Как се гони страх!

Дойде лятото. С юлските сесии, кандидат-студентските изпити, ученическите ваканции и отпуските. С мириса на море, за онези, които могат да си го позволят.

Плажът обаче временно остана на заден план, замениха го протестите по площадите. Стотици семейства отложиха летуването си, десетки анулираха на загуба отдавна и изгодно капарирани дестинации по нашето Черноморие, Турция, Гърция. Дори романтичният Джулай тази година бе позагърбен от верните си почитатели и от медиите. Техният фокус бе другаде – в Улицата.

А Улицата продължава да дебне зад ъгъла и не помръдва.

Нормално е, много години, с малки изключения, само вдишваше. От няколко месеца започна да издишва и това ще трае дълго.

Вече не диша така тежко. И гневът й не е така невидим и зловещ. Не защото не е подута от камъни, бутилки и домати за цвят. Напротив, към тях добави множество остроумни плакати, живи картини, всякакви артистични изпълнения и други скрижали на физическа и духовна непоносимост към обитателите на каменните сгради. Не защото е повярвала или е свикнала с поредната лъжа, която тези обитатели й готвят, всички те – до един. Нито си почива, изморена от дългите дни на протести. И не се е променила, както някои се опитват да внушат.

Улицата е вечна

И една за всички нас – млади и стари, здрави и не толкова, бедни и по-малко бедни/богатите са там случайно и с цел/, интелигентни и не дотам, красиви и по-малко такива, усмихнати и тъжни. Протестиращите от февруари и тези от юни. И техните приятели и познати, детски колички, играчки, кучета, котки, папагали/моля да ме извините, ако пропусна някоя важна подробност/.

За разлика от нашата, паметта на Улицата е дълга, побира и помни всички ни. Дори да сме разпръснати от единия до другия й край. Дори да сме забравили или да не искаме да си спомним един за друг. Или, недай си боже, да сме настръхнали помежду си, готови да си избодем очите. Щом сме на нея, Улицата ще ни помири, рано или късно ще ни научи да живеем заедно. Ще ни го припомни, защото бабите и дядовците ни, майките и бащите ни, а и ние самите носим спомена за това живеене. Иначе – в какво би се превърнала страната ни, родината ни, нашата България?

Улицата ще ни научи да не се страхуваме от онези, които трябва да се страхуват от нас. За да не ни разделят нашите и чуждите страхове, за да бъдем еднакво граждани. Щом преборим този Страх, щом го прогоним далеч от смутените си души, щом започнем да заспиваме и се събуждаме безстрашни, да възпитаваме децата си в това, нататък е по-лесно.

Но как се гони Страх?

Има множество поверия, обреди, магически техники за прочистване на дома, гонене на злото, на змей, демони и вампири. Има дори такива за гонене на суша. Няма обаче рецепта за прогонване на Страха. Иначе щяхме да сме безстрашни като героите от приказките. Страхът няма мирис, образ, дори сянка, намира се вътре в нас и това го прави труден противник.

Бои се единствено от Улицата. От нейното множество, енергия, ентусиазъм, от дълбокото й вдишване и още по-дълбокото издишване. Това го обезсилва, смалява с всеки изминат ден, докато накрая остане без въздух и се скрие по мазетата на душите ни. Но никога не си отива докрай.

Улицата побеждава Страха пред смаяните ни очи

Ритуално. Всяка вечер, а от скоро и сутрин. С наше участие. И най-важното – въпреки различията ни, въпреки задкулисните сценарии и участието на хиляди осъзнати и неосъзнати изпълнители: популярни журналисти и актьори, доскорошни важни пиари и пиарки, анализатори, декламатори, студуващи и гладуващи, чуващи и глухи, видими и скрити активисти на едни или други политически партии.

Вече не е толкова важно кога ще падне това правителство. Нито кое точно ще е следващото. Нито колко ще остане на власт по-следващото. И другото след него.

На власт е Улицата

Остава да видим какво ще ни донесе това.

И да не забравяме, че Страхът е наблизо.