Какъв трябва да е един министър на културата

Бойко Борисов предложи Калин Вельов за министър на културата и тук и там избухнаха бунтове. Бунтове по места. Като в Османската империя, при въвеждане на нов данък, някъде в средата на 18-ти век. Апропо, към 70-те на 18-ти век из Румелия доста е повърлувала чумата, та има и някаква такава аналогия с нашето време.

Апропо, дали думата „предложи” е най-удачната?

Апропо, май не е.

Стига пък и аз с това „апропо”, да не съм някакъв франкофон, да не съм участвал в закуската с Франсоа Митеран и оттогава да ме е хванала тая пипка: апропо та апропо...

Щото, апропо, Бойко май не предлага, а казва; и като каже, май, апропо, трева там дето е казал не никне. В смисъл, някак си – казана дума хвърлен... как беше там... В смисъл – каже ли – изпълнява се и край.

А ако бях някакъв интелектуалец, веднага щях да кажа, че краят е ново начало и началото е нов край и така нататък, апропо.

Но така де, в смисъл - Калин Вельов. Каквото и да означава това. И веднага, апропо – бунтове. Откъде, апропо, аз знам за тия бунтове и какво, аджеба (аджеба е „апропо-то” на българските журналисти) искам да кажа с тази дума „бунтове”?

Ами примерно получавам отворени писма от разни кръгове на интелектуалци; разни разбунени духове, оформени в кръгове и в интелектуални кръжци, едва ли не, пускат своите гневни възвания и така нататък. А това, като за България, си е бунт и повече от бунт!

В България и да се изсекнеш, с извинение, по-шумно, докато говори някоя мутра, шеф или господар, един вид, си е бунт и направо ужасна смелост, един вид, ако разбирате какво искам да кажа. Това си е направо революция, а да пишеш гневни думи във фейсбук е направо не революция, а мега революция и архи революция (не ги пиша слято, защото читателят дреме и няма да схване какво означават такива дълги думи).

И аз чета, чета и си викам: Страшно е, страшно, чува се дрънчене на оръжие, братя, щом групи интелектуалци изказват възмущение във фейса и даже в абв пощата от предложението на Бойко за Калин Вельов, таквозинко, да стане министър на онова, как му беше името.

Абе, апропо, аз ги знам и интелектуалците и Бойко и Калин и всички, но нали, в смисъл, и аз съм в тая манджа забъркан – културата – и все трябва да реагирам някак.

А си викам: какъв трябва да е един министър на културата?

Защото интелектуалците, които дигнаха бунтове срещу предложението на Бойко, изразявайки гневен присмех и негодувание, имаха предвид, че господин Калин е тъпанджия. В смисъл, един вид, човек, който отива, и в частност или конкретно разгледано в смисъла на един определен дискурсивен ракурс, бие с палка или друг нарочен и специално избран предмет по тъпан, с цел да издаде звуци, музика, за да весели тълпата; тъпанар.

А министър на културата, думам си, според тези интелектуалци, вероятно ще да е необходимо да е минимум цугтромбонист!

Шегувам се! Според тези интелектуалци, за които говоря – от българските и двойно вкиснатите – министър на културата трябва да бъде единствено някой професор, който е бил и полковник в държавна сигурност – та веднага като се разбере, че е бил и полковник в държавна сигурност – половината от интелектуалците да изреват, че това е ужас и чудовищно недопустимо, а другата половина да почнат яростно да го защитават. Българските интелектуалци, поне тези, които визирам, с извинение, най-обичат да се делят на две (три, четири или повече) и да се мразят силно и от сърце. Така че – професор. Каквото и да означава това.

А пък аз гледах какво разправя Бойко. Като гудил там (това - да се слагат такива архаични думи сред текста - е част от моята любов към тъй наречените макаронизми) Калин Вельов, че и Любо Дилов сред министрите, той, все пак, обяснява, един вид, защо ги е гудил там – сред министрите.

Вика, защото, специално за Калин, оня, от другата партия, дето ни взе най-много от гласовете (б.а. Слави), нали е певец и шоумен – требва, един вид, да му се противопостави също нещо такова – един вид певец (в смисъл – барабанист, то се тая) и шоумен!

Пък (Бойко каза и се засмя особено ведро) и с плочки на корема! Абе, Калине, ти ше земеш да се съблечеш гол до кръста, да им покажеш какви плочки имаш на корема, нема само те да ми се събличат голи до кръста и да показват какви плочки имат по корема! – така рече и се засмя. Засме, извинете.

И така нататък. Шоу, дами и господа. Шоу на буци в каруци!

Министърът на културата, казвам си, трябва да е културен човек!

А под културен човек в наше време какво се разбира?

Да не си бърка в носа?

Да знае цялата азбука наизуст или поне да я знае некъде до ер малък?

Да знае четири езика? (Бойко каза с делова сериозност, но и някак състрадателно, за един от също така предложените министри: „знае четири езика човека”)

Да не е барабанист (тъпанджия)?

Да го харесват интелигентите? (Интелектуалците, интелигенцията, интеликрацията, елитът – апропо, всички тия думи са обрасли обилно с пейоративни конотации, така че – вижте нещо за т.нар. бягаща пътека на евфемизмите на Стивън Пинкър.)

Да не си бърка в носа? (Това е твърде важно, затова трябва да се повтори.)

Да е учил в чужбина? (Защото на всички е ясно, че у нас каквото и да се прави, особено ако пък се прави с главата – не струва!)

Да се е доказал в областта си и да има ръководен опит? (Да е ръководил какво: престъпна групировка, детска градина, вегетарианска столова, частна фирма за цветни метали, телевизия скат (електрически)?)

Въобще, апропо, объркана работа.

Всеки иска нещо друго. Всеки, всъщност, ако сме прецизни в анализа си, иска да има от какво да е недоволен и да има за какво да изрази силното си и дълбоко възмущение.

Българинът никога, братя и сестри, няма да направи нещо – той ще чака някой друг да направи нещо, за да може българинът да каже, че това нещо е пълен боклук; и че той, българинът, е дълбоко възмутен от това нещо.

А дали, апропо, Калин Вельов би вършил работа като министър на културата? Вероятно – колкото всеки един друг. За културата, когато е на смъртно легло, можеш да прочетеш някоя молитва, евентуално. Дали Калин Вельов знае молитви?

Защото, за да има култура...първо трябва да има хора. В истинския смисъл на думата. Които искат да има култура. И искат да я правят. И я правят, а не искат единствено да има проекти с еврокинти, за да се лапат. И когато стане въпрос за култура – се сещат за Караваджо или за Моне, а не за десет хиляди лева чиста пара.

Така. Апропо, какво правя аз? Показвам по един фриволен начин (а културата, когато е голяма и изискана, търпи и дори подхранва в лоното си и известна фриволност!), че винаги и на всичко можем да се подиграем!

И аз се подигравам нецеленасочено – и с подиграните и с подиграващите се – за да се види, че и този, който се подиграва, е съвсем достоен за подигравки. Но това не значи, че този, на когото той се е подигравал, не е достоен за подигравки. И въобще – диалектика, дами и господа, експроприация на експроприаторите, контумелизация на контумелизаторите, един вид.

(Контумелизация е току-що изкована от мен дума на основа на латинската дума за „обида” – contumeliae).

И така, апропо, нататък.