Корави времена: разказ от Здравка Евтимова

Голяма съм, стърча над мъжете като кътник над останалите зъби, и съм яка.

- Как можа да станеш такава скала? - разправя мама. - Баща ти дребен, до шията ми стига. Мършав – вретено! Само варено му готвех, защото стомахът го мъчеше и все лъжеше, че ще псовиса, но си живееше и още как. Аз също съм дребна, а ти - камбанарията на църквата!

Баща ти с право се съмнява, че не си негова семка. То пък неговите семки ли бяха? Все нещо го болеше и все парите му бяха малко, та от време на време може към други мъже да съм се накланяла - разправя майка ми. - Болен мъж, макар и пълен с пари, не чини. Въобще не зная ти защо толкоз го обичаше тоя болник. Когато той пъшкаше омотан и вмирисан на отвари и одеяла, ти седеше до главата му и пееше.

Хем широко, хем ужасно звънти това твое гласище. Мисля, че на Гърбавия Геро си се метнала. Той стърчеше над всички в града като паметника на Христо Ботев, и пееше хубаво, макар че повечето време не му се разбираше ни дума, защото беше пиян.

Той, щерко, болникът, много те обичаше. В гроба си да се пържи дано, дано дълго го ядат червеите и дано на оня свят не се отърве от калпавия си стомах! Не можеше да ме понася този човек и нищо пара не ми остави. И къщата приписа на тебе, и нивите, и мандрата, и шивашката фабрика, а аз сега само в ръцете ти гледам. И макар да се издигаш като байрак над нормалните хора, на мене си се метнала.

И подир тебе керван мъже върви. Зная, че не са се засилили към теб, защото си много хубава и прелестна. Хич те няма откъм хубост, да го знаеш това от мене, Мано. За парите ти се лепят. Казват, че си плащала, а това е много глупаво за жена, дори това да си ти, моята щерка, висока до покрива на кметството. За всяко такси има пътници, винаги има закъсали, от мен го знай.

Слушай, Мано - изтъкваше майка ми. – Сменяш ги, а не можа ни едно бебе да се завърти откъм тебе. Ялова си. Е, какво от това? Да не ти пука. Не се знае дали жената е по-добре, ако цяла опашка от деца се влачи след нея като кашлица и никога не може да се отърве от мръсните им чорапи. Мисля, че е по-добре дето си такава, каквато си.

Яловата Мана, така ми викат на юг от Витоша, а може би дори и в Кюстендил, но хич не ме е грижа за това. Заводът за кристални сервизи спусна кепенци – уж временно, фабриката за ръчни колички затвори за зимата, затова ония мъже, дето не се бяха уредили да берат маслини в Испания и не се ровеха по новите линии на метрото в София, нямаха нищо против да изкарат някоя и друга пара от мен. Знаех кой колко струва. Уважавам хора като тревата на къра - упорита и мършава през лятото, пълна с тръни и змии. Тогава нарочно виках Стоичко, който навремето беше танкист - толкова дребен, че дори и собствената му жена беше по-едра от него - пъргав като невестулка.

Както всички нормални хора седеше без работа през зимата, а лятото се хващаше зидаро-мазач. При мен за една нощ изкарваше толкова, колкото печелеше на строежите за цял месец. Когато жена му ме срещнеше на улицата, вместо да ме кълне, както постъпи първия път, когато пратих да докарат Стоичко в къщата ми, тя започна да ми казва: “Добър ден, госпожо Мано“, после отстъпваше на крачка от мен, покланяше се бързо и се усмихваше – така благодарно, че ми се искаше да й светна един по врата. Хич не ме беше грижа за дивите й хлапета, които тя понякога пращаше да изчистят къщата ми. Пъхвах и на тях по няколко лева в джобчетата или им давах шоколад в найлонови пликчета, и те щом ме зърнеха по улицата, махаха с ръце и нахилени широко, крещяха:

- Госпожица Мана! Госпожица Мана!

Жената на Стоичко ми изпращаше пирожки, завити в стари вестници, с благодарствени писма с много грешки, без нито един препинателен знак между думите:

много благодръ за пърите и за туий дето пак викна наш Стоичка той пащ ща доде щом го викнеш и нема да закъснява.

В Радомирско всичките мъже бяха по-ниски от мен. Ребрата им се четяха, но бяха жилави. Хранеха се с боб, леща, картофи, а доброто месо пазеха за децата. Понякога канех у дома Тано, бивш багерист в рудника за евтини въглища около Перник. Но дори евтини, народът изчопли от баира всичко до последното въгленче, в мината остана кал, после дъждът запълни дупките, които някога бе копал Тано. Сега хендеците, пълни с дъждовна вода, полека се заблатиха. Не зная откъде там се напъхаха жаби - толкова много жабоци, които постоянно се деряха - денем и нощем. Затова вместо “Мината”, хората започнаха да наричат планината “Жабата". Целият изкорубен от миньорите хълм стана жаба, която се скъсваше да квака с камъните си, с изсъхналите дървета, с калните пътища, изкопани от камионите преди години.

Когато Тано беше пиян, направо го оставях пред циментовата порта на пътя. Моето място е голямо, заградено е със стена два метра. Вътре има една грамадна къща, бяла като януари с всичките му вихрушки, преспи и виелици. В къщата съм само аз, но някакво момиче от близките села си отворило устата, че си търся икономка. Затова не мога да се отърва от жени. Колкото метра е дълга стената около двора ми, толкоз дами се наредили край нея на опашка да работят при менe – ама красавици, ще речеш, че Радомир е градът с най-блестящите жени в България. Щом се покажа сутрин, аз обичам да си обхождам земите и мандрата - яхам коня Боздуган или скачам в джипката - мощна е повече от всичките мъже в окръга - и щом се покажа да се метна в нея, жените викат:

- Госпожице Мана, наемете ме за икономка. Аз говоря английски, госпожице Мана. Аз пък готвя италиански манджи.

Майка ми им казва с един високоговорител:

- Момичета, идете си. Мана не ще икономка. Тя ще назначи Тано или Стоичко.

Грижа ме е само ясно за кого. Единствено той е по-висок от мен с два сантиметра.

Но жена му умря. Тя също се редеше с ония хубавелките пред вратата ми и разправяше: - “Госпожице Мано, виж ме, виж ме. Силна съм! Мога да кося”, но аз никак не исках да гледам мършавите й ребра, нито гърдите й. Знаех, че от тях още тече мляко. Току-що бе родила трета дъщеря, и никой наоколо не можеше да каже откъде я бе прихванала. Мъжът й Тано се люшкаше, все пиян-залян, а в дните, когато не беше, аз щедро му плащах за това, че е по-висок от мен. Съмнявах се, че третата щерка на тази жена ще е висока като Тано.

Веднъж тя ми донесе детето. Видях, че е толкоз голямо и синеоко като моята ангорска котка Михаил, затова я повиках, тази тънка жената на Тано, при себе си. Да я нахраня. Тя литна да ме целуне от благодарност, но аз викам: - “Стой, спри се!”

Като ме пипна, ръката й гореше, очите й бяха пещи, в тях нещо бучеше и се трошеше. Личеше, че скоро ще си замине тази жена. „Не искам нищо от тебе - казах й. - Ходи ей там. Легни да поспиш.” Тя не можа да отиде до леглото. Падна на пода и аз си рекох, че ще вземе да ритне камбаната и ще псовиса в къщата ми.

Закарах я с джипката до доктор Господинова. Тя се наведе над болната и каза, че била умряла. В гърдите й още имаше мляко и аз си рекох - кой ще храни сега онова бебе, синеоко като моя котарак Михаил? Както и да е, пратих да доведат Тано. Все пак мъж е на тая мъртва жена. Предупредих го да не е пиян, защото ако е, го отпращам като ръждива продънена кофа на улицата пред стоманената порта. Той не беше пиян. Нахраних го с кекс, дадох и ракия и се радвах десетина минути, че е по-висок от мен. Но по едно време той взе, че ревна.

Измокри ми и чаршафа, и дюшека. „Защо, бе?” питам аз, а той още по-силно реве. Пиян като куче, не може да спре. Никога човек не бе плакал такъв плач при мен.

- Жената умре и няма какво да продавам вече от къщата - разправя ми той. – Дори Аго вехтошаря не ще даде двайсе лева за децата. Най-ми е жал за глупавото, първото ... само то е мое. Така ще си умре, горкото. Искаш ли, Мано, да го вземеш? Всеки ден ще те обичам по колкото искаш и няма да ти искам ракия, Мано, за любовта. Но ти вземи Глупавото. Вземи го, Мано.

- Къде са другите две деца на жена ти? - питам го аз.

- Ами мисля да ги дам на вехтошаря Аго да ги гледа. Ще крадна нещо за него, ако се съгласи. Може да им намери за майка някоя друга ялова жена като тебе.

- Слушай какво - казвам му аз. - Аз съм те викнала да си по-висок от мене, а не да ми ревеш.

- Жена ми умря - разправя той. – Онова синеокото, последното, е виновно. Роди се и й отрови кръвта. Тя издъхна. Оставих ги и трите на пода. У нас вкъщи вече няма нищо за продаване.

- Как така ги остави на пода!

…Да не се казвам Мана, ако не уредя тази работа. Веднага се обаждам на момичето, което ми чисти. Много е свястна, моя съученичка. Тя с манджите си докарва в къщата ми цяла Италия. И Калабрия, и Рим и Севиля – целия италиански ботуш побира това момиче в тигана и тенджерите ми. Сутрин ям Сицилия, на обяд Милано, а вечер замезвам с Неапол. Та взех, че платих на момичето да докара зарязаните деца - не че пет пари давам за някакви ревли, искам да погледна синеокото като моя котарак Михаил. Второто въобще не съм го виждала. Казват, че било с черни като въглища очи, пустиня и жега имало в него. Не може да оставиш деца в стая, дето Тано е откъртил паркета и го е продал за две ракии. Момичето, което ми чисти и докарва при мен Рим три пъти на ден, се върна и вика:

- Къщата на Тано е празна. Няма ни едно дете, госпожице Мана.

- Глупавото! Къде е ми глупавото! - взе да се гърчи на масата ми Тано.

Ми аз ли съм виновна, че му го няма? Не съм го правила аз, не съм му съблякла кирливата дрешка да я продам на вехтошаря Аго.

- Трай - казах му. - Млъкни. Ще дам награда и ще ми докарат хлапетата тук след половин час.

“Госпожице Мана, може ли да довеждам Глупавото при тебе? Само за малко – беше ми се примолил преди седмица дангалакът. - Като го гледам няма да пия. Издържам да не пия само като гледам това тъпо хлапе.”

Разреших да го доведе.

- Ти си луда! – отбеляза мама. – И Гърбавия Геро беше прост като тебе.

Хлапето беше запъртъче отвсякъде. Мълча като дъска. На ръст има няма колкото моя котарак Михаил. По лицето на дребното познах очите на оная жена, дето бе умряла заедно с млякото в гърдите си.

Тано бършеше лице с лакът, въпреки това сълзите му капеха като сачми върху чаршафа. Дюшекът ми бе мокър, той пиеше и плачеше.

След малко момичето, моята експертка и готвачка Изабела, дойде с полуголо бебе в едната си ръка. Познавам го това, синеоко като котарака Михаил, сгърчило се - сух комат хляб. В другата си ръка Изабела стискаше друго дете - с дълга, сплъстена черна коса, само с една разкопчана ризка. Мургаво, с малко като слива лице и очи черни - пресъхнали кладенци. На две крачки след Изабела крачи дребно диване, голо, тънко. Ребрата му се четат като реотани на електрическа печка, лицето му същото като оная жена, която отнесе млякото си на Господ, вместо да даде да суче на синеокото.

- Глупавото! Глупачето ми! - Тано захвърли отвратителната ракия, скочи и както хлипаше мокър върху голия дюшек, полетя към мършавото хлапе. То се сви страхливо, стиснало в ръка роклята на момичето, което знаеше къде е Италия и ми готвеше ту Милано, ту Сицилия всеки ден.

- Тате - избъбри глупавото.

Не знаех какво да правя - трите хлапета изведнъж ревнаха в един глас, а аз съм напълно ялова жена. Имах само котка, кон и две кучета. Никак не знаех какво да сторя с тия трите, дребните.

- Моля ти се, госпожице Мана, моля ти се - захленчи Тано, притиснал така здраво Глупавото до гърдите си, че се уплаших да не изпотроши ребърцата му. - Нека това да остане при тебе. Ако го вземеш, ще те обичам като господ - съвсем без пари, съвсем без ракия. Повече от господ ще те обичам, само нека остане при тебе!

- Ами другите две? - попитах аз. – Какво да ги правя синеокото и кафявото?

- Ти си ненормална – би отбелязала мама, но не го направи, защото отдава се беше преместила в Перник при един шлосер вдовец.

- Ами... - обади се момичето, което се разбираше с Италия както със своята майка. - Да викна ли вехтошаря Аго?