Калин Терзийски: Какво ли ми пука?

От стр. 1

Преди няколко дни умря един от великите примери за самостоятелен човек. Бакъров.

Той беше пещерняк, председател на дружеството в Банкя. Една от най-великите легенди на българския ъндърграунд.

Познавам го от края на осемдесетте. Тогава бях всичко от изброеното по-горе, но без четиридесетте и осем години, които сега стоят по клоните ми като мърляви месоядни щъркели марабу.

Дребничък, светнал от вътрешен огън човек, с рошава брада като нарисуван от Гоя в някоя от страховитите му литографии...или като на Диоген нарисуван от Хусепе Рибера. Бъки – човек не от нашето време – затова тия сравнения с класически картини му прилягат.

Преди трийсет години друг легендарен пич, Ръмпо, също пещерняк от ония времена, велик китарист и скиталец, но още жив и по-жив от мнозина – ни научи на една песен:

Бъки там е председател, забранява ал-ко-хо-ла! –

...само тоя стих помня ясно, останалото беше нещо свързано с пещерняци, също така в песента имаше и стихове от Хей Джо...цялата песен се пееше с мелодията на Хей Джо – тоя стар, велик блус, с който е толкова известен Джими Хендрикс (а всъщност само с това ли? И известен ли е сега Джими Хендрикс? И на кого? И ако на идиотите от Сега не е известен, то това прави ли го по-малко велик?)

Иван Бакъров - Бъки

Бъки почина, аз не успях да отида на погребението му, но защото не съм суеверен, не смятам, че съм направил зло. И освен това – именно защото не съм суеверен или поне си налагам да не съм – мога да кажа без угризения, че бях приживе с него!

Приживе бях, така че не ми пука, че като умря не бях...

А защо би могло да имам угризения? Ами защото когато в наше време става въпрос за смърт, за умрели хора, за души, за отношенията ни с умрелите докато са били живи – изпадаме винаги в едно гузно, смутено и по бабешки боязливо състояние: Пу пу пу! – да вземем случайно да изтървем нещо, та да нараним душите на умрелите! Да не вземем, че да се самоизтъкнем, че Господ или там някоя друга Сила ще вземе да ни се разсърди!

Страхливи душици сме ние. Така са ни казали и ние така и правим.

Но Христос е казал: Като казваш „да” – казваш „да”. Като казваш „не” – казваш „не”. И точка. (Това между другото е велико реабилитиране на силата на езика, но не в мистичен план, а в рационален план).

Да си е да, не си е не. Няма нужда от клетви и от заклинания.

И аз мога без никакво угризение да кажа: Бях с Бъки докато беше жив, поне понякога, поне винаги, когато се видехме, няма значение като е умрял дали ще ходя на гроба му.

И да ме гледа отгоре, едва ли ще му пука дали ходя да му поливам гроба с бира. Че с какво ще му помогне това поливане на гроба с бира...ако не съм поливал живата му уста с бира? Докато е бил жив?

А аз поливах живата му уста с бира винаги, когато го видех на Попа. Пък и дистанционно някак – винаги като ми звъннеше му пращах по десет-двайсет лева в някакви забутани санаториуми, в които ходеше да се лекува.

Ето тук има връзка с казаното по-горе: Мнозина ще кажат: Колко е некрасиво да изтъкваш добрините, които си направил! Ти не си добър човек, защото не бива никога да казваме нищо за доброто, което правим...

А аз ще кажа: А защо заради тая лицемерна скромност да премълчаваме истината? И защо всъщност да живеем в прикриване и суеверно „плащане на данък на общественото мнение”? Да – аз помагам винаги на всеки, който има нужда. Или не съвсем... но поне когато мога...

Но нали Христос... нали Христос (ще кажат вечните критици) не иска ние да казваме, когато правим добро? Нали когато (казва Той) дясната ръка дава, лявата не бива да знае за това?

Но на тях ще кажа: А щом Христос го иска от мен, защо не Той, ами вие ми го крещите това?

Следва на стр. 3