Криещата се култура

Принципно аз обичам хората.

И каквото и да правя, внимавам да не ги нараня.

Как звучи това изявление, майчице, в началото на един такъв текст! Малко ми напомня плачливите и истерични оправдания на генерала от СС, от великия филм на Елем Климов „Иди и виж”, който беше заповядвал избиването на цели села, а когато го заловиха руските партизани, той се опита да им каже че, „ето, аз много обичам животните” (и показваше малкото си кученце). Звучеше налудничаво и абсурдно. Всеки, който започне своите писания с едно такова „принципно аз обичам хората”, вероятно след това ще направи хората на дроб сарма.

Но аз наистина не искам да наранявам никого.

Там е работата, че ако тръгнеш из своя град и гледаш своите хора, няма как да не видиш някои неща, които да те накарат да кажеш някоя и друга дума. Която, току виж, ги наранила.

Това, принципно, се нарича критика. Но хората имат нежни и субтилни чувства и ги пъхат наляво и надясно, и когато речеш да кажеш нещо – винаги ритваш чувството на някого, а той пищи. Ах, какъв свят! И човек трябва да избере – или да си мълчи цял живот, за да не обиди някого. Или да я кара през просото и да очаква във всеки момент някой уж случайно да изпусне саксия с аспарагус на главата му. От петнайстия етаж. Защото същият този някой преди година е бил наречен, съвсем принципно и неконкретно, „мързелив негодник” или нещо подобно.

Но ако все пак виждаме около себе си разни неща, които ни дразнят? Много трудно нещо е дипломацията, сложен е пътят на дипломатичността: как едновременно да си кажеш думата („Бероне”), пък в същото време да не те мразят всички?

Защото ти почнеш ли да си казваш думата – вече си я подкарал, и обидените ще се множат. И саксиите с аспарагуси ще се готвят за среща с твоята глава, потрепвайки на перваза на балкона. На петнайстия етаж.

И така – стоп с въведението! Аз правя тези въведения в стила на старите Монтеновци и Сервантеси, за да поведа за ръчица читателя по здрачните пътеки на размишлението. А ако той не ще – тежко ми. В наше време много вероятно е Читателят да предпочете някое четиво стил фейсбук, където цялата истина за живота е казана с осем думи и един емотикон! Но – както и да е.

И така. Отивам аз в една държавна културна институция. Пет и нещо е. Аз съм човек на културата. Какво е човек на културата, веднага ще ме попита някой. Е – ще се направя на гламав – знам ли! Я ти кажи - как действа езикът на кълвача? (Ще го затапя с още по-изчанчен въпрос). И докато той мисли как действа езикът на кълвача (това, апропо, е въпрос, който си е задавал Леонардо и си го е записал като предстояща задача в един от своите „Уиндзорски дневници”), аз ще опиша културната институция.

Тя беше някак притворена.

М-м-м, много ми се ще да викна Стивън Кинг, да му посоча клавиатурата и да му кажа: Моля, напиши едно твое описание на тая институция, както ти си умееш, ала „Сейлъмс лот”. Но той ще ми откаже.

Хубавата сграда беше някак глуха. Току-що ремонтирана, тя излъчваше неизразима с думи предпазливост. Все едно вътре ставаше нещо, което не трябва никога да бъде разбрано навън. Когато застанах пред стъклената ѝ врата, отвътре се разшава човешко лице с маска. О, Боже, каква Венеция, какъв маскарад цари наоколо, нали! Да – лице с маска, с униформа, все едно доктор от чумавите години – с противочумен костюм, но не точно противочумен, а по-скоро характерният костюм на служител от общинска полиция. Тоест – по-семпъл и без характерната за противочумните костюми извита човка. Лицето с маската заотключва. Дрънчеше с връзка ключове, голяма колкото тази на Свети Петър, но по-модерна, с ключодържател на Шкода, с чип за отваряне на електронни брави и т.н.

Изведнъж, иззад лицето с маската изскоча жена на достолепна възраст. Мъничка, белокоса, същинска майка на барона, собственик на замъка – и като че ли също задрънка с някакви ключове. В движение също си сложи маска – вероятно от благоприличие – и заговори: Да, какво търсите? До пет и половина сме, но по принцип не работим сега, защото, нали знаете – мерките... а и Вие къде искате да отидете?

Аз погледнах часовника си и видях, че е пет и двайсет и пет. На стъклената врата пишеше, че музеят (ето че се издадох, институцията беше и музей освен всичко останало) работи до 18.00 часа.

Но аз бях петдесетгодишен мъченик на България (нещо като Иван Рилски, но по-голям гявол) и знаех, че в нашата татковина на нищо, което е обявено, написано, казано или съобщено не трябва да се вярва. По-скоро светло и горещо трябва да се вярва на обратното – което не е написано, не е съобщено, не е обявено и не е декларирано! Защото, както се казваше в стария виц, в България положението е такова: на някаква врата пише Жени – ти влизаш с надежда да видиш жени, а то – клозет. Никой нормален българин не вярва на написаното и на съобщеното! Та и аз – като видях, че пише 18.00, си знаех, че вероятно ще е затворено от поне осем часа (поради ревизия, карантина, атомна война и по болест), но не очаквах, че вътре ще пъплят толкова разнообразни и загадъчни служители.

И белокосата дама ми каза: Освен това, Вие искате вероятно да отидете в това, писателското кафене, което открихме тук... но то и не работим вече, но да знаете, че то не работи така...

- Как не работи? – попитах аз и се опитах да се преборя с напиращата в мене ирония, но борбата беше тежка, все едно иронията ми беше Лернейската хидра, а аз бях Херкулес, но след операция от херния.

- Ами не работи ей така... - продължи да ми обяснява милата белокоса дама-служителка – просто да се отиде и да се пие кафе...

- Ах, интересно – плеснах с ръце аз, – а как работи едно кафене? Може би там се отива, за да се режат стоманени детайли на копирни цифрови фрези и да се разпадат ядра на тория с помощта на синхрофазотрон? М?

- Е, Вие се шегувате – каза малко засегната милата дама, – но кафето отваря само ако има фирма, която да го наеме. И там да си прави някакво събитие. Фирмата си го прави. И тогава го...

- Отключваме – допълни служителят, облечен с носия на общинската полиция и подрънка със своя наръч ключове.

- Аха – казах аз облекчено, – значи писателското кафене го отключвате с тия прекрасни хиляда ключа само когато някоя фирма си го наеме, за да си прави там събитие? Чудесно. Вероятно някоя писателска фирма? Или предпочитате поетични фирми да го наемат? – любезно запитах аз и се приготвих да си ходя, защото с ъгълчето на окото забелязах току пред краката ми да помръдват фини човешки чувства. Които току виж ей сега съм наранил.

- Е, Вие се шегувате! – съвсем обидено се подсмихна госпожата с бялата коса и аз направих лек поклон, за да замажа положението.

Обърнах се и се запътих към някое друго място, където да облекча чувството си за заключеност и скришност.

Да – казах си – доста скришна и потайна е културата в България. Заключена и скрила се, за да не би някой да я види и разпознае. Скрила се там – в тъмничкото, облечена с полицейска униформичка, за да си вземе заплатката и да мине времето, без инциденти и без нещо да се разшуми, защото е неприятно, принципно погледнато, да се шуми и да се знае... Да тече времето, да се взимат заплатките, да се осъществяват проектите, да се усвояват паричките, да дрънчат ключовете, да се заключваме, че хора има всякакви, а културата не е за хора всякакви, тя не е и за хората, има си служители за тая цел...

И така де. Вървях си през центъра на София, слушах как някакъв мюезин пее от високата джамия, пее някак и той приглушено, но все пак доста по-отчетливо... вървях си и си въздишах, докато покрай мен не прогромоли с огромните си гуми сребристо, голямо колкото китоловна шхуна беемве. От него дънеше песен на някоя от най-анадолските чалга хип поп звезди. Зад волана седеше някакъв много симпатичен питекантроп с прораснала брада, черни очила, не много дебел врат, силно развити надочни дъги, мощна, изпъкнала челюст и изпъната бяла тенис фланелка. Вълната от силен звук и картина ме освежиха рязко и безвъзвратно и аз се върнах към нормалния си ритъм: побягнах по пътя си бързичко и чевръсто - криволичейки, оглеждайки се и псувайки.
Културата остана далеч назад, добре и правилно заключена.