Любослава Русева: Цветанов като “То” и журналистиката като вид чистене

Любослава Русева е политически наблюдател, познат напоследък най-вече от reduta.bg, който намира връзка между журналистиката и чистенето; смята за пагубно желанието да бъдеш харесван от всички; обича да научава неща, които знае, че никога няма да й свършат работа; и вярва в това, че светът се крепи на любопитство, ирония и самовзискателност.

Да започнем с досадното, за да определим контекста на този разговор. Повечето хора биха предположили (поне по моему), че си с леви убеждения, но тези термини много се размиха в българския политически разговор.

Няма да скрия, че това предположение ме изненада, защото поне до този момент съм била определяна по-скоро като „десен“ човек. Никога през живота си не съм гласувала за лява партия, пък и БСП, да речем, такава ли е? Когато управляваше тройната коалиция с левия премиер Сергей Станишев, беше въведен плоският данък, схващан дори като либертарианска мярка.

ОК, приемам, че съм се объркал (смях).

А неотдавна сегашният десен финансов министър Владислав Горанов обяви с почти болшевишки патос, че данъкът давал на бизнеса „легален чист ресурс за яхти и ролс-ройси“. И наистина, прословутият Бенчо Бенчев, спонсорът на БСП, беше превозван до общинските заседания в Бургас ту със собственото му бентли, ту с личния му ролс-ройс. Така че тези термини, по справедливата ти забележка, силно се размиха, а аз допускам, че тъкмо в това се е състояла целта. Нека си спомним, че вкарването (не влизането!) на царя в българската политика беше придружено от възторзи как сега той ще разбие „порочния двуполюсен модел“, но в резултат получихме още по-порочната размитост. Та ако трябва сама да се определя каква съм, честно ще отговоря: не знам точно. От една страна, аз съм консервативен човек, който тачи правилата и никак не харесва радикалните промени, но, от друга, често съм взимала толкова екстравагантни решения за собствения си живот, че на моменти съм се чудела дали в мен не дреме един анархист.

^{Любослава Русева}

Някой Бакунин или дори Кропоткин, примерно.

Да, който да ме подтиква да правя малките си лични революции. Социалните революции обаче не са ми по вкуса, но в същото време съм склонна да ги приема за „неизбежно зло“, когато управляващи и управлявани са се превърнали единствено в отвратителни и отвратени. Горещ привърженик и защитник съм на индивидуалните свободи, само че държа да има установени норми, които да важат за всички ни. Мисля, че хората са равни по права, но намирам за отблъскващо лицемерие идеята за равенство. Иначе постоянно мрънкам, че нямаме дарба за общностно живеене, че ни липсва онова „лепило“, което да ни събере един с друг в смислено общество. Приветствам свободния пазар и съм против затормозяването му с безкрайни регулации, но и него не смятам за единствен меродавен регулатор на възможностите за реализация. Харесвам социалната държава, в която няма „изключени“, обаче роптая срещу подпомагането на мързеливия, когото упреквам за доброволното му изключване и отказа му да се развива, очаквайки друг да се погрижи. Може би съм привърженик на Контрапунктистиката, която Умберто Еко беше описал на шега в „Махалото на Фуко“ като наука за „вътрешната противоречивост на предмета“. Оттам нататък Белбо и Диоталеви измислиха всевъзможни оксиморони, които да звучат наукообразно – от Стабилност на революцията и Основи на народната олигархия през История на обновителните традиции до Съвременна шумерска литература и Фонетика на немия филм...

Диоталеви е обратното на теб, ако позволиш (смях). Кой и как трябва да управлява България в момента? Какъв е начинът да се спасим от вече все по-сигурния пълен крах?

В една своя реч Джон Кенеди казва, че демокрацията е труден вид управление, защото изисква най-висшите качества, наречени самодисциплина, въздържаност, готовност да се ангажираш и да се жертваш за общото благо. Кратка, проста и съвършено ясна „рецепта“, но ужасно трудна за изпълнение. Впрочем това се вижда точно от модела „Бенчо Бенчев“, или Бентли Бентлиев, както го нарече един приятел.

Аз го нарекох “Бенчи Бенч”, в същия смисъл (смях).

Сполучливо. Но: в този затворен кръг партиите, независимо от идеологическите им различия, ако въобще съществуват такива, „си играят“ с местни бизнесмени. Тези бизнесмени ги финансират, като едновременно с това партиите им предоставят възможност да влязат в местната власт, за да вземат решения, пряко облагодетелстващи бизнеса им. Тоест става дума за една всеобхватна политико-икономическа конюнктура, понеже абсолютно същото се случва на национално ниво.

Защо например „това, което имаме като Цветан Цветанов“ е толкова всемогъщо? Причината е повече от очевидна: то изгради ГЕРБ, то познава актива, то владее структурите по места. Методите на кадровика Цветанов - а Цветанов всъщност може да се казва Иванов или Петров, защото говорим за явление (затова го наричам „то“), - бяха единствените възможни. Действително единствените, тъй като трябваше да се изгради мощна организация от членове и активисти, които не са обединени от идеология и нямат дори минимално съзнание за някаква мисия. При наличие на сбор от множество лични интереси, провидели шанса да се консумира власт, „то“ следваше да измисли ефективни начини за контрол. И ги измисли: клиентелистката структура получава достъп до обществен ресурс, но от своя страна е длъжна да се отчита пред върха на пирамидата. Отчита ли се „правилно“, клиентелата може да си вилнее както си пожелае, да се превърне в стотици, че даже и хиляди борисовчета и цветановчета по места. Онзи скандал с изнудвания бизнесмен от Добрич, който беше дал на регионален партиен фактор няколко тона суджуци, чудесно обрисува трагикомичната картина на вече тоталния управленски разгул. Комична, разбира се, само покрай уханието на мръвки, иначе подобно нещо, при това етикетирано като „дясно“, е атентат срещу представата за нормалност, правила, култура, смисъл.

А как да се спасим ли, питаш? Това ме подсеща, че преди двайсетина години бях получила писмо от човек, който се беше подписал като Хитър Петър и предлагаше да се забранят всички партии. По-късно този призив се появи и на улицата, миналата есен цъфна и върху плакатите на протестиращите срещу цените на горивата. Иначе казано, подобни предложения набират популярност, защото са привлекателно прости: сочат виновника за колективното ни нещастие, както и средството, което ще ни позволи да се освободим от него. Понеже голяма част от така наречения електорат се чувства непредставена и предадена от всяко следващо управление, такива като Хитър Петър стават податливи на опасни популистки идеи. Но едва ли има нужда да обяснявам какво ще се случи, когато простите силови политически решения завладеят умовете на хората, а тези, които ги пропагандират, получат власт. Защото проблемът ни не е в наличието на партии, той е в състоянието на партиите. В това, че те не са „нормални“ политически организации, а котерии, чийто доминиращ интерес е употребата на властта. По тази причина те си приличат като еднояйчни близнаци и затова е толкова лесно хората, хранещи се от политика, да преминават от партия в партия и да създават нови партии. Тези фракции се занимават преди всичко с политически бизнес, а конкуренцията се води основно за преразпределяне на облагите от властта. В такъв случай не виждам друг начин да избегнем краха, освен самодисциплината, въздържаността и готовността да се ангажираш и дори жертваш за общото благо. Него обаче партийната клиентела възприема с циничен кикот.

Ти си от “мислещата страна” на прехода. Какви бяха грешките и защо не ни се случи една, да речем, „Словения“ и на нас?

Обяснявам си го с дефектите на специфичния български индивидуализъм, който няма нищо общо с този в западната част на Европа. Неразвитата градска култура роди индивидуализъм без корени, неспособен да вдъхнови лична инициатива и желание за свобода, но способен да изкористи всяко общо дело. По времето на комунизма силовата модернизация, съчетана със смачкването на пооформилите се градски буржоазни елити, буквално изтърбуши нравствеността на българите. Тя постави много хора в социални роли, които са непригодни да изпълняват. До вчера пасли кози, те започнаха да се изявяват на поприща, които са им изглеждали съвършено недостъпни – партиен секретар, ченге, стопански деец, юрист, писател, философ. Тоталитарният ред обаче строго контролираше терените за себеизява, ясно начертаваше възможните пътища за житейски успех, по които да се блъскат тълпите от кариеристи-парвенюта. Университетът, проникването в Партията, влизането в Службите, няколко паралелни, но доходни поприща – летци, бармани, склададжии, журналисти – важното е, че беше ясно какво да правиш. Съответно беше ясно и какво трябва да правиш, ако не искаш да избереш нито един от тези терени – да станеш доброволен аутсайдер, но пък да се наслаждаваш на вътрешна свобода, споделяна на чашка в компания. Уви, доброволното аутсайдерство не беше развито достатъчно, за да породи влиятелна дисидентска култура.

И изведнъж?

Ами изведнъж рухването на този модел разкаля всички тези терени, които създаваха някакви ненарушими правила при ръгането с лакти в борбата за успех. Остана само ръгането с лакти без никакви правила. Разделени и ненавиждащи се, ние се чувстваме чужди един на друг, деградацията на усещането, че за да живеем заедно добре, от нас се изискват приличие и самовзискателност, е фатална. Тежкият недоимък на градска култура се забелязва и в най-дребното нещо, защото повсеместно се вихри душевността на селяка-индивидуалист, който гони единствено личния си интерес във всяко колективно дело. „Може и така“, ако не става - „карай да върви“. Всичко се върши нефелно, през пръсти, без уважение към общото. Плаче ми се всеки ден, когато вървя по една от най-хубавите улици в София – „Оборище“. Разбито, мръсно, кално, гнусно. Грозота. Това е думата, колкото и някои да ми се сърдят, че „плюя българския народ“. А не го плюя, мъчно ми е, изпитвам искрена горест. Разказвала съм как синът ми като малък ме питаше: „Защо наоколо е толкова грозно?“, но после престана да ми задава този въпрос. С порастването си, изглежда, прие абсурдната гледка, докато в чистата детска душа все още е имало инстинктивна тревога и съпротива. И той свикна, прие го, вече не му прави впечатление.

Остана ли някакъв български дух? Къде и при кого?

Макар да се дразня от патриотарските изблици с носии, чанове, хорà, гайди, нагазване в ледени реки и рилски езера, също толкова се дразня от опитите българският дух да бъде присмян и унизен. Едно е да критикуваш, съвсем друго е да мачкаш с внушения, че той не струва пукната пара. Всъщност онези, които са ненавиждали и сочели най-лошите черти на българите, са обичали българите най-силно. Толкова са били загрижени за нас, че да ни направят на салата заради нашите недостатъци. Един от тях самите българи нарекли Щастливеца, защото винаги крачел с усмивка, а в анкетата на проф. Иван Шишманов отговорил на въпроса кой е идеалът му за земно щастие така: „Свободата от всякакви условности и задължения.” „Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте взели?” – попитал го още проф. Шишманов, а Щастливеца избрал „Свобода, честност и любов.” И тъкмо с любов окайвал народа си, за когото „робуванието е блаженство, тиранията – благодеяние”, и който „няма една твърда точка, на която да спре погледа си, една дръжка, на която да се ослони”.

Години по-късно поетът Кирил Христов - когото високо ценя, както знаеш, - попаднал на гроба му. Върху кривия кръст едва прочел няколко букви „от тъй скъпото име”. Самият гроб бил хлътнал, буренясал, с нечисти хартии, хвърлени от случаен минувач, затова поетът издал жестока присъда над българския народ: няма приличие нито в неговия живот, нито на гробищата му, където се заличават гробовете на великаните – „единственото оправдание за съществуването на това полудиво племе”. А след тези думи пак Кирил Христов, саркастикът на саркастиците, написал една от най-оптимистичните теории за нашия народ. Вярвал, че ще дойде епоха на възход, че от туй мътно вино ще излезе и шампанско, както се изразил.

Колкото и да съм черногледа, предпочитам и аз да вярвам в това. Но колкото и да искам да вярвам, интелигенцията някак ми се губи от картината, виждам в нея Динко и шкембето на Каракачанов.

С това се присъединяваш и към мойта “омилетика” (смях). Каква трябва да е ролята на политическия анализатор в контекста на жанровата флуидност, която преживяват медиите днес?

Май най-важното е да не държи да се харесва на всеки. Още: да не бъде неутрален, да не се плаши от пристрастията и несъгласията си, да изразява спокойно личните си позиции. Казвали са ми, че съм прекалено субективна в текстовете си, но това не ме притеснява. В края на краищата не настоявам за абсолютна правота и непогрешимост. Няма да се правя на смелчага, който храбро е отказвал да се съобразява с политиката на изданието, където работи, но и никога не съм писала по принуда неща, които не мисля. Напротив, даже съм се карала с приятели, на които не съм спестявала и подигравателните си оценки. Справедливи или не, не съм се криела зад маски, не съм лицемерила. И смея да кажа, че съм изключително самокритична и се вслушвам във всякакви забележки. Например от политическите наблюдатели се очаква не само да анализират, но и да предлагат решения, а аз чак да чертая перспективи не се наемам. На мен ми е достатъчно да притежавам и развивам изпреварващ усет за важните неща, само че на хората явно не им е достатъчно.

Какво за теб е свободен журналист и какви функции трябва да изпълнява той като такъв? Познаваш ли такъв въобще? И как той би трябвало да действа в светлината на следното: според колегата Хобс, всяка общност е изправена пред две опасности – анархия или деспотизъм, а според Лок, с неговото учение за взаимодействието на властите, бъдещите медиатори между народ и власт трябвало да следват “естествения закон”?

Много пъти съм писала за срутената бариера между власт и медии, което направи и двете страни зависими една от друга.

Ще прозвучи банално, ако повторя и как тази медийна обвързаност с политическите звезди на деня роди несвободна публика. Свободни журналисти обаче все още има, най-вече в сайтове, които те поддържат с неимоверни усилия. Нямат финансиране, тичат от работа на работа, за да успеят да напишат. Стойко Тонев, известен като Тони Филипов, д-р, преди време ни събра няколко души в „Редута“ и знам какво му коства това. Да прави сайта и едновременно с това да пише забележителните „Делниците на един луд“, които са хроника на наистина налудното ни време, е денонощен труд. Този труд изпива силите, буквално ти взима здравето. И като ми каже някой, че си живеем живота, понеже сме получили финансиране от „Америка за България“ и директно ни се спускат тези, че и готови текстове, направо побеснявам. Хем ми е смешно, хем ми идваше да ударя телевизора, когато мернах Мадам В. и я чух да го разправя. Точно тя... Ама руснаците имат един чуден лаф: „Каждый судит по мере своей испорченности“.

От кого си се учила и кого искаш да научиш? Бих искал да те насоча към нещо конкретно – трябва ли да отричаме „големите“ от миналото заради идеологии, с които не сме съгласни, и как можем да бъдем учители на следващите?

Чета много, напоследък предимно документалистика и публицистични есета. Това много ми помага, защото ми дава възможност да правя препратки, да използвам аналогии, цитати, случки, факти. Така не ми е скучно, защото непрекъснато се сещам за нещо и някак текстът сам ме повлича. Уви, това невинаги води до щастливи обрати в процеса на писане, но пък нерядко открива някаква съвсем различна перспектива. Дори да не съм съгласна с тезите на автора, когото чета, не захвърлям труда му с лека ръка, а се опитвам да разбера кое го е накарало да мисли другояче. Случвало се е и обратното – да се възхитя от написаното, а внезапно да се окаже, че биографията на човека зад него не предполага чак такова възхищение. И веднага ще дам пример: Димо Казасов, чиято статия „За демокрацията и за елита“ е публикувана през 1930 г. в списание „Звено“. В нея той пише: „Демокрацията е състояние на едно напреднало обществено развитие, към което пътят у нас е задръстен от много псевдодемократи и псевдодемократически институти. Нашата борба не е срещу демокрацията, а срещу спекулантите с демокрацията и срещу онова състояние на институтите, при което външната форма служи само за прикритие на отдавна отречени олигархически порядки. Противник на демокрацията не е този, който сочи, а който търпи тия порядки“.

Това, струва ми се, е едно от най-точните описания на състоянието, до което днес е изпаднала българската държава. Олигархията подчинява интересите на мнозинството на интересите на едно нищожно малцинство. Най-важните постове са убежища на посредствеността. Безличието и некадърността прикриват грабежите в задкулисието. Политическите дейци служат на извехтели догми и най-вече на тайните си покровители. Ситуацията е повече от нетърпима. Не се вижда никакъв избор. Хората ненавиждат партиите. Какво тогава да се прави с тези „събирателни дружества за експлоатация на властта“?

Прекрасно го е формулиран, но отговорът на по-горния въпрос, както знаем, идва четири години по-късно, под формата на преврат. Като основател на „Звено“ самият Казасов активно се включва в свалянето на Народния блок и в създаването на нов политически модел: „непартийна – национална власт“. И когато го цитирах, мигновено станах и превратаджийка, и фашага...

Доста си е патило човечеството от разни идеологии, налага се да бъдем внимателни и прозорливи. Лично аз нямам самочувствието да поучавам, не си го позволявам и спрямо собствените си деца, защото съм убедена, че всеки има право да гради мнение, включително на своите заблуди. Важното е да приема грешките и глупостта си със самоирония, вместо да упорства в тях.

Каква беше ролята на българската култура (и имаше ли такава изобщо) в края на 90-те и 2000-те?

Имаше я, не може да се отрича. Даже някои бяха по-добри тогава, понеже на хоризонта още се мержелееше някаква надежда. Изключвам, разбира се, полуинтелигентите, въоръжени с претенцията, че са интелектуалци. Страхувам се обаче, че на публиката ѝ все по-трудно да разпознава едните от другите, защото последните получиха достъп до телевизионните студия. Изпълняваха ролята на интелектуални „шпицкоманди“ съобразно политическата конюнктура, събираха се в комитети, давеха гласовете си в колективни декларации. Същинско интелектуално озарение притежават малцина, но все пак ги има, не са съвсем изчезнали.

Какво най-много липсва на българската култура? Да погледнем отвъд липсата на институции, планиране и финансиране. Защото и при всички пари на света, ако няма качество, продуктът винаги ще е чалга.

Вероятно най-много ѝ липсва самовзискателност. Халтурата преобладава, тъй като се действа на принципа „да изкараме сега едни кинти“. Чудесни актьори се кривят и лигавят без мярка, иначе талантливи хора се правят на гламави шутове. Неотдавна частен театър, който се хвалеше, че не е взел или ползвал „дори половин стотинка държавни пари“, се хвърли на амбразурата в защита на Вежди Рашидов, който и хабер си няма къде се е родил Иван Вазов и жива ли е още Гена Димитрова. Пречупват гръбнак пред властта, от която вече не зависят, а някои и никога не са зависели, и карат напред, през просото. Ама това не се получило? Ама от филма не се чува и една реплика, а сценарият е тъп? Бе давай там, голям праз.

Не знам дали да се успокояваме, че това е временно явление, а не вкоренен манталитет. И въпреки че не всичко е чалга, разбира се, „производителите на саздърма и бахур“ постепенно наложиха вкуса си. За да им се угоди, масово продължават да се правят „компромиси“, на чийто фон опитите за елитарно изкуство са или страшно непосилни, или непосилно страшни.

Колко често си мечтаеш да пишеш за нещо друго, а не за, примерно, поредния скандал в някое министерство, и какво е то?

Мечтая си да не пиша изобщо. Скоро попаднах на едно събиране, където всеки обясняваше, че пише или вече е написал „книга“. Като го питаш как е, отговаря: „Пиша книга“, даже „Пиша си книгата“, все едно ще сътворява Магна харта. Здрав ли е, закъсал ли го е, имал ли е бъбречна криза – това няма значение. Което е чудесно, само дето после получих един ръкопис, където главната героиня – столична интелектуалка, постоянно иЗкаше нещо си (смях). Това означава, че преди да се пише, не се чете. А аз иЗкам да чета ли, да чета, да препрочитам големите автори, да научавам разни нови работи. Ей така от биографията на Леонардо да Винчи научих, че езикът на кълвача може да се изпъне над три пъти дължината на човката, което освен за измъкване на личинки, служи и за предпазване на мозъка. Когато удря с клюн, силата, упражнявана върху главата на кълвача, е десет пъти по-голяма от тази, която би убила човек! Надали тази информация ще ми потрябва някога, но съм безкрайно любопитна и не искам да преставам да се удивлявам. Мисля, че загубим ли любопитството си и способността си да се удивляваме, това е краят.

Е, понякога все пак си записвам разни истории или хрумнали ми сюжети. Ако не ги използвам в някой текст за поредния, да, скандал, може и аз да си напиша „книгата“. Засега обаче не ми остава време, а и писането на публицистични умотворения се превърна в задължение, което на моменти е истинска тегоба. Уморително и изхабяващо занимание е, още повече когато „кривиците“ са все едни и същи, а олицетворенията им ни най-малко не вдъхновяват. Някъде прочетох за американската поетеса Рут Стоун, която като дете във Вирджиния чувала как стихотворението препуска към нея. Докато работела на нивата, просто го чувала и била наясно как трябва да постъпи: да тича бързо. Да бяга към къщи с всички сили, за да го изпревари и да вземе лист и молив. Само така успявала да го улови, щом пристигне, „да го хване за опашката“. Това за мен е щастието – интересните истории да препускат към теб и ти да тичаш, за да ги запишеш с огромния си талант. Пожелавам го на всеки пишещ човек.

Как можем да избегнем това напълно смазване на всякакъв талант само защото „няма какво друго да се работи“? Постоянно преквалифициране в роли, които са даже и непристойни или най-малкото видимо не удовлетворяват този, който ги изпълнява?

Дъщеря ми много се смя, когато веднъж ѝ казах, че обичам да чистя. Но съм напълно сериозна, защото виждам смисъл в това да миеш и търкаш, а след два-три часа да се обърнеш, да се огледаш и да видиш резултата. Журналистиката също е вид чистене, но често, да не кажа никога, резултат не виждаш. Идва ти да виеш от безсилие, когато усилията ти изтичат в канавката, а нищичко не се променя. Чувството за безсмислие пропилява и попилява истински таланти. Отново Димо Казасов нарича журналистическата професия „кучешки занаят“, изпитвайки и на собствения си гръб „всичката пошлост на това по-пусто и от невежеството интелигентско тщеславие“.

Оправданието, че няма какво друго да се работи, може да приспи инертността и съвестта само за известно време. А има и много по-достойни занимания от това да робуваш на плондироподобен медиен олигарх и да козируваш пред нечия партийна централа. Чистенето на къщи и миенето на чинии, например, със сигурност ще носи по-голямо удовлетворение. И не само не виждам нищо срамно в това, ами го намирам за животоспасяващо бягство.

Oще на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.