Калин Терзийски: Какви права има човекът сега?

САЩ напуснаха Съвета на ООН по правата на човека. Оле!

Цял живот съм бил борец за правата си. Вие, може би, също. Знам ли ви аз?! Вие сте си вие, аз съм си аз. Никой, никой, мили мои, не знае какво мисли, чувства, преживява или неосъзнато предчувства и смътно усеща някой друг. Само се надяваме, че евентуално, след като ние мислим и чувстваме нещо в дадена ситуация – то и другите хора мислят и чувстват същото в подобна ситуация.

Но старите майсторчета – римляните, са казали Duo quum faciunt idem, non est idem. Или: Когато двама правят едно и също – не е едно и също.

Аз цял живот се боря за правата си. А казах горното, за да ви подсетя, че няма как да знам дали и вие сте го правили, а и вие няма как да знаете дали аз съм го правил. Никой никога не е в чуждата глава.

Виждам се на четири – мъничък, с пламнали хубави бузи, стоя на масата в гарсониерата на дедо Диме (тоя велик стар подуенски самурай!). Кой ме е пуснал да се кача чак пък на масата, питате? Ами никой, егасиму. Аз сам. Борецът за права Мартин Лутер Калин Терзийски. Качил съм се на масата с гуменките направо, стъпил съм здраво между чиниите. И не само това: изпънал съм тънкото си вратле напред и нагоре – като малко тънковрато биче, чак мъничката ми долна челюст е изпъкнала напред като израз на моята непримиримост; стиснал съм юмручетата си до побеляване, изблещил съм очи и съм напрегнал всичките си мускулчета на крехко пиле.

И тихо, но с цялата горчива смелост на света, викам: Мамо, тати... нека и аз дойда в детската градина... да се боря за свободата си!

Защото в тоя момент в кухнята на гарсониерата на дедо Диме семейният съвет (ама че подла думичка, подобна на „Съвета по правата на човека към ООН”) заседава и се готви да вземе решение по въпроса: Дали Калинчето да бъде отписан от детската градина?

Защото той там очевидно ще умре! Не яде, плаче по цял ден, мрази децата, не иска да се социализира, не иска да общува с никого. И нарушената му свобода пищи и той е готов да умре, но да не се разделя с нея.

Натикан в грозния капан на Системата, наречен Детско заведение, Мартин Лутър Калин Терзийски плаче с горчиви сълзи и е готов дори да загине! Но да не даде свещеното си Право на Свобода!

А Свободата е любовта, усамотението, безкрайните празни утрини, правото да тичаш на воля по поляните, още незастроени с мръсни бетонни робовладелчески блокове, ловът на гущери, змийчета, пеперуди, врабци и гълъби, дългите приказки на Дедо Диме, размишленията в тая свещена детинска самовглъбеност, която можеш да постигнеш само в свободата на дивия краен квартал. Или на село. Извън скапващата социална Система на грозните човешки взаимоотношения. В които хората - щат, не щат – винаги се нараняват. Детинската спонтанна нирвана, в която бягаш от Другите.

И аз съм четиригодишен, и вече съм съвършено убеден, че мое Свещено Право е правото на тая сладка и напълно ясна, осезаема и разбираема дори със стомаха Свобода!

Няма да ме мъчите с това робство на Вашите Детски Градини и Детски Заведения и Клопки за Хора и Капани на Системата и Скотобойни! – така крещя аз (макар и още без думи)! Аз - малкият борец за своите права, а щом съм за своите – значи и за правата на всяко дете и на всеки невинен и истински, неомърсен от лъжите човек!

Но сега си давам сметка, че право на мама и татко... и то – установено с разните там харти за правата на човека право – е правото на труд!

Мама и татко имат право на труд... но примерно нямат право да не бъдат убивани. Защото още е 1974 година и в Народна Република България все още има смъртно наказание. Тоест хората имат право на труд, на работна заплата, на отпуск, на болнични, на здравеопазване... правото да носят зрънца в мравуняка... но имат право и на разстрел. Ако някой съответно реши, че са достатъчно виновни (според него), за да ги разстреля.

И си казвам, че и сега в САЩ (и по света, естествено) хората имат право да са бурмички от системата, да работят, да произвеждат блага (за кого ли?), да са послушни и да спазват правилата (създадени от кого ли?), но системата има право и да ги убие, ако тя прецени, че те трябва да бъдат убити. Защото в САЩ (и на много други места, естествено) смъртно наказание все още има.

Чие право съм искал да защитя аз, като малък борец за права?

Примерно...

Можех ли да се боря примерно за правото си да не убивам други хора? Когато бях на осемнайсет? И ме обучиха за четири бързи и брутални месеца да стана бърз и брутален убиец – граничар с автомат Калашников, с който можех (наистина добре обучен!) да вкарам двайсет и пет остри куршумчета с медни обшивки в главата на случаен човечец, бягащ на Запад. От сто метра. За двайсет секунди, на единичен огън. Бам, бам, бам. Имах ли право да откажа да бъда такъв?

Да, тогава в България за права на човека не можеше и да става дума... Но, но, но... Сега може ли?

Сега и в САЩ, и в България, и в Саудитска Арабия (където все още чат-пат заравят някоя прелюбодейка до шията в земята, в пустинния пясък, и я екзекутират с камъни), и в Русия, и в Пакистан, и в Китай, и в Йордания (откъдето е Зейд Раад Ал Хусейн – председателят на Съвета по правата на човека) хора биват прегазени от Системата, някои оцеляват, но не стават вече за живеене, други и не оцеляват... Така че – за какви права на човека можем да говорим?

Кой определя правата на човека и като ги определи, след това как точно тълкува тия определения?

САЩ напускат Съвета, защото той прокарва антиизраелски настроения. Според много от арабите, които познавам, а и всъщност – според цялата антиамерикански настроена общност – именно Израел нарушава грубо правата на човека. Та нима в Ивицата Газа условията за живот не са нещо повече от погазване на правата на човека? А те не са такива, защото на палестинците така им е приятно...

Някои, виждайки, че САЩ напускат Съвета за правата, потриват ръце: САЩ показаха, че не искат да зачитат правата на човека! Нямат намерение да ги зачитат.

Но аз с тъга си давам сметка, че тия, потриващите ръце, не са хора, треперещи и милеещи за правата на човека. А са чисто и просто мразители на САЩ, които изпитват остра носталгия по Съветския съюз. Носталгия по водката, Висоцки и дебелашката комунална разпасаност. По сигурността на робите.

В стария забавен филм "Оркестър без име" имаше една реплика, нещо като: "И Рей Чарлз как е станал звезда? Сляп, при това и негър. В то – в Америка!" Така си е – казвам си, – Америка наистина има голяма традиция в неспазването на човешки права. Като става въпрос за едно от основните човешки права – правото на защита от геноцид (забрана на геноцида), САЩ са осъществили най-последователния геноцид в съвременната история – от 30 милиона индианци са останали най-много три. Като в същото време населението на света се е увеличило десетократно. Ако и това не е геноцид – здраве му кажи. Но за мразещите САЩ ще допълня, че Русия е извършила подобен геноцид над десетки племена от далечния Север и Изток. Примерно алуетите, населяващи едноименните острови. За Германия няма какво да споменавам. Ще напомня само за потушаването на въстанията на местното население на Холандска Източна Индия (Индонезия) от холандците. Ако и това не е геноцид...

Но ние, видиш ли, говорим за настоящето и не ровим в миналото.

И ето: Правото на иракските деца (подобни на мен в моето детство – борещ се за свободата си) да не бъдат убивани с пехотни мини... за него не знам от кого е защитено. Но горе-долу знам от кого е погазено. Сирийските деца, струва ми се, също имат право да не бъдат обгазявани от собственото им правителство (ужасно звучи това – собственото правителство на децата?!). Но също имат право и да не бъдат взривявани с умните ракети въздух-земя. От руснаци, американци, англичани и французи.

Кой защитава правата ни и кой ги определя?

Децата определят ли правата си? Някой дали е питал някога някое дете: Кажи ми, миличко, какво право искаш да имаш ти? Кое твое право искаш ние, силните, да защитаваме?

Всъщност, може и да греша, може и да не съм прочел правилните документи и да не съм достатъчно компетентен по въпросите на правата.

Седя и си мисля: Нещата с правата са толкова жалки... Хора, усетили правото си (правото на силния) да властват, да насилстват, да манипулират, да налагат ценности, да подменят ценности, да измислят ценности, да изличават ценности, да преиначават, да замъгляват, да пропагандират, да промиват мозъци, да размиват смисъла, да лъжат нагло или фино, да управляват съдби и да унищожават животи... та тия хора си играят и грозен, нелеп театър – за пред нямата, жалка, смешна публика от безгласни човекоединици... Пред Нас...

...театър на Човешките Права, театър на Справедливостта, театър на Защита на Националните интереси, театър на Защита на Народите от техните Лидери, театър на Защита на народите от самите тях си...

...театри. Грозни, гротескни комедии. Завършващи обикновено с кръв.

И пари, естествено – пари. Много пари.

Защото тоя сезон (откак има хора на земята) комедиите много вървят. Както и парите.