Калин Терзийски: Понякога

Понякога ме търсят тъжни хора.

Аз също съм тъжен човек, но от тия, които са извършили необходимите процедури по заличаване на тъгата. От лицето си и повърхността на душата си.

Всички отвътре имаме гнили зъби, разлагащи се хранителни остатъци и капсули със смъртоносни отчаяния. Но всичко това сме го сложили в специални контейнери, пригодени за целта. Правим това за добро на света. Ако излеем навън нещастието и вонята, намиращи се в нас – светът ще стане лошо място.

И нека никой не се опитва да ми каже: А не е ли по-добре да се пречистим?

Няма как, пилета любезни! Само умрелият в центъра на пустинята Атакама става достатъчно сух и чист. Но и него – ако го поставиш за седмица във влажна и благоприятна среда, ще стане гниеща каша. Това – разбира се – са метафори. И вие ги разбирате!

Но понякога...

Но понякога не е хубаво и не е човешко една болка да се държи на топло в душата; та да яде хубавите неща, скрити там. Понякога ме търсят хора, овладяни от такава болка, че ако я задържат в себе си - даже няма да могат да умрат.

Или ще умрат, но земята няма да приеме телата им – такава болка земята не ще да приема. Ще умрат, а ще останат като нанизани на стоманен кол – полуизправени, свлечени от мъка, с подвити крака, като някой удушен с гарота, нарисуван от Гоя.

Преди дни ме потърси едно момиче. Във фейсбук – къде другаде?

Тоя вездесъщ фейсбук! Сега вече наистина сме мравки в мравуняк - комуникираме точно като мравките – всяка с всяка – независимо от разстоянията... Дали мравките са в непрекъсната мрежа? За да са така целеустремени и координирани - сигурно е така. Не им е чиста работата на тия мравки... Сега отделният човек е частица от огромен компютър. Компютър, изграден от малките компютри – хора. А този голям компютър – човечество – развиващ се и променящ се – дали не е частица от нещо много по-голямо? От някой много по-голям мислещ Конгломерат? Има един термин от компютърната графика – фрактал. Фигура, изградена от части, които са умалени варианти на същата фигура. Човечеството е човек, изграден от седем милиарда малки човеци. И то – странно, но е почти независимо от волята и желанията на малките си градивни единици – хора. Само понякога някоя частица – клетка от това човечество – подобно на раковата клетка в човешкия организъм – полудява и прави неща, които объркват плановете на Цялото.

Да се върна на момичето. То беше клетка от човечеството, която страдаше. Толкова, че си помислих: Да не стане така, че от прекалено страдание да се видоизмени и да погуби човечеството?

Мегаломански идеи, казах си. Може ли една човешка тъга да е толкова голяма, че да задуши цяло човечество? Възможно е и да може. Момичето беше толкова тъжно, че ми каза, че не е.

Каза: ... не точно тъжна...

И аз си казах: Понякога трябва да изслушвам някои хора. Колкото и непоносими да са историите им.

Тук идва един сложен въпрос: Как се изпитва състрадание без да се достигне до отчаяние? Някои ще кажат – чрез Бог! Можеш да изпитваш състрадание без безнадеждното страдание на другия да те отчае! Защото има ли Бог – нищо не е безнадеждно!

Добра формула, но неприложима в живота – така мисля.

Изпитваш ли истинско състрадание към нелечимата болка на някого – няма как да не паднеш заедно с него! Затова, казах си, лекарите избягват състраданието. Та как се носят безнадеждните болки на хиляди хора?

Понякога обаче аз смятам за редно да приема безнадеждното страдание на някого с ясно съзнание, че то ме погубва.
Та ако не ме погубва – какъв състрадателен човек съм?

За кога се пазим, казах си, та да избягваме страданието? За кога се пазим, та да казваме, че нашето страдание ни е достатъчно? Закога се пазим, че да казваме, че със състраданието страданието на един става страдание на двама...?

Вечно ли смятате да живеете, лайна? – така е викнал крал Фридрих на старите си пехотинци, а те дрезгаво се изсмели през пожълтелите си мустаци и ревнали: Ура!

За кога се пазим?

Да, мила, кажи... разкажи ми. Така ѝ казах.

И тя започна – ден след ден - да ми разказва историята си. Опипом. Лека-полека. Беше мъдро това непознато момиче, знаеше че лъжиците гореща скръб не се гълтат бързо една след друга. Ще изгори гърлото!

Моят човек го няма - това каза тя в началото.

Живея с кучето и котката си. Даже с няколко кучета и няколко котки...

Не запомних подробностите на бита ѝ. Вече бях усетил, че не става въпрос за обичайните капризни недоволства от живота, характерни за купища застаряващи дами. Които страдат от липса на любовни вълнения, тъй като корместите им мъже вече гледат предимно футбол, а децата са пораснали. Ставаше въпрос за неизразима или трудно изразима мъка, която обаче не бива да стои на скрито повече.

Моят човек си отиде. Искам да разкажа на някого... и избрах теб, за да разкажа... преди да си отида и аз.

Така ми написа тя на третия ден. Сама съм. Не ми е тъжно. Но какво да правя тук? Преди се грижех... сега съм сама. Като не се грижиш за някого... за какво ти е тогава света?

Ще се грижиш за най-важния човек – за себе си! – написах и приповдигнато, защото ми беше неловко, много неловко.

Да я спасявам от самоубийство? Не бих го направил. Смятам за свещено правото на всеки човек да реши живота си както намери за добре. Всеки човек, живял в последните две хиляди години, знае за греха на Юда. Юда - обесилият се на смокинята и в последния си гърч посял семето си на земята, където се развили човекоподобните корени на мандрагора... Всеки зрял човек решава сам – дали вярва че: има такъв грях, че въобще това е грях и дали ако е грях е готов да го поеме!

Свободата е по-важна от всеки закон! Поне свободата да правим с живота си каквото решим.

И така. Все пак – казах си – мога да я изслушам, побутвайки волята и с лекия ръжен на своята воля – натам, където е по-светло. Мога (без да я увещавам, както правят глупаците) просто да я примамя към живота! Да, към живота трябва да се примамва. Понякога това става и чрез грубо отричане на живота! Кажи на някого: Не живей, животът е отвратителен, и на мен не ми се живее, ще умра, няма смисъл в нищо...

...Покажи на отчаяния пълния абсурд на отчаянието – и той ще се почувства подмамен да живее. Отчаянието ще блесне с глупавата си абсурдност именно когато му го покажем – да го погледне отстрани – бяло, голо, грозно и безсмислено. И то ще го отблъсне.

Тоя, моя човек... той беше най-добрият човек на света! – така ми каза тя на четвъртия ден.

Беше с БАР, знаеш – биполярно афективно разстройство. Когато изпаднеше в мания... знаеш как е, нали си бил психиатър... компании, музика гърми на двора по цяла нощ, идва полиция...

...пие се и домът зее с отворени прозорци и врати и пияниците не знаят кога са дошли и кога ще си тръгнат, вървиш сред непознати, на пода някой спи, предрусали момичета стоят като вкаменени, гледат в една точка, някой свири на китара, други правят секс на струпаните на земята кални чаршафи... Хаос и безумие.

...Но аз се справях. Знаех, че трябва да издържа това, за да успея да го вкарам отново в релсите. Понякога виках линейка и полиция. Малко лежане в болница... колкото и да е гадно – налага се... Лекарства... Виках линейка, а полицаите – за да пазят лекарите...

Моят човек се разболя... с годините. В младините е бил на хероин. И от там... Може би хепатит от заразена игла. Разви цироза. Но от хероина се беше отървал. Отдавна, отдавна. Още преди двайсет години. От много години това – метадоновите програми, ужасите на дрогата – бяха само лош спомен... Двамата бяхме постигнали това... да остане това само като лош сън...

Обаче... БАР-ът си остана. Лекарите ми казваха: Защо го търпиш... остави го! Щом не ще да пие лекарства – той не може да се излекува! Без лекарства няма как!

Ето това не мога да им простя... Това, че ми казваха да го изоставя! Викат – щом нямате деца... защо въобще си губиш времето с него?

Боже, та това ли е единственото нещо на света, което осмисля живота? – така се питах и побеснявах от яд и мъка. Да се размножиш? Ами всичките жени, които нямат деца? Те безсмислен живот ли живеят? Ами Христос... той не е имал деца – той безсмислено ли е живял? Някак прекалено много ми идваше тая... хм, тая липса на човечност у лекарите...

Да, мила... Но какво биха могли да ти кажат? – отговорих ѝ с въпрос на петия ден. – Гледат те - млада жена... и си викат: ще бъде нещастна. А ето - търси помощ, иска да си спаси живота! Ако един човек потъва – защо да потъва и друг заедно с него? Така сигурно са разсъждавали лекарите... – така ѝ казах, опитвайки се тъжно и вяло да защитя лекарите. Защото и аз бях лекар в миналото. И понякога ми се е случвало да давам прагматични и безчовечни съвети. Отбягвал съм ги и пак съм ги давал.

Да, може и така да е... – написа ми тя на шестия ден. – Ще ти разкажа всичко. Много ми е тежко, но трябва да го разкажа. Как си отиде той... Не знам дали ще ми стане по-добре... Сигурно първо ще ми стане много зле, но после може и да ми олекне... Ще ти разкажа!

Разкажи ми, мила – написах ѝ аз и зачаках. Как ли си беше отишъл този сравнително млад човек – питах се – който на всичко отгоре беше извършил подвига (може би един от най-големите подвизи на съвремието!) да се измъкне от страшната хероинова зависимост? Младите хора умират от катастрофи, от алкохол, от наркотици... Но той е оставил хероина в миналото, отдавна... Боже, какъв тъжен и несправедлив живот! Това изпитания ли са, Боже?

Ами да, той от дълго време вече... от двайсет години не се бодеше... - заразказва тя, – беше чист. И нямаше от години никакви рецидиви на заболяването. Нали ти казах, че под хероиновата зависимост тогава... като се запознахме... се криеше един БАР. Мании и депресии. При него най-лоши бяха маниите. Но аз ти разказах, мисля. Естествено – няма как да си го представиш. Който не го е преживял, няма как да си го представи. Но аз го обичах... даже повече го обичах именно заради това! Защото е лесно да обичаш съвършен човек... или лесен човек. Да обичаш човек, който не ти убива... удобен за живеене човек! Та това да не са обувки, мамка му?! Докторите ми казваха – щом нямате деца – остави го! Боже – та той беше най-добрият човек на света! Независимо дали пиеше, дали не пиеше, дали беше в мания или в депресия! Защото добрият човек си е добър, ама това идиотите няма как да го разберат! Като ги питаш какво е добър човек, те ти казват: да не пие, да не пуши, да не ходи по жени и да изкарва много пари! Егати ужаса!

Да, ужас е... - промърморих си аз и ѝ написах: Да, ужас е!

Един ден той пак тръгна към БАР-а. Започна да навлиза в мания. Знаеш – манията е един безкраен празник. Веселба, ама такава, която никой друг не може да издържи. Много енергия. Никакво спане. Събличане и ходене гол. Ей така го заварих един ден. Валеше дъжд...

Дъжд... – повторих аз неволно. Защото твърде ясно си представих малкото дворче, някъде в покрайнините; голият бял човек на средата на дворчето и стичащите се студени капки по настръхналото му тяло. Тежко е да си стар и да имаш твърде много образи в главата си. Но е важно.

Да, валеше дъжд, аз се прибрах и си казах – е, досега беше хубаво, но сега трябва да се стегнем и отново да се борим. Трябва да се викне линейка и полиция. Знам как е. Това е игран филм. И викнах линейка и полиция. Но сега ме беше повече страх от преди. Той не пиеше от месеци, хероинът беше забравен вече... но имаше цироза... беше си зле. Не беше здрав, в никакъв случай не беше здрав. Но имаше живот, Боже, имаше живот в него. Защото... защото ме обичаше и затова искаше да продължи да живее. Гледам го там гол на двора и направо не знам какво да направя, какво да мисля...

...но опитът си е опит и аз викам полицията и линейка. А както знаеш, линейки не идват... Полицията винаги идва по-рано. Защото престъпниците са по-важни от болните ли, знам ли?!

...Идват и аз ги предупредих – внимавайте, че не е наред... болен е, трошлив е сега... Да не го повредите. Черният му дроб е много зле. Казах им всичко. А той – гол, но кротък. Не иска да ходи никъде, но не провокира никого с нищо. Просто си стои там като пиле – на двора. Гол и мокър и си пее нещо. Превъзбуден, естествено, но не опасен.

И тогава едното леке, ченгето, дребничък, рус, зъл... направо се вбеси и се заяде: Госпожо, имам семейство и искам и днес да се върна жив при него!

Ама не виждате ли, че той е безобиден, бе?! – почти се разплаках от безсилие тогава.

Обаче те вече не ме слушаха. Единият каза на другия: Абе какво ще я чакаме тая линейка, те кой знае кога ще дойдат! Я да го качваме...

И се хвърлиха върху него. Нахвърлиха му се, а аз – как да ги спра? – виках им – внимавайте, той не е добре! Не виждате ли колко е слаб! А те ръмжат.

И тоя, малкият го събори и го натисна отгоре, с цялата си тежест го затисна... натисна гръдния му кош... И моят човек викаше... викаше: Мило, не мога да дишам, миличка, задушавам се! Кажи им да се махнат...

...така викаше: ...задушавам се, не мога да дишам! Обаче малкото, злото ченге го затискаше все по-силно и само съскаше нещо. Тогава другият го настъпи с крак, с кубинката по главата. Настъпи му главата с крак, заби му главата в пръстта. И моят човек млъкна. Те явно усетиха, че се е укротил... Но го държаха още малко. И го пуснаха. И гледат... той не диша. А, какво стана? – викат си един на друг и се споглеждат. Аз се затичах – бъркам да му вадя езика, изкуствено дишане...  опитах каквото можах...Сърцето му беше спряло.

Боже, колко тъжно – промърморих аз; проплаках пишейки.

И после както си знаем... Линейката дойде след двайсет минути. Кола, най-обикновена, без апаратура. После дойде специалната. След четирсет минути. С неработещ дефибрилатор. А моят човек вече беше изстинал. Но и да не беше – дефибрилаторът им не проработи... Отидоха си.

Ченгетата го увиха с едно одеяло – там на двора, под дъжда... И се замотаха нещо, да пишат документи.

Така си отиде моят човек... Аз стоях под дъжда и не знаех какво да правя. Не плачех, бях в шок. И оттогава все си мисля... О, Боже, не искам да ти го казвам... но ще ти го кажа... Аз, аз, Кайо, аз извиках убийците му...

Аз седях, четях това, което ми пишеше тя и мълчах. Хладен ужас ме обхващаше, защото усещах студения дъжд, капещ по безжизненото тяло. Състраданието не е абстракция. Състраданието е страдание от страданието на друг.

Добре – написах най-накрая. Сега ще ти кажа нещо: Искам да напиша разказ от това.

Не знам – отговори ми тя – ще помисля.

Помисли. И ще се опитам да го напиша така, че да не е поредното потвърждение за мрака, който ни обкръжава. А разказ за светлината въпреки всичко. Защото ти си жива.

Да, ама не много... – написа ми тя.

Не, жива си – продължих гневно, ядосан на безнадеждната, световна тъга на всеки самотен човек, на всеки жив човек – Не! Ти СИ ЖИВА... Защото когато обичаме и пазим сърцата си добри и пълни с любов – ние сме живи! Даже и умрелите, тия, които са умрели В Любов – и те са живи. И колкото и да е банално... колкото и да е банално – докато любовта ни към тях е жива – живи са и те!

Да, дано е така... - каза тя и сигурно плачеше там, някъде в къщичката в покрайнините – Аз ще си налея една водка.

Добре, мила – написах и аз и въздъхнах. Не бях убедителен в увещанията си. Много трудно беше да убедя да мисли добро, след като беше преживяла толкова лошо.

Но добре знаех, че рационалните разсъждения, когато става въпрос за добро и лошо, за щастие и нещастие... особено когато става въпрос за любов – са нелепи. И трябва да бъдат изметени с един замах от воюващата воля!

Волята за живот, воюваща срещу мрака. Дори и най-тъмния мрак.

Добре, аз ще изпия един айрян, защото не пия вече!  – пратих и една усмивчица аз.

Да, изпий го и за... – написа тя.

Ще го пия за вас... за вас двамата!... Вие сте живи за мен... и двамата! – написах и аз. 

Не... не го пий за нас... а СЪС нас! – помоли тя и двамата отидохме до кухните си, за да си приготвим питиета.