Как да се управляват природни ресурси и публични услуги?

Историята учи, че по време на криза винаги се случват няколко неща и едно от тях е подемът на национализма (за мен патриотизма е различен от национализма, една свръхпопулистична и ксенофобска философия), който възприема и света и националната икономика като бойно поле на враждуващи държави. Част от този национализъм е и дебата дали публичните услуги и природните ресурси да бъдат управлявани от държавни фирми или да бъдат оставени на пазарната инициатива.

Опция 1: Държавни фирми

В серия от три статии ще разгледам 3-те основни възможности това да се случи, техните плюсове и минуси; т.е. публичните услуги и природни ресурси да бъдат управлявани с (1) държавни фирми, (2) концесия и други форми на публично-частно партньорство, (3) приватизирани.

Тезата, че предоставянето на публични услуги и разработването на природни ресурси трябва да се прави от държавни и общински фирми става особено популярно по време на криза, тъй като аргументът, че такива фирми няма да търси печалби или пък ще ги вливат обратно в държавния/общински бюджети звучи особено убедителен. Реално погледнато, срещу такъв аргумент е изключително трудно да се спори, ако човек не притежава специализирани знания по икономика и връзката между икономиката, политическия изборен процес и психологията.

В един идеален свят, предложението да установим контрол върху някакви важни части от икономиката чрез държавни/общински фирми звучи логично. Ако мотивацията на управляващите ги политици и държавни чиновници не се различава от мотивацията на частниците, то наистина не би трябвало да има голяма разлика дали една ВиК например се управлява от държавни служители или след концесиониране или приватизация от назначени от частните собственици мениджъри. Големият проблем с тази постановка е, че в реалния свят мотивацията на управляващите държавните фирми чиновници и политици се различава от тази на частниците. И обяснението е ясно, в икономиката се нарича „принципал-агент” проблем, който съществува и в частния сектор, но е особено остър в държавния.

„Принципал-агент” проблемът се проявява, когато собствеността е разпръсната между множество акционери (принципали) и това намалява тяхната възможност да упражняват контрол върху дейността на мениджърите (агентите) с цел защита и реализиране на собствения си интереси. Мениджърите са хора, мотивирани от собствения си интерес, както и акционерите, така че оставени без контрол се увеличава вероятността да злоупотребят с дадената им власт и да я използват за лично облагодетелстване. Или просто да не си вършат съвестно работата. Ето защо, съществена част от науката за управление се отнася до изграждането на системи за контрол, които позволяват на принципалите да контролират максимално ефективно агентите и така да оптимизират своите интереси.

В частния сектор, върху изпълнителните директори се упражнява контрол главно по два начина. Първият е борда на директорите, в който преобладават представители на големите акционери. Те упражняват пряк и постоянен контрол върху изпълнителния директор (агента). Вторият механизъм е характерен за големите публично-търгувани компании, а именно това е възможността във всеки един момент акционер да си продаде акциите. На пръв поглед това не е механизъм за контрол, а възможност за изход от инвестицията, но всъщност, продажбите на акции влияят на цената на акциите и от там са сигнал за големите акционери с възможност за по пряк контрол. Така че самата хипотеза за това как ще реагират множеството малки акционери на решенията на агентите (изпълнителният директор/и) мотивира последните да вършат по съвестно работата си. Няма перфектни механизми за контрол, но в частния сектор има достатъчно инструменти, чрез които „принципал-агент” проблемът да бъде сведен до разумни нива. И разбира се има и изключения от правилото, когато механизмите за контрол не сработват – например случаите с фалитите на американската Енрон и италианската Пармалат.

В държавните фирми, основният проблем идва от заблудата, че принципалът е Правителството. Всъщност, принципалът са всички граждани и анализът на механизмите за преодоляване на „принципал-агент” проблема трябва да произтича от тази изходна позиция. Нека разгледаме в аналогичните на частния сектор две направления каква е една хипотетична схема за контрол на гражданите (гласоподавателите, които де юре са принципали) върху директора (агента) в една държавна фирма, т.е. управляващият я служител. Веднъж на 4 години, гласоподавателят гласува за партия, която ако спечели изборите номинира кандидат за премиер, който номинира кабинет, който се одобрява от народното събрание, министър от този кабинет след това назначава чиновник, който назначава втори чиновник, който назначава трети чиновник, който управлява държавната фирма. И следващият контрол е след 4 години. С просто око се вижда, че тази система за контрол е прекалено бюрократизирана и не особено ефективна. Второто направление пък е тотално блокирано – принципалите не могат да продадат дяловете си от държавните/общински фирми и така да повлияят на стойността на техните акции; те са принудително обвързани с тази собственост. Даже и когато тя години наред генерира само загуби.

Тук много хора довеждат аргумента „Да, ама политиците и чиновниците би трябвало да работят в интерес на народа, дори и без да ги контролираме“. Би трябвало, наистина, но какво от това? Изпълнителният директор в частната фирма също би трябвало да работи в интерес на акционерите, но последните го контролират непрекъснато, за да не забрави какво би трябвало да прави. Политиците не са някаква по-различна порода човеци от останалите хора. Повечето от тях искат да бъдат преизбирани поради което хоризонтът на предложенията и действията им е почти винаги ограничен до следващите избори и поради тази причина, краткосрочните политики са винаги предпочитани пред дългосрочните. Логично, когато политиците придобият контрол върху държавни и общински фирми, които контролират природни ресурси или комунални услуги те започват да използват последните, за да обслужат своя интерес – преизбиране. Това включва злоупотреба с невъзможността на принципала да контролира държавната фирма, като политиците насочват финансови средства към важни за тях гласоподаватели (често социални и етнически малцинства), за сметка на останалите данъкоплатци. В много случаи политиците използуват и средства на бюджета (тоест отново на данъкоплатеца, който е и принципал) за субсидиране на държавни и общински фирми, които са хронично на загуба. И често назначават директори които са им политически или лични приятели независимо дали имат необходимия образователен ценз и опит.

Проблемът с ориентирането в бушуващия с особена сила по време на криза дебат дали комуналните услуги и природните ресурси да се управляват от държавни фирми се корени в разграничаването на пожелателното от вероятното. Пожелателното е, че в тези два сектора печалбите са гарантирани (което не е така, но това ще го коментирам в следващата статия) и че повечето политици и назначените от тях директори на държавни фирми ще се държат по някакъв перфектен и сюрреалистичен начин, игнорирайки собствения си интерес. Вероятното е, че тези два сектора са обикновени икономически сектори със съответните рискове и отдавайки безконтролната власт над тях на политиците чрез узурпирането им през държавни фирми, гласоподавателите попадаме в капан. Политиците ще злоупотребят с непреодолимия „принципал-агент” проблем в държавната собственост и ще насочат безконтролно финансов ресурс към важните за тях гласоподаватели, собствените си джобове или и двете. В първия случай, те ще бъдат преизбрани, без значение какво мислят останалите коректни данъкоплатци; във втория случай ще забогатеят неимоверно за един мандат; а в третия случай ще забогатеят и ще бъдат преизбрани. Ето защо разумните граждани трябва да се разграничат от пожелателното, да приемат вероятното и да не допускат политиците да узурпират контрол над който и да било икономически сектор, включително комунални услуги и природни ресурси, чрез държавни и общински фирми. Една от най-големите лъжи на политиците, които подкрепят безрезервно държавната собственост върху природните ресурси и предоставянето на публични услуги е че по този начин може да се осъществи по голям контрол върху същите тези ресурси и услуги. Ако не сте разбрали защо – прочетете този мой коментар още един път :) Разбира се в частния сектор проблемът „агент-принципал” съществува и при липса на регулация (или при погрешна такава) този проблем може особено да се засили в сектори в които има естествени или изкуствено създадени (чрез закони и регулация) монополи или олигополи. Но за това – в следващите две публикации по темата управление на природни ресурси и публични услуги.