Кой обича войната?

Така поставения въпрос не би следвало да занимава разумните хора, тъй като за тях той изглежда безсмислен. Все пак това питане възникна напоследък в българското общество след широко коментирано изказване на държавния ни глава във връзка с бъдещото поведение на нашата страна спрямо водената от настоящия режим на Русия война срещу Украйна. В него президентът нарече войнолюбци и членове на „партията на войната” по-голямата част от депутатите в наскоро разпуснатия 48-ми парламент, а следователно и преобладаващата част от гражданите, чиито представители са те.

Какви са възможните отговори на горепосочения въпрос? По принцип те са два. Първият – никой нормален човек не иска друго, освен да живее в мир, затова и с огромна тревога посреща всяка война. Вторият – любител на войната е нейният начинател, както и подкрепящите го в собствената му страна и зад граница. Тук няма да се спирам върху мотивите на нападателя, тъй като те предполагат задълбочени познания в областта на психиатрията, а аз нямам такива. Обаче има потребност да се поясни какво следва от първия отговор по отношение на вече налична война. Тук възможностите също са две: тя да се прекрати веднага, без да се отчитат нейният характер, както и условията при които е започнала и се води, а вторият е да се подпомага нападнатата страна, с оглед на нейната победа над окупатора. Ще разгледам накратко и двете опции, като аргументите ми в полза на втората са добре известни. Изглежда днес повтарянето на азбучни истини е нужно, тъй като те или не са познати, или са забравени, та се налага да бъдат припомнени на някои от офицерите (висши, старши и младши), сержантите и войниците от редовната ни армия и резерва, както и на гражданите (вкл. политиците), които не са преминали през военно обучение. (Смятащите, че не се нуждаят от подобно припомняне, могат да прекратят четенето на този текст.) Начинанието не е самоцелно, а е предварително условие за оценка на възможното поведение на управляващите нашата държава и отношението на редовите ни граждани спрямо потенциалните развръзки на горепосочената конкретна война.

Започвам открития си кратък урок за базовите характеристики на войната с цитиране на вездесъщия източник на информация по всякакви теми „Уикипедия”.

1. Същност: „организиран насилствен конфликт между политически образувания – държави, правителства, общности или военизирани групи”.
2. Основни черти:
А) „изключителна агресия”, „международното право квалифицира агресията като международно престъпление”;
Б) води до „сътресения в обществото и приспособяване към него”;
В) съпътстван е от „висока смъртност”.
3. Причини:
А) основната е „разпределянето на ограничен брой природни ресурси (земя, първични суровини и енергийни източници)”;
Б) официално разгласяваната причина от страна на нападателите е „непримирими противоречия от висш морален характер между страните”.
4. Цели: „различават се в съответствие с ролите на групите в конфликта”.
А) нападащата страна се стреми към „подчиняване, асимилация или унищожение на другата група”;
Б) отбраняващата се страна действа за „отблъскване на офанзивната сила, а често и просто оцеляване”.
5. Участници:
А) „включва най-малко две организирани групи”, „войнствен индивид” и „поддържащият етос (съответно)”.
Б) тя е „предумишлена, поне от страната на едната група”;
В) „поне една от групите използва насилие срещу другата”.
Г) отношенията са враждебни, намиращи израз в квалификацията „врагове”.
6. Средства:
А) „за достигането на политически цели във войната се използват въоръжените сили като главно решаващо средство”;
Б) „икономически, дипломатически, идеологически и други средства на борба”.

В същия източник като антоним на войната е посочен „мирът, който обикновено се определя като отсъствие на война”. Това означава, че мирът се мисли като функция на войната, т.е. предполага се, че той възниква след приключване на някаква война. Така въпросът за мира е всъщност въпрос за възможните последици от дадена война, а неговият вид се определя от нейния характер. Тъй като не съществува един вид война, то и няма само един тип мир.

За да разберем какъв е предпочитаният от насмир трябва да си отговорим на въпроса следствие от каква война е той. Ако войната е завоевателна и завърши с успех на агресора, той ще умножи своята територия и ресурси, като същевременно подчини с принуда населението на страната-жертва. Подобен изход от войната – капитулация на победената страна – насърчава нападателя да продължи своето настъпление към други, смятани за по-слаби, противници. Траен мир така и няма да настъпи, а ще става дума само за временно примирие, служещо като подготовка за бъдещи войни на смятащия се за непобедим покорител. Нещо повече, успехът в подобна завоевателна война ще насърчи не само него, но и други потенциални агресори да нападнат своите съседи.

Ако войната се започва не просто с цел да бъде подчинена и/или асимилирана друга държава, а тя да бъде изобщо премахната, то тя следва да се определи като унищожителна. Подобна война се води с особено силна омраза, озлобление и ожесточение от страна на окупатора, който прилага крайни форми на насилие: издевателства и тормоз, жестокости и зверства, грабежи и мародерства на населението, което се изтребва при всяка проява или съмнение за проява на неподчинение или съпротива. Резултатът от нея е пълна разруха. Подобен начин на водене на войната може да бъде сравнен с терористична дейност. Има основания такова поведение да бъде квалифицирано като геноцид. Потърпевшата от такъв вид война страна няма никакви основания да преговаря със своя душманин, камо ли да търси компромис с него за край на конфликта него – тук действа принципът, че с терористи не се преговаря, като те могат само да бъдат неутрализирани.

Екстремната форма на антихуманизъм поражда ненавист у нападнатите, която изключва възможността за направа на отстъпки на окупатора територии – например завладени територии от него. Сепаративни съглашения на нападнатия с нападателя за осигуряване на временно прекратяване на бойните действия не трябва да бъдат сключвани, тъй като те не осигуряват крайна развръзка на конфликта, а само осигуряват време на последния да се подготви за следваща атака. Конфронтацията е от вида „или нападателя, или защитника ще надделее”. Тук справедливия мир може да е резултат само от категоричната и безусловна победа на нападната страна, която се бори докато и последния вражески войник не бъде прокуден от нейната земя. Подобна „отечествена война” може да приключи само след цялостно освобождение на страната от окупацията. За да бъде оправдан постигнатият с огромни жертви мир е нужно подпалвачите на войната не просто да бъдат неутрализирани като потенциални източници на нови войни, но и да понесат юридическа отговорност за бедите, които са причинили. Пострадалите от тяхната агресия следва да бъдат възмездени за понесените страдания и материални щети, чрез получаване на репарации и контрибуции.

В края на урока поставям на обучаемите следните задачи с понижена трудност: 1) като имате предвид горните принципни положения определете вида на водената понастоящем война срещу Украйна, респ. типът мир, с който тя следва да приключи; 2) отговорете на въпроса „Кой е войнолюбецът в нашата страна – който не се противопоставя на плановете на агресора за следваща експанзия, като не го наказва за вече осъществената или работещият да го откаже веднъж завинаги от подобни намерения и осигуряващ по този начин траен мир?”

Преподавател: о.р. мл. л-т Добрин Тодоров, възпитаник на ШЗО „Христо Ботев”