OffNews.bg

Каролев: Най-великата социалистическа лъжа на XXI век

През последните няколко години общественото мнение в света масово се обработва от комунисти, социалисти и популисти, че принципите на свободната гражданска и стопанска инициатива в САЩ и Европа са виновни за икономическата криза и те трябва да бъдат обуздани от благородни и всезнаещи политици, които да „оправят нещата“. (Последният нескопосан опит за това е материалът на журналиста с откровено леви политически убеждения Петър Волгин, публикуван в OFFNews на 15 май.)

Вече шест години такова оправяне на нещата и повсеместно засилване на политическата интервенция в Европа и САЩ не доведоха до нищо добро. В САЩ има поредния надут финансов балон с мижав икономически растеж, а в Европа сме в рецесия с двойно дъно, де факто депресия.

Но желанието за прехвърляне на още власт в ръцете на политиците не стихва. Хиляди, ужким, независими организации, медии и журналисти продължават да убеждават как митичната ламя неолиберализъм е виновна за всичко и благородните политици ще я преборят, стига да им дадем още власт и пари в ръцете. Дали това, обаче, е вярно?

Откъде идва терминът неолиберализъм?

Терминът неолиберализъм е измислен от немския социолог и икономист Александър Рюстов през 30-те години на миналия век. Но имал ли е предвид Рюстов именно върховенство на частната собственост, оттегляне на политиците от стопанските взаимоотношения и ограничаване на тяхната власт единствено до запазване на сигурността и правораздаване? Нека видим какво пише самият Рюстов.

През 1932 година Рюстов изнася реч пред Асоциацията за социални политики в Германия. В нея той твърди, че икономическата криза от неговото време е "хаос на плуралистична, хищническа икономика" и "провал на икономическия либерализъм". Рюстов настоява, че е нужна "силна държава, държава над икономиката". Две десетилетия по-късно в книгата си, озаглавена „Провалът на икономическия либерализъм“, самият Рюстов пише следното:

Ние, неолибералите, сме съгласни с марксистите и социалистите в убеждението, че капитализмът е несъстоятелен и трябва да бъде отхвърлен. Ние също вярваме, че тяхното доказателство, че пресиленият капитализъм довежда до колективизъм е вярно и съществено откритие на техния водач (Маркс).

Въпреки това Рюстов и сподвижниците му неолиберали са против колективисткото общество на марксистите и плановата икономика. Те се обявяват за Трети път, който е между либералното общество, издигнало на пиадестал свободната гражданска и стопанска инициатива, и марксисткото колективистко общество.

Рюстов, всъщност, се съгласява, че пазарите работят добре при свободна конкуренция, но критикува Адам Смит за неговата крайна реторика срещу политиците. Рюстов и сподвижниците му неолиберали твърдят, че свободните пазари дегенерират в монополи, които водят до ерозия на капитализма.

Третият път на Рюстов

Третият път на Рюстов може да бъде описан като днешната социалдемокрация. Смесената икономика, която той предлага, е на светлинни години от либералното общество, описвано от класическите либерали, в което политическата власт се ограничава (най-много) до полиция, армия и съд. Рюстов комбинира елементи на социалния романтизъм, характерен за много социалисти от неговия период, със собствената му критика към абсолютната власт на политиците и колективисткото общество.

В есето си „Между капитализма и комунизма“ Рюстов пише:

Стриктна държавна пазарна полиция във всяка част на икономическата активност, към която са валидни пазарните свободи и закони, за да осигури честна конкуренция и да отстрани възпрепятстваща конкуренция насочена към пазарните другари.

В този цитат лесно се виждат елементите на класическия либерализъм, в който държавата трябва да отстрани всички елементи на принуда и насилие, както и тези на социализма, където политиците вече се изявяват като рефери, отсъждайки кое е „добро“ и кое е „лошо“ от пиадестала си на „всезнаещи” същества.

Други предложения на Рюстов са прогресивно корпоративно облагане, което да направи нарастването на фирмите трудно и нежелано от самите им собственици. Рюстов дори предлага научните открития, реализирани от големите компании да бъдат прехвърляни безплатно на по-малки конкуренти под политическа принуда.

Още по-шокиращи спрямо това, което днешните журналисти разбират под "неолиберализъм", са идеите на Рюстов за държавната собственост и директната намеса в стопанската дейност. Според него, държавата би трябвало да има монопол във всички сектори, които политиците сметнат за стратегически и съответно те трябва да бъдат национализирани – жп превоз, електроснабдяване, военна промишленост и други.

Въпреки че Рюстов се обявява против минималната заплата, той пропагандира огромен данък наследство. През 1958 година Рюстов пише, че „нашият неолиберализъм се различава от палео-либерализма като не свежда всичко до икономически въпрос. Точно обратното, ние вярваме, че икономическите въпроси трябва да бъдат подчинени на над икономически въпроси“.

Самият термин неолиберализъм се ражда на конференция в Париж през август 1938, когато 25 интелектуалци се съгласяват, че е важно да се намери среден път между провалилия се класически лайсе-феър либерализъм и колективизма и след дебати дали да нарекат новото движение позитивен либерализъм или социален либерализъм се спират на неолиберализъм.

Неолиберализмът на практика

През цялото време на тази конфренция Хайек и Мизес гледат като гръмнати що за глупости се случват. Например Мизес през цялото време критикува Рюстов, че почти всички монополи към онзи момент са създадени от политиците със закони, а не са продукт на свободни пазарни отношения. Гласът му остава нечут, пък и вероятно самият той се е изнервил и си е тръгнал.

През следващите години избухва война между неолиберала Рюстов и класическия либерал Мизес. В най-значимата си книга, „Човешкото действие” Мизес подлага на унищожителна критика, подкрепена с ясни логични и научно обосновани аргументи, идеята за неолиберализма и Трети път между класическия либерализъм и колективизма.

Втората световна война слага пауза на този спор, но той продължава в Швейцария през 1948 година, когато Мизес нахлува на сбирка на неолиберали, заявявайки: „Вие всички сте купчина социалисти“.

По-късно Лудвиг Ерхард се присъединява към неолибералите и имплементира част от техните идеи в Западна Германия. Като изключим един анти-тръстов закон, Ерхард прилага предимно мерки, които са общи между класическия либерализъм и неолиберализма. И макар че се обявява за неолиберал, политиките, които Ерхард води, го определят до голяма степен като класически либерал.

Последвалият икономически бум, обаче, бързо замъглява първопричината – класическите либерални политики – и вливащите се необятни данъчни приходи дават лостове на други немски политици и синдикатите да упражнят натиск върху Ерхард и той да промени концепцията си за класическа либерална държава и да приложи мерки, които водят до създаването на социалната пазарна икономика в Германия (нищо повече от класически либерални принципи с компромисни социалистически несъвършенства).

С раждането на термина социална пазарна икономика неолиберализмът бива забравен тотално, а извън Германия и Централна Европа класическият либерализъм изживява ренесанс.

Какво стана през 2008 и 2009 г.?

Днешните икономически трудности са плод на две кризи – колапса на ипотечния пазар в САЩ (2008) и европейската дългова криза (2009).

Колапсът на ипотечния пазар в САЩ е в съществена степен предизвикан от десетилетни политически интервенции чрез квази държавни банки като Фани Мей и Фреди Мак, монетарната политика на американската централна банка Федерален резерв и законодателни актове като CRA.

Манипулираните от политиците лихви създават „лесни“ и „евтини“ пари, които квази държавните банки насочват към ипотечното кредитиране (тези квази държавни банки финансират около 70% от целия ипотечен пазар), след това създават т.н. морален риск чрез парадигма, в която частните банки печелят не от изплащането на ипотечния кредит, а от препродажбата му на тези квази държавни банки. Това стимулира раздаването на кредити на неплатежоспособни получатели, а законодателни актове като CRA подсигуряват, че именно тези неплатежоспособни получатели ще продължат да получават кредити на ниски лихви. С други думи, това е една гигантска схема за купуване на гласове и временен икономически бум на политически стероиди.

Абсолютно същата схема е и европейската социална държава, където политиците, теглейки заеми на гърба на данъкоплатците, раздават тези пари на зависими от бюджета социални групи, купувайки техните гласове по абсолютно законен начин.

Време да изровим скелета от гардероба

Когато тези два, надути от политиците (разбира се, с готовността на банкерите за съучастие), балона се спукаха, самите политици бяха в привиден импас. От една страна, те бяха виновни за кризата. От друга - идваха избори, които трябваше да се спечелят, за да има още рушвети, власт и сладки политически облаги.

Имайки почти необятен финансов и властови ресурс, политиците в САЩ и някои европейски държави измислиха гениална схема за прехвърляне на отговорността и оседлаване на новия бял кон. Въпреки че политиците са измислили тези схеми, те са, де факто, абсолютно законни. Но докато политиците са варели ракията (по нашенски), банкерите са я раздавали и пиели в заведението; т.е. те са на устата на топа.

Американските политици бързо постигнаха съгласие с американските банкери последните да си затворят устата за политическата намеса, а срещу това да получат щедри спасителни пакети от парите на данъкоплатеца, държавния бюджет и централните банки. Банкерите радостно прегърнаха поредната оферта за взаимно изгодна сделка и поеха на свой гръб цялата вина.

От гардероба се извади десетилетно забравеният термин „неолиберализъм“ и веднага се натовари с целия негативизъм на света. Чрез масивен политически PR политическата първопричина за кризата се замаза и в главите на избирателите се наби разбирането, че частните банкери и липса на политическа интервенция и контрол (точно обратното на случилото се реално) е причината за финансовия колапс.

Този PR се осъществи чрез огромна мрежа медии, привидно независими организации, икономисти и журналисти, които са близки до демократическата партия в САЩ (въпреки че вероятно и републиканците са се съгласили охотно да си мълчат) и до социалдемократичните партии в Западна Европа.

Политиците яхнаха белия кон – пред обществото вече банкерите и пазарите са виновни, всеки противник на неолиберализма, изгубил всякаква връзка с първоначалното си значение, е герой, а така нужните политически интервенции изискват нов политик-месия. Той идва в лицето на Обама в САЩ, а във Франция – на Оланд.

Големият парадокс

Историческата ирония е, че финансовата криза през 2008 и 2009 е причинена от брутална политическа намеса в пазарните отношения, каквато е предлагана от неолибералите и Рюстов през 30-те години. Разбира се, целта на осъществилите тази намеса политици в края на XX и първото десетилетие на XXI в. не е била благородно да регулират пазарите, за да не се създадат монополи, а просто да осигурят политическо одобрение за себе си. След като схемата им се проваля в САЩ (и подобна схема рухва иронично по същото време в Европа), те инициират PR кампания, подкрепена от привидно независими медии, икономисти и журналисти, с която да обвинят класическия либерализъм, който, де факто, е точно противоположния на каквото е прилагано, за провала. Лепват на така и несъстоялия се класически либерализъм етикета „неолиберализъм“, който, парадоксално, означава точно обратното и по своето естество е идентичен именно с провалилите се практики на политически интервенции. Политиците нямат мотив да си признаят грешката – така ще загубят власт. Нямат и мотив да се върнат към принципите на класическия либерализъм, който винаги в историята е водил до силен и устойчив икономически растеж, защото това би означавало ограничаване на собствената им власт и правомощия. Съответно, те правят поредната гигантска лъжа и целенасочено убеждават избирателите, че е нужно да се гаси пожарът (причинен от политическа интервенция) с огън (още политическа интервенция). Резултатите вече ги знаем – 6 години безизходица, болезнено икономическо възстановяване в САЩ с огромна опасност от нов колапс на надутия от ФЕД балон на фондовите пазари и рецесия с двойно дъно в Европа.

Историята е категорична

Политиците манипулираха умно, но брутално, свободните стопански отношения в ипотечния пазар в САЩ и граждански такива в Европа, което доведе до най-голямата икономическа криза след Втората световна война. Същите тези политици прехвърлиха вината на свободния пазар, т.е. свободните потребители и предприемачи, за да оправдаят пред избирателите още от същото – политически интервенции и концентрация на власт и пари в политически ръце. За тази цел бе извадено чучелото неолиберализъм, чието значение бе подменено и отъждествено с така и несъстоялия се класически либерализъм. PR кампанията успя в доста страни и избирателите бяха излъгани – политиците си присвоиха още повече власт и пари, за да продължат да се правят на месии. Но икономическите им политики на още регулации и държавна намеса се провалят – последното доказателство е Франция, където бе обявено точно на годишнината от управлението на Оланд, че Франция е в рецесия.

В България го направихме, но скоро и на Запад ще разберат, че хладилникът винаги побеждава телевизора. Колкото и добре платен и красиво пишещ и думащ да е последният. А смешното в цялата история е, че разбиранията на българските (и не само) леви журналисти и икономисти се вписват на 100% в оригиналното значение на неолиберализма според Рюстов и през цялото време те критикуват и дори нагрубяват сами себе си. Товарищ Волгин, неолиберал сте Вие – 100 процентов :-) Само че не го осъзнавате.

Alexander Rüstow, ‘Freie Wirtschaft—starker Staat. Die staatspolitischen Voraussetzungen des wirtschaftlichen Liberalismus,’ in Franz Boese (ed.), Deutschland und die Weltkrise (Dresden: Schriften des Vereins für Sozialpolitik, vol. 187), 62–69.

Alexander Rüstow, ‘Zwischen Kapitalismus und Kommunismus,’ in Nils Goldschmidt and Michael Wohlgemuth (ed.), Grundtexte zur Freiburger Tradition der Ordnungsökonomik (Tübingen, 2008), 423–448.

Hartwich, M. O. “Neoliberalism: the genesis of a political swearword”, CIS Occasional Paper 114, The Centre for Independent Studies (CIS)

Ludwig von Mises, Human Action, 4th ed. (San Francisco, 1996), 723–724.

R.M. Hartwell, A History of The Mont Pelerin Society, The Freeman, Foundation for Economic Education, 1996