заболяване на немалка част от моите сънародници, то бъдещето пред родината съвсем не изглежда светло. Емоционалната или съзнателна съпротива срещу „принудата на свободата” се явява психологически защитен механизъм, който трудно би могъл да бъде преодолян. Ината, действията напук и саботажа на социално-политическия и икономически мейнстрийм, основан върху свободата като базова характеристика на човешкото битие, са израз на инфантилизъм, личностна незрялост и ирационализъм. Тяхното преодоляване предполага полагане на упорити усилия за „разглупяване” или „деидиотизация” (Генадий Гудков) чрез образование, възпитание и включване в начинания за развитие на гражданското съзнание. Ако не им се противостои е логично да се предположи, че тяхното трайно насаждане ще доведе не само до разкултуряване (варваризиране), но и до озверяване (оскотяване) на техните агенти. А това би било пагубно не само за самите тях, но и за обитаващите общо социално пространство техни сънародници, доколкото е бременно с насилие и агресия към различния ближен.