Криминална случка

София беше огромен град, в който живееха около триста хиляди души. В този човешки мравуняк имаше двама, които бяха като едноутробни близнаци без да са раждани от една и съща жена. Единият, Александър Петров, беше чиновник в представителството на италианската банка „Петрини Д’ Италия“ на улица „Леге“, а другият полицейският инспектор Петър Александров.

И двамата бяха закоравели ергени, от много години живееха под наем в центъра. Жилищата им бяха мебелирани безвкусно, сякаш един и същ човек е избирал и подреждал обзавеждането. Излизаха да се разхождат през свободното си време, без да са придружавани от дама или приятел, като завършени самотници. И двамата бяха леко прегърбени, със смъкнато ляво рамо, еднакво влачеха десния си крак когато вървяха. И никога не прекрачваха от тротоара към мокрия паваж без да се огледат поне два пъти за някаква преминаваща опасност – било то автомобил, забързан студент-велосипедист или претоварен с пътници омнибус-такси.

Лицата и на двамата си приличаха не само по рядката коса, но и по това, че я сресваха наляво. Мустачките тип „охлюв“ се кипреха еднакво тънки над горната устна при двамата и винаги преди излизане бяха вапцани с боя за мустаци "Синева" родно производство. Освен всичко това бяха абсолютно еднакви на ръст, с остри черти на челюстите и издялани сякаш с брадва скули. Имаше и нещо друго много специфично при двамата – имаха дълги като клюнове носове, което бе довело до измислянето на прякорите им: колегите в банката викаха Гарвана на Александър Петров, а полицаите от II участък Ястреба на Петър Александров.

Веднъж, през ноември 1939, двамата се засякоха в едно кафене – КАБО на бул. “Ал. Дондуков - Корсаков“ точно на завоя с ул. „Търговска“. Полицаят се беше разположил вътре, за да следи един известен международен аферист с прозвището Долара. Истинското му име всъщност беше Самюел Хавлин. Апропо, кой със сигурност знаеше дали това е истинското му име? Може би само родната му майка. Просто под това име беше заведено първото му досие в полицията отпреди двадесет години, още от ноември 1919.

Долара получил закваската още от следването в цинкографското училище, което довело до изключването му за фалшификация на полици и ценни книжа. Следвала цяла поредица от международни приключения, неочаквани обрати и няколко присъди по европейските затвори. Последно бил освободен от „академията“ (Софийския затвор в Банишора) покрай общата амнистия при раждането на престолонаследника Симеон през 1937. Но сетне пак се беше забъркал в някакви фалшификации на банкови книжа в Белгия, откъдето Интерпол го издирваха.

Ястреба сърбаше кафето си и уж четеше страниците на вестник „Мир“ издание на П. Тасев. Периодично получаваше по един брой от газетата в канцеларията си в участъка. Нещо като своеобразна благодарност от собственика на печатницата, след като веднъж полицейският инспектор разкрил опасен фалшификатор. Мръсникът тихичко и скромно работел на смени в "Мир" на  „Бачо Киро“ 7, но крадял от оловото и мастилата, за да тъкми пъклените си дела.

Полицаят много обичаше отпечатаните в „Мир“ карикатурни образи на Илия Бешков, останалото почти не четеше. И сега пестеливо се хилеше, разгръщайки вестника, но не забравяше да наблюдава престъпника отвън. Инспекторът бе нахлупил борсалиното на главата си и скришом вдигаше очи към Долара, докато прелистваше страниците на вестника. Искаше да е незабележим, защото се опасяваше издирваният, който бе седнал с гръб към него на ниската мраморна масичка отвън, да не забележи отражението му във витрината на кино „Пачев". Знаеше със сигурност, че тази особа има очи на гърба си и забележителното шесто за надвисналите го опасности.

В този момент в кафенето, влачейки десният си крак, влезе банковият чиновник Александър Петров - Гарвана, който, освен по лице и фигура, в този ден дори по облекло беше дубликат на полицая Петър Александров – Ястреба. Погледите и на двамата се срещнаха за кратко. Ченгето пръв се окопити. Все пак професията му изискваше да бъде парче актьор и пусна нещо приличащо на бегла усмивка и намигване към новодошлия клиент, негов близнак.

Когато сърдечният ритъм на служителя на банка „Петрини Д’ Италия“ се нормализира, той закуцука до бара и, фъфлейки от сполетялата го изненада да види двойника си, поръча голяма чаша кафе – „американско“. С леко треперещ пръст посочи и нещо за хапване от студената витрина. Уплахът го беше ударил чак в петите и затова не посмя дори да надзърне в посока към стола на Ястреба. Нито пък онзи го стори – при него като при служител на властта главното беше, че не бива да бие на очи.

Ястреба продължи да следи обекта си и да разгръща внимателно вестника, илюстрирайки за околните задълбочен интерес към четенето. Кафето в чашата му отдавна беше свършило, но той я разклащаше всеки път преди да я надигне, уж че отпива глътка. Не ставаше от мястото си, защото се боеше да обърне и за секунда гръб на престъпника.  А иначе така му се пиеше от тая вълшебна отвара, че чак му се ревеше.

През това време Гарвана получи чашата си „американо“ и тлъст сандвич с маруля, натъпкан с луканката на „Чифлиджанов“. Погледна скришом към полицая, после отиде и седна под портрета на Техни Величества Царя и Царицата в най-вътрешното и скрито от чужди погледи сепаре, където с треперещи ръце се зае със закуската си. Макар и от разстояние Ястреба чуваше как двойникът му мляска сандвича си в сепарето и направо му идеше да му тресне един юмрук в лицето. Ей Богу, страшно мразеше да чува някой да млящи или да сърба напитката си. Но не го направи, за да не изпуска очи от международния шмекер.

След няколко минути отвън зорко следеният обект сложи филцовата си шапка. Това бе индикация за ченгето, че Долара си тръгва. Изгаси бавно луксозния фас „Томасян“ в пепелника и се изправи. Прибирайки табакерата в джоба, се обърна за последно към кафенето, за да се убеди, че не го следят. Инспекторът виждаше всичко с периферното си зрение и мигом разбра, че моментът е дошъл. Не трепна, нито погледна раздвижилия се Долар. Ако дори помръднеше с пръст или понечеше да сгъне вестника щеше да привлече вниманието на оня тарикат, който щеше да разбере, че е в капан и да хукне.

Престъпникът извърна очи от витрината на кафенето, махна на някого, после пресече булевард "Дондуков" и бавно и спокойно тръгна по ул. „Търговска“, пъхнал ръцете си в джобовете.

Настъпи време Ястреба да напусне прикритието си. Той стана, намятайки на раменете си палтото и се запъти към изхода на кафенето, но в този момент изглежда и двойникът му се канеше да тръгва та едва не се сбутаха на вратата. Туткавият Гарван обличаше сакото си в движение и се моташе с уцелването на левия ръкав. Цялото затруднение бе, защото с другата ръка стискаше палтото. Полицаят услужливо повдигна гърба на дрехата му, за да помогне на клетника, но всъщност го правеше единствено с цел идиотът да не го бави. Мислеше и да не вземе да офейка оня отвън през това време.

Пред кино "Пачев" на ъгъла на бул. "Дондуков" до книжарница "Чипев", днес служебен вход към Народното събрание (бивш Партиен дом), снимка: личен архив

Двойниците излязоха навън почти заедно, като вежливо си правеха път един на друг. Полицаят през цялото това време се стараеше да не изпуска от очи следената персона. Но общуването с Гарвана го разсейваше. Забеляза, че Долара е вдигнал крак при едно от ваксаджийчетата отсреща, значи щеше да се забави. Но пък дали това не беше трик на афериста? Така можеше спокойно да огледа има ли опашка след него, използвайки витрината отсреща.

Обръщайки се назад, и двамата двойници пред кафенето КАБО се бръкнаха и дадоха бакшиш на портиера, който зиме и лете стоеше отвън като паметник и отваряше любезно вратата на всички посетители. На тротоара двамата дубликати се спряха. Полицаят обаче се задържа там нарочно, защото беше разпознал трика с витрината срещу Долара, който проверяваше за следене. Затова реши да протака още малко време и каза няколко думи на Гарвана:

- Да! Дааамм!... Какво да се прави, трябва да отивам към службата.

- То и аз трябва да отивам... на гишето – плахо отвърна ококореният Гарван, който се опитваше да стои по-изправен от обичайното. - – Почивката ми май свършва – допълни неуверено той.

Гарвана бръкна под палтото си и извади джобния часовник от раираната жилетка сякаш да се увери, че не е излъгал близнака си (впрочем бе облечен със същото палто и жилетка като полицейския служител). Нокътят му почука по стъклото, сякаш искаше скритият вътре механизъм да се раздвижи. След секунда погледна непознатия, който удивително приличаше на него и…. щеше буквално да припадне на плочките. Двойникът му се усмихваше под мустак и с дясната си ръка беше обърнал ревера на палтото, за да му покаже малката закачена там лъскава полицейска значка.

- Бързам за моята си работа – каза полицаят и разкри кой е всъщност.

- И аз като че ли закъснявам. Извинете ме. Простете ме тръгвам господине... - промълви банковият чиновник.

Понеже нямаше какво повече да си кажат двамата приветливо се усмихнаха един на друг, докосвайки с показалец ръба на шапката си. Инспекторът обаче искаше още малко да се позабави и попита:

- Вие накъде?

- Ми, аз наляво, работя в италианската банка. А Вие накъде?

- Направо.

- Довиждане. Извинете.

Гарвана с облекчение затътри десния си крак към ул. „Леге“, а дубликатът-полицай бавно пое в отсрещна посока.

Ястреба се сети, че не успя да попита двойника си за името. „А бе пак ще се срещнем, банката е наблизо, може би ходи да мляска в това кафене всеки ден редовно“ – помисли си той. Стигайки последното място на Долара, видя, че той... се е изпарил. Ченгето забърза крачка. Тротоарите по това време чернееха от народ и ако не побързаше в тая плътна маса щеше окончателно да изпусне обекта си. А може би хитрият вагабонтин го беше забелязал още в кафенето и сега се е смесил с останалите хора на улицата. Изпусна го!

Полицейският служител беше плувнал в пот от тичане и злобно плюеше по жълтия паваж. Шансът Ястреба да открие „лисицата“ намаляваше. Беше решил за последно да обиколи още малко и надничаше във всички входове и безистени на ул. "Търговска". "Вятър работа" - помисли си той - "Спирам вече. Няма смисъл да ръшкам напред-назад като луд, изплъзна ми се тая гад". Спря и запали една цигара. „Мамка му, как го изтървах“ – промърмори преди да изхвърли фаса на паважа. Запали нервно втора цигара и тръгна забързан към участъка.

През това време изплашеният, плувнал в студена пот Гарван беше стигнал да банката. Седна на стола си и надяна черните копринени ръкавели, които пазеха ризата му от наслоеното с години мастило по бюрото. Обслужи неколцината си чакащи клиенти, но някак не го свърташе. Мисълта му беше неспокойна. Не можеше да спре да мисли за за обира, който скоро беше направил.

"Ще се предам, разкрили са ме. Полицията вече ме следи, как са ме надушили? Утре ще ме извикат на разпит, ще ме бъхтят и накрая с години ще изгния в мухлясалите подземия“ – Гарвана се втрисаше от подобна мисъл.

Неговите грехове не бяха никак малко. Още с постъпването в банката преди няколко години беше вербуван от един майстор на фалшиви монети и купюри. Съгласи се обаче да работи само с банкнотите и лесно ги пробутваше между пачките с останалите пари от касата. Получаваше „хонорара“ си на всеки две седмици и водеше двойствен живот - нощем изкарваше царски с проститутката Нино, другарчетата от подземния престъпен свят и шампанското в софийските кабарета. Сутрин кротко пиеше кафе със съседите си, а по-натам дремеше зад гишето в италианската банка и любезно обслужваше клиентите си. Имаше и други шмекерии, но беше стигнал дъното с кражбата на бижута от къщата на търговеца на тютюни Проданов. Тогава Гарвана придружаваше маркиз Таламо - италианския пълномощен министър, който любезно беше помолил шефа на банката да му предостави дискретен и доверен преводач при посещението в дома на търговеца.

След като разискваха условията по спогодбата за внос на тютюни в Рим им поднесоха кафе алатурка в малки чашки, българска ракия от рози в миниатюрни кахлени гюлчета и до тях турски локум с нашенски орехи. Гарвана нарочно си олепи пръстите с локума и тъй като предварително знаеше какво точно трябва да прави в къщата (беше снабден с подробен план на стаите) лесно откри местонахождението на комода с кутиите за бижута. Беше наизустил плана и, разбира се, не носеше хартийката, за да няма улики. Под предлог да измие ръцете си от лепкавия локум той се измъкна и светкавично прибра плячката. Справи се по-успешно от професионален „мечкарин“ („специалист“ по отваряне на сейфове).

Ни лук ял, ни лук мирисал се прибра в зимната градина и после се измъкна с автомобила на маркиза, както беше пристигнал. Махаше с ръчичка на домакините и придържаше с другата ръка откраднатото в бандажа на специално скроените си панталони. Престъплението остана неразкрито. Съмненията паднаха върху прислужницата, внедрена в къщата от групата бандити една седмица по-рано. Тя не подозираше за схемата и в деня на обира беше инструктирана да помоли господарите си да тръгне по-рано. Така и стана, те я пуснаха без да подозират, теренът беше чист и бижутата изчезнаха прибрани от Гарвана.

След три дни я намериха в квартирата ѝ на ул. „Бенковски“ 12 простреляна в слепоочието, с оставено уж прощално писмо на масата. Бележката беше подпряна на чашата с недопит евтин коняк „Танев“. В тая хартийка, с имитиран женски почерк, мозъците на операцията бяха написали „признания" за кражбата и съжаление за стореното. В шкафчето на прислужницата бяха подхвърлили една гривна от краденото, която да поведе следствието по лъжлива следа. Така прислужницата, тази невинна жертва, обра пешкира и случаят беше приключен. Водеше го инспекторът, известен като Ястреба, който впрочем имаше някакви известни съмнения и допускаше, че краят на тази жена е твърде лесен, за да не е нагласен. Тъй като полицаят нямаше други доказателства, папката с делото отиде в прашния архив на участъка.

Гарванът се изпоти още веднъж от глава до пети. „Край! Отивам да се предам, не издържам! Да става каквото ще!“ - помисли си той и решително бутна стола си назад. Стана, свали гневно ръкавелите и ги бутна под бюрото. Началникът му нито разбра, нито видя, че си тръгва преди края на работното време. Чу се само тръшването на външната врата.

Александър Петров – Гарвана се скри в първия ресторант, който му попадна пред очите. Това бе бирарията „Батенберг“ до Ротондата. Доста време преди да седне на бялата покривка му се струваше, че се задъхва и се мяташе като риба на сухо. Пиеше и плискаше лицето си със студената вода от крана в клозета, после дълго търкаше очите и бузите си с откачената от пирона кърпа. Поръча си кило „Карабунарско“, напи се като талпа и чак тогава тръгна, залитайки да дири участъка. И съдбата си.

Гарвана изненадващо забеляза през пияните си очи, че градът е станал още по-голям, по-шумен, неудържимо се протягаха новите улици и булеварди, по краищата и периферията им растяха нови по-дебели и по-високи тухлени сгради, повечето облицовани с луксозен камък във фоайетата и стълбищата. Лукс, който той никога нямаше да си позволи, дори нещо повече – нямаше и да види от панделата. Стори му се, че последните часове от свободния му лъжовен живот се движеха някак вяло, сякаш времето си търсеше някакви стари вересии и всичко живо в града се редеше на дълга опашка да се разплати с него. Буташе се с хората, някои бяха с чадъри в ръка, защото междувременно беше завалял силен дъжд. Докато стигне до участъка, в който искаше да се предаде, дъждът светкавично премина в сняг. Жълтият паваж за секунди изчезна под килима от падащите върху него огромни парцалени снежинки. Навсякъде наоколо се стелеше бяла пелена.

„А, я гледай ти, все едно се движа в някакъв зимен сън. Голям фокус!“ – помисли си разкаялият се Гарван. Ледените парчета се врязваха в кожата по лицето му. „Бръсначите на годината се забиват в лицето ми. Същата тази година, която ми донесе над 500 хиляди лева от шмекериите с банкнотите на ония хайдуци фалшификаторите.“ – мислеше си изтрезняващият бивш банков чиновник.

Гарвана се предаде в участъка, арестуван от двойника си Ястреба. Колегите на инспектора имаха още един повод да се кикотят за негова сметка, като казваха, че „шефа арестува сам себе си“ заради изненадващата прилика между двамата. Даже докато снемаше отпечатъците на Гарвана служителят в дактилоскопията клъвна инспектора:

- Шефе, тоя има същите отпечатъци като твоите, да не сте били комбина в неговите далавери?!

- Ястреб, ако тоя убавец го инсталираме в твоя кабинет, а тебе ще бутнем на негово място в кауша - никой няма да забележи, че са ви разменили, ха ха ха ха, хей!

Инспекторът едва понасяше закачките, но това ликуваше, защото преди да архивира делото успя да докопа не само Долара, но и още петима негови авери от подземният свят. Гарвана се разприказва и издаде всички. Единственото, което полицаите не успяха да разберат, бе кой пречука младото слугинче след кражбата от дома търговеца Проданов. Никой от тях не си призна и убийството остана неразкрито.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата "Стъпки..." може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.