Калин Терзийски: Чужда песен пеем ний

В България не е рядкост това: каквато и песен да подхванеш, все ще прилича на вече пята – в друга страна и от други хора.

Образованите в България се гордеят, че слушат джаз. И блус от Делтата. Естествено – става въпрос за делтата на Мисисипи, а не на Дунав. Не особено образованите в България се гордеят (пък), че въобще не им пука – и си слушат чалга. А корените на чалгата могат да се търсят в северна Индия (откъдето, апропо, са тръгнали на своето дълго пътешествие ромите), в арабската и турската народна музика, в тъй наречената естрадна музика, пръкнала се някъде из Европа...

...тоест – каквото и да пеем – все чужда песен е – все е резултат на нашето епигонство. Криворазбраната цивилизация продължава да се играе на нашата национална сцена с винаги огромен успех. Не че нямаме автентичен фолклор; но той е нещо непрестижно, той е нещо причудливо, само някои интелектуалци, при това на по пет питиета, му издържат.

Така е и с изказваните мисли, между другото.

И сега, простете ми че ви заглавичквах с разни общи разсъждения – да си дойдем на думата: Някой нещо да е чувал за коронавируса?

Да, отдавна никой нищо не е казвал за коронавируса, та да взема аз да кажа.

Нали така? Какво ще си говорим за нещо друго – примерно за музика, култура, изкуство, икономика или космически полети – като има коронавирус!

Коронавирусът е необходимата вечна и обща дъвка за колективната ни несъзнавана уста. Карл Густав Юнг тук ще започне да мърда в гроба, задето го споменаваме съвсем намерки. Тъй, тъй. Хубаво е винаги да има нещо, за което да се говори. Иначе трябва да се мисли и да се измислят теми и да се търси някакъв смисъл в тия теми. Примерно – няма коронавирус, няма дявол – и трябва да се говори, да речем, за изкуство (Боже опази!), че какво има да му говорим на това изкуство? Да не сме някакви сноби...

Така де, я дай коронавируса насам – той е тема хубава, сочна, богата на емоции и дебел патос – като дебела сянка за всеки негодяй, който иска да лъже народа. Дай да поговорим за него!

И така. Чужди песни пеем ний, и Щурците приличаха на Бийтълс, но за по-светнатите е ясно, че всъщност те като начало са харесвали много повече Крийм и ако видим как изглежда Ерик Клептън в Крийм някъде към 1969, ще си речем: я, как прилича на Кирил Маричков!

И сега като дрънкаме за коронавируса и... охо, я да не говоря за сериозни неща с такъв речник, долен и просташки! Та, искам да кажа: като говорим за коронавируса все такива важни и изпълнени с патос неща – пак чужда песен пеем ний!

Когато генерал Мутафчийски заговори за коронавируса – аз чух наша си, българска песенчица. Той говореше като стар, печен, врял и кипял български лекар. А българския лекар почти с нищо не можеш да го смутиш и учудиш. Той, българският лекар, е живял толкова смахнат живот, толкова неправди е преглъщал, а и такива телесни и душевни драми е прецедил през собствената си душа – че е станал сух като барут. Няма емоционални изблици, няма трепети и още по-малко – страх и ужас. Българският лекар е смел и благ човек, който не обича да говори с хиперболи и драматични метафори. Генерал Мутафчийски, съвсем като български лекар, просто каза, че става въпрос за инфекциозно заболяване, което няма висока смъртност, няма нищо общо с Особено опасните инфекции, които имат смъртност 50 и повече процента, че няма повод за паника, че това заболяване не е нещо кой знае колко по-различно от сезонния грип.

И аз не бях учуден. Думи на обикновен, истински, стабилен и умен български лекар, който си пази емоциите за по време на игра на карти.

Но минаха няколко дни и генерал Мутафчийски каза в свое изказване, че (опитвам се да си спомня точно, но цитирам по памет)... изправени сме пред невидим враг, който ни напада с невиждана ярост. Малко преди това каза: някои от нас ще загубят най-близките си, тези, които са ни дали живот...

И тук аз видях силното и неминуемо влияние на Бийтълс. Оп, обърках се. Бийтълс не пееха за страх и ужас, нито за шум и ярост (noise and fury) освен може би в Хелтър скелтър.

Но както и да е – видях силно и агресивно чуждо културно влияние. Кога, Бога ми, (казах си аз, старият и бивш вече лекар) един стар български лекар ще заговори за „невиждана ярост”?

И защо ще започне да говори с такъв невиждан в българските лекарски среди патос за „най-близките ни, тези, които са ни дарили живот”? Та това даже някак не звучи на български! Та това звучи като някое от тотално фалшивите стихотворения на някоя от бабите поетеси на зрелия социализъм!

Но после се сетих: ами американските операции? Ами американските въздушни атаки? В Ирак, в Сърбия? Те не носеха ли именно едни такива патетични имена? Пълни с думи като „ярост и отмъщение”?

Бяс, ярост, възмездие, справедлив гняв и огнено отмъщение. Характерната лексика на елементарната пропаганда, която върви много добре в Америка. Защото там, както вече говорих неведнъж, нямат никакъв имунитет срещу най-инфантилни, садо-мазохистични и плоски пропагандни слогани. Поглъщат ги като топъл хляб.
Там дори и извратена и логически напълно малоумна теза, че войникът отива на бойното поле „заради другаря си, този, който е до него” минават без никакъв проблем. Никой даже не се запитва „А чий го дирят тия двамата другари на това шибано бойно поле, вместо да си пият бирата и да си говорят за мацки някъде на топло в бара до Сентръл парк? Не са ли там, на бойното поле, за да изкарат посредством смъртта си и смъртта на няколко хиляди арабски цивилни още някой и друг милион за определени хора в оръжейния бранш?” Но американците са лесни хора. Всъщност – американските надути, високопарни, пълни с малоумно хиперболична реторика слогани нямат за цел да влияят на умните и образованите. Те, умните и образованите, и в САЩ отдавна нямат думата.

Тия хиперболи, тия патетични извержения, са насочени към струни, намиращи се в колективното несъзнавано (пак тоя Юнг, откъде все се навира!) на тълпата. Тълпата, която няма глава, няма гръбнак и можеш да я месиш без да се страхуваш. Важното е да докоснеш емоциите. И ако може – не просто да ги докоснеш. А да ги нариташ здраво с кубинки.

Затова генералът не се показва по бяла престилка – а по костюм с разни интересни апликации по раменете и други палячовщини. Това си е наритване на емоциите. Униформата е почти толкова внушителна, колкото използването на думи като „невиждана ярост”. И почти толкова американска. Униформата, естествено, си е българска, но заложената в нейното показване пропагандна идея е съвсем американска. Или – как да кажа – в съвремието е американска.

Иначе ние сме се нагледали и на съветски генерали, които набутваха в очите ни респектиращата символика на униформата с тежки еполети и вензели с дъбови листа, които също ни говореха за „невиждани ярости”; но те имаха предвид американския враг и разни други такива забравени вече неща. Всяка империя разчита на имперски народ: глупав, екзалтиран на тема величие, силно впечатляващ се от пагони и други детски залъгалки, инфантилен, безкритичен, склонен към това противно нещо, наречено от Лев Гумильов „пасионарност” – тоест – към това да мре за имперската идея.

Но българският народ, слава Богу, не е имперски народ. И никога не е бил. Тук толкова глупави няма.

И това, ясно ви е, не е наша песен. И текстът и мелодията не са български. И звучат много фалшиво. Ние, българите, сме хора скептични, хора на литотите. Литота, знаете, е тая стилна фигура, при която не казваш „човек”, а „човечец”.

Хрумва ми, че и името Велика в България се е превърнало във Величка. И това е чудесно. Мъничка, величка. Няма велика България, има величка България. Българинът нито обича, нито допуска някой да се главозамайва с разни високопарни, разтърсващи стилни фигури. С разни невиждани ярости. Говори ми по същество! – казва българинът и не слуша екзалтирания рекламист, който се опитва да го убеди в нещо.

И защото не ми звучеше никак по български тая песен – аз пак си отворих ютюба и прегледах как генералът изрича тия неестествени думи за „ярости и невиждани”.

И за свое учудване забелязах, че когато дойде моментът да изрече точно тия трудни за печения български лекар патетични и фалшиви думи – той си погледна в листата на катедрата. Направи справка. Прочете ги и чак тогава ги изрече – така, както се изричат прочетени думи, написани от друг.

Кой знае – казах си – каква е тоя нотна тетрадка, от която чете? И кой ли е писал песните в нея? Едва ли са Джордж и Айра Гершуин.

И още си мислих. Примерно за това: за какви най-близки и наши най-любими, които са ни дали живота са се загрижили толкова...? След като досега във всички действия на властта се е виждало, че никога, по никакъв начин, за нищо на света тая власт не мисли за тия наши най-близки, които са ни дали живота! Интересно как изведнъж тия, които почти бяха изоставени на произвола на съдбата, да се оправят с микроскопичните си пенсии – забравени, неглижирани и подритнати, че дори и от системата на здравеопазването – изведнъж станаха толкова важни?

Да, това някак фалшиво звучи. Тая песен е чужда. Но защо ли я пеем всички така усърдно?