Kарфички за оцеляване

Срещам го случайно. Почти се разминаваме. Разпознаване в последен момент. В ума ми стрелва мисъл, че не сме се виждали поне петнайсет-шестнайсет години. „Как си?“ – питам радостно. Разпознава ме. В същия момент като рефлекс лицето се покрива с восъчна маска. Пред нея като боен щит усмивка veni, vidi, vici. Тялото се изпъва като на гвардеец пред президентството. За мумия липсва само саркофаг. Светът полудя…, мисля си. Точно от него не очаквах. Всичко ли е вече сцена? Всички ли сме нонстоп в представление? С изкусна режисура. По изкусен сценарий. Остана ли нещо от нас…?

Kакво произвежда изкусна режисура по изкусен сценарий, ако не мумии… Атрактивно опаковани. Атрактивно изложени. Като в Египетския музей в Кайро. Само дето не са изкормени - дишащи. Дето не са неми - говорещи. Дето не са безотпадни, а със запазени физиологични функции. Западни мумии…

Мога да си спестя времето, което ще ми отнеме мумийният спектакъл. Знам приблизително какво следва. Мога да се извиня - да кажа, че бързам. Да си тръгна по пътя. Близко до ума, но и … типично мумийно поведение. А искам да съм различен. Освен това искрено се радвам, че го виждам. След толкова години! Иска ми се отново да се порадваме един на друг, както навремето.

„Много съм добре“ – отговаря мумията, наслаждаваща се на … подадена възможност. „Преди две години се изнесох в затворен комплекс в Драгалевци. В къща с декар двор.“ Съобщението е отправено тържествено - сякаш не говори човек, а излъчва радиоточка. Очите широко отворени. Леко изцъклени, за да не изпуснат нищо от очакваното възхищение. По контурите им ми се привижда фараонска очна линия. Според фреските, които съм виждал в Египет, липсва жезълът...

След като се съобщи победа на материалния фронт, етикетът на зрелия капитализъм повелява отдаване на почит. Aхването е задължително. С кодифицирани жестове уведоменият потвърждава, че победата е впечатляваща. Най-добре, да се изиграе смаяност. Етикетът също изисква егото на похвалилия се да бъде и погалено, като му се засвидетелства, че е предизвикал и немалка доза завист. Обаче премерено - за да не се пресоли манджата. Изиграва се театрален етюд номер …, абе забравих кой точно номер, но става въпрос за етюда „Благородно завиждам...“
И аз съм съвременник. Очаква се да съм по етикета. Това обаче е … среща с приятел. Тя предполага почивка от материалния фронт. Емоционална и интелектуална непрестореност. А и, какъвто съм романтик, продължавам да вярвам в щастието. Въпреки присъщата му неуловимост се надявам да видя, че ближният го е хванал.

На моите години щастието спря да ме баламосва. Издаде се е, че е състояние на духа. Че, така да се каже, идва отвътре. Че винаги си е в нас - просто са ни отвикнали да го забелязваме. Така е, като през сетивата безразборно нахлуват купища впечатления. Все кое от кое по-важно. Мозъкът и той си има предели. Препълва се. Камара впечатления затрупва щастието и то става … невидимо. Започваме да се дебнем, като в игра на жмичка. Цял живот чакаме да изскочи иззад някоя вехтория. И като изскочи какво? Вместо да сме готови и гостоприемни - се чудим и маем... То се заплюва и … пак се скрива.

Щастието отвън слабо се влияе. Отвън на него му помагат само „малките неща“. Зрелият капитализъм обаче ги отхвърля - защото … не стрували пари. Как да ми е забавен неговият материален фронт тогава, като се интересувам от щастието? Той си има друго предназначение - ковачница за мумии…

От друга страна усещам, че трябва да помогна на приятел в нужда. Приятел, брулен на фронта - с едничката надежда да впечатли. Стоял е срещу съпротивлението като … гвардеец пред президентството. Не мога да пренебрегна нуждата и приятелския дълг. В живот „за пред хората“ липса на възхищение е равнозначно на смърт! Изцъклени насреща ми очи чакат да си получат етюда…

Восъчната маска с виртуална очна линия обаче блокира речевите ми способности. Любезност, на която съм възпитаван и винаги съм мислел, че владея, не иска да излезе. Очакваният от мен възторг, извиква в главата ми представа за истерично плачещи пред държавния глава севернокорейци. Е, „ще лицемерничиш ли любезно като севернокореец“, задява ме вътрешен глас, осъзнал бутафорията, в която без да искам съм попаднал.

Червата започват да къркорят. Заплашват да накажат всяко етикетно лицемерие с повръщане тук и сега. Поемам дълбоко въздух с надежда да ми мине. Печеля време, в което се надявам и той … да се вслуша в своите черва. Моля се да го отпусне. Дано превключи на човешко светоусещане! Навремето, идва ми спомен, в този човек имаше хляб. Не бива да прибързвам. Мумията може да е случайност. Моментно състояние…

Гледам го две-три секунди с цялата благост, която спонтанно събирам в себе си. Дано види пред себе си стария приятел. С широка усмивка питам: „А чувстваш ли се жив?“ Въпросът удря на камък - до степен на хвърчащи искри. Восъкът се превръща в масивен гранит. Витаещият досега като ореол саркофаг става реален бункер за активна отбрана. „Шегуваш се?“ – отеква през отвора на бункера с почти заплашително ехо. Очите с фараонска очна линия се насочват към моите като противотанкови гранати. „Миналата година станах Key Account Manager. Имам екип от трийсет и двама души. Гледат ме в очите като роден баща.“ Кашля прегракнал смях. Малко насила. Явно хумор от новия етап в живота му, който не познавам. А преди имаше чувство за хумор. Колко сме се смели. Колко хора е разсмивал. До сълзи…

В следващия момент - плах обрат. Като да напуска вяра, че за ролята стигат сили. Пукнатини в маската… Едва видими. Мобилизира сценично самообладание. Прикрива. Пукнатините обаче са си пукнатини - неувереност… „Бункерът може би обмисля бяло знаме“, иска ми се да видя надежда. Може да е осъзнал, че войната е само в главата му. Може и да е осъзнал, че … вместо заря излезе пръдня.

Неловко чувство. Май - повече за него. Усеща, че ситуацията излиза от контрол. Изплъзва се от логиката на зрелия капитализъм. Става ми жал. Мумията навремето е била близък човек. Споделяли сме. Делели сме. Мацки сме сваляли… Ще намери ли себе си, ако повторя въпроса? Ще стане ли отново искрен, забавен,… жив? Какво друго ми остава…

„А чувстваш ли се жив?“ – отново питам миролюбиво като Ганди англичанин. Моля се този път да успея… Вместо това речитатив като от сценарий на вечерно шоу: „Е, шегаджия си беше. Май и такъв си си останал.“ Следва отново прегракнал смях - малко по-сдържан от предишния път. Отворите на бункера се уплътняват като при бомбардировка… Аз ли съм заплахата? Заради мен ли се уплътнява отбраната…? В устата ми става горчиво. Дължа му го. Вече няма накъде да отстъпя...

„Чувстваш ли се жив, човече?“ – правя последен опит. Настойчиво, но и с всички полутонове на гласа, способни да печелят доверие. Пак гранит. Пак искри. Пак по сценарий. Насреща ми излиза тежка артилерия. Маската поаленява. Чува се смях като изстрел от калибър 155. „Хе-хеее! Какво говориш? Любовницата ми е петнайсет години по-млада. А и с жената - … още поне по два пъти седмично. Ако случайно не смогна“ – заговорническа гримаса - „съм ѝ подарил за Коледа вибратор, който е най-продавания модел за 2023 г.“

Въпреки че гласът гърми залпове, … надежда виделее. Погледът минава в дефанзива. Споделя умора от ролята или - ако останем в метафората - умора от … войната. Може би старият човек все пак не е загубен? Може би е дълбоко замразен? За да не пречи на представлението…

Не искам да го тревожа. Не мога обаче да стана съучастник. Да изпадна в мумифицираща неискреност. Помня времето, прекарано заедно. Дори да е било преди петнайсет-шестнайсет години. Лицемерието поругава... Страх ме е и … от позиви в червата…

Усещам, че въпросът „Жив ли си?“, който отново и отново ме предизвиква да задам, не размразява стария човек. Само зацикля роля. Какво се прави сега…? Няма много време за мислене. Секунди тягостно мълчание. От фараонска маската става барбаронска. Почвам да се притеснявам. Хрумва ми да се престоря. Не по етикет...

Питам те, дали си жив – казвам – защото, тъкмо преди да те срещна, си мислех за приятел. Беше го подкарал авангардно. Благ, общителен, умен човек. Реши да премине в крак с времето. Започна да разсъждава, че днес сме бойни единици. Че прогрес се постигал с прекършване на конкуренция. Че трупането на материални активи било самоотбрана – за да не бъдеш ти прекършения. Извини се, че времето не оставяло друг избор. Изгуби се, та се не видя. Години наред... Беше си станал самодостатъчен. Както повелявало времето…

Появи се петнайсетина годни по-късно. Робот с дванайсетчасов работен ден. Роб на - така и не разбрах - мечта или … лъжа… Разбра се обаче, че и почивките му не били почивки. Ако въобще оставало време. Единствено важно било да прави неща, които впечатляват. Кой впечатлява и защо – не беше съвсем наясно. Но принципът беше ясен – да впечатлява… Беше понатрупал. Освен материални активи - и много самонадеяност. Вече не търпеше противоречие. Докато не се поболя…

Тези, които му бяха „благородно завидели“, сега занареждаха. Такъв светоглед не прощавал. Затворник на притежания! Всяко дърпало към себе си като куче. Искало слугуване. Искало саможертви. Парче по парче късало от човека. А и постоянната обсада на онези, които искали да ти вземат притежанията...

На приятеля ми наистина му се бе сляло живо и мъртво. Но, както казах, умно момче. Сепна се. Обърна плочата и – като на изповед – заразказва опита си. Животът станал стерилен - като музей с красиви експонати. Улицата също. Поток от сомнамбулставщи мумии. Хора, които някога били живи и здрави. Докато умели маркетолози не ги превърнали в потребители. Първо реклама вменила комплекс за малоценност - на напълно вменяеми, здрави хора! После дала и съвет за лечение - пазаруване. Маркетингът ослепил света като насрещно движение на дълги светлини. Хората взели ярката светлина за просветление. Втурнали се да лекуват комплекса. Да … пазаруват.

Поболял се бил животът, изповядва приятелят ми. И все повтаря. Музей с красиви експонати. Улиците - писти за бягане на повярвали. Силите – пресушени от маркетингов маратон. На финала - мумии …

Говори, както мисли. Мисли, както говори. Сам той чувствал, че, колкото повече външно забогатявал, вътрешно повече обеднявал. И неговият живот се бил поболял. Осъзнал и потърсил лек. Опитал това-онова, докато - случайност ли било, какво ли – открил леденото катерене при Тихомир Димитров от Бюро Радецки. Тихомир помагал да се докоснеш до отвъдното без да си останеш там. Бил най-опитния. Спестявал политане и попиляване на ледена стена. А в отвъдното…, в отвъдното… Тук все не довършва. Замълчава. Сякаш е обещал да пази тайна…

Ледът иначе бил приятел на човека. Колкото опасен, толкова и … философ. Не преподавал логика, а … размразяване. Тихомир връзвал въжето. Обяснявал. И … хайде нагоре. Светът ставал хлъзгав. Представите също. Музеят се превръщал в ледена пързалка. Комплекс, роли, „победи“ - неудържимо пързаляли във всички посоки. Жив държали два предни зъба на котки, забити в леда. Остриета на ледокопи теглели нагоре. Карфички за оцеляване…