Кафе със захар - разказ на Здравка Евтимова

Седяха на един чин единайсет години – в началното училище „Елин Пелин“, тогава още нямаха физкултурен салон и през лятото часовете по физическо възпитание преминаваха в Струма. Още през май бащите заприщваха реката и се образуваха вирове, дълбоки и страшни за по-големите ученици, плитки и топли за дребосъците от първи до трети клас. Двете момчета плуваха, най-бързи от цялото училище – Данчо и Никола, високи, стройни, бързи, както повечето деца от квартал „Църква“. Тичаха като вихър. В минния техникум също седяха на един чин.

Данчо печелеше първо място на всички регионални и областни турнири по лека атлетика. За Никола редовно оставаше второто място, но в училищните двубои Никола го побеждаваше и съучениците им шушукаха, че Никола отстъпвал на приятеля си на важните състезания - дали заради пари, дали защото се страхувал от него, както повечето момчета в училището. Така и не се разбра.

Бащите на момчетата работеха в една смяна в металургичния комбинат, по-известен като „железния завод“ в града. Майките им бяха продавачки в „Плод-зеленчук“ – едната продаваше стоката първа смяна, другата поемаше след нея, а когато нещо трябваше да се свърши и нямаше кой да се грижи за някой от хлапаците, родителите на другото момче приемаха у дома си приятелчето. Вечер играеха на белот до полунощ. Никола беше с бяла като сирене кожа, коса толкова руса, като че на главата му постоянно цъфтеше цяло поле глухарчета; Данчо от малък беше мълчалив, с поглед, в който слънцето отдавна бе залязло. Кожата му, с цвят на препечена филийка хляб, здрава и гореща като пладне през август, не се боеше от жега и вятър.

Момчетата пораснаха в сянката на Прехвърляч баир - остър, озъбен към небето хълм, който не заслужаваше да го наричат планина. От върха му зиме като нож в квартал „Църква“ се забиваше вълчи вой. През лятото голите склонове на баира скърцаха, горещите нацепени скали лъщяха, в дупките между тях се въдеха повече змии, отколкото тръни. Постоянно се чуваше съскане, сухо пращене, трясък.

Понякога от Прехвърляч към къщите потичаха свлачища - трошляк, пясък, камъни, буци пръст, прах - които довличаха в тясната долина камари скали, нарязани змийски тела, пребити гущери. Случваше се някои от змиите да оцелеят. Те се промъкваха през оградите на дворовете, развъждаха се в градините за страх на майките и децата. Имаше случаи на ухапани хлапета. Доктор Станчев, който спасяваше от години мало и голямо в квартала, раздаде на домакинствата инжекции и обясни какво светкавично трябва да направи човек, ако го ухапе усойница.

Данчо и Никола се хващаха заедно с мъжете да трепят змии и забогатяха, защото за убита пепелянка докторът вадеше и хвърляше десетачка. Двете момчета се изхитриха –престанаха до ловят напастта от дворовете на хората, а заедно - единият с глава като слънчоглед, другият - с тъмна като градоносен облак, припваха към Прехвърляч, стиснали колове в ръце. Вечер се връщаха с десетина влечуги, всичките с премазани глави. Отначало бяха твърди зелени и носеха смокове, за които доктор Станчев, дърт като старата черква в квартала, не плащаше нито лев.
Двете момчета дотам бяха влезли в злия нрав на Прехвърляч, че се прочуха с друго – обикаляха баира като щури, скитаха с гущерите, дебнеха, слухтяха да узнаят къде пясъкът „е жена“ - значи неверен и хлъзгав. Пълзяха, промъкваха се, прескачаха цепнатини и дупки. Един ден Данчо каза:

– Знам къде камъните са жена.

Никола го пита – „Какво?“, но приятелят му не спомена нищо повече. Някои от скалите към върха се бяха цепнали като презрели ябълки в жегата. Никола погледна в лицето приятеля си и потрепера. Хрумна му, че някой ден Прехвърляч ще се пръсне от яд и ще потече целият - връх, скала, змии - надолу към Църква.

- Някой пуска свлачища – предположи една жена, когато без никаква причина скали, пръст, пясък с грохот връхлетяха по склоновете на Прехвърляч. Заливаха някой двор, влачеха дим и пълзяща напаст. Мина време, докато Никола се усети, че стопанинът на съсипания двор, негов син или братовчед, се бе репчил за нещо на Данчо. Данчо не приказваше много. Може би затова бяха приятели.

Понякога Никола, светъл като зелка в най-гъстата жега, се питаше откъде-накъде се срива цял склон, без да се е изсипал пороен дъжд, без да е скачала буря наоколо, нито небето бе размърдвало облаците си. „Как мислиш, Данчо?“ - бе попитал Никола. Приятелят му, както имаше навик, наведе глава към земята, мълча сто години и когато Никола, светъл като досадните пластмасови шишета за прясно мляко, вече беше забравил въпроса си, Данчо измърмори:

- Виж! – и му показа телефон. – Нов. Мой е.

После му показа какво бе снимал.

- Ростислава от Десети В? – учуди се Никола, но приятелят му така и не продължи. Думите на Данчо бяха път, който се бе свлякъл от върха и бе удавил в жегата над Църква.

- Ела – каза един ден Данчо. – Ще видиш.

Брадата на Данчо беше набола преди доста време, остра, черна, очите тъмни, по-тежки от камъните на Прехвърляч, говореха повече от езика. В тях нещо вреше, само той си знаеше какво. Дори когато момчето се усмихнеше за кратко, очите не отиваха при усмивката. Никола знаеше какво означава това „Ела“ – любимата дума на Данчо, зад която чакаше нещо тъмно, но интересно. Веднъж след това „Ела“ Данчо му показа пълно портмоне с пари. „Откъде?“ задави се от въпроса си Никола и бузите му, гладки като на момиче, се напълниха с пламъци. Данчо нищо не му обясни.
Друг път след „Ела“ Данчо го заведе до къщата на Петрова, тяхната учителка по математика. И Данчо, и Никола имаха тройки. Дворът на Петрова, неокосен, грозен като развален зъб, беше затлачен с камънак, пясък, върху който все още се гърчеше в разтрепераните си осморки не особено голяма змия. След това дори „Ела“ не беше нужно. Никола предположи къде ще се изсипе пясъкът и къде ще се огъват змийчета с премазан гръбнак. Така и стана – дворът на Ростислава от Десети В.

Никола й беше купил кафе няколко пъти. Само толкова. Майката на Ростислава имаше хубави домати, повече от сто корена. В събота, когато не беше на работа и не чистеше апартаментите на своите „работодатели“ от София, жената излизаше на разклона към центъра на Радомир и продаваше стоката си.

Къде беше заминал бащата на Ростислава – в Италия или Испания и кога щеше да се върне в Църква, жената не разказваше. Понякога Ростислава се появяваше в разкошна нова рокля. Само роклята беше забележителното в нея. „Не струва“, подхвърли Данчо. Какво не струваше – момичето, роклята или джина с тоник, който двамата пиеха, така и не стана ясно. След свлачището, домъкнало камъни, колкото за зид около малък двор, не бе оцелял нито един от корените домати на майка й.

- Купил съм й кафе – обясни за всеки случай Никола и факлите на бузите му отново се запалиха. - Тя дори не го изпи. Бях сипал захар. Купих й фанта. Ти не си слагал захар – добави неловко той. Приятелят му вдигна глава и го погледна. Така правеше, когато получеше двойка по математика и се втренчваше в лицето на Петрова, техния екзекутор по математика.

- Крава е – каза Данчо. – Ростислава.

- Не…, не е.

Усмивка се изсипа върху гъстата, преждевременно набола брада на мургавото момче, но очите му не отидоха при усмивката.

-Ела!

Никола, както всеки друг път, тръгна след приятеля си. Двамата поеха към Прехвърляч – бяха пробили пътека между магарешките тръни, шипките и глога в подножието на баира. За да се изкачиш до спечения от жега и вятър връх, трябваше да пълзиш на четири крака по сива скала, която нямаше край. След нея се бе опнал пояс червена пръст, омесена с чакъл и прах.

- Стой тук – каза Данчо.

- Ти къде ще ходиш? – главата на Никола, върху която като че току-що бяха разцъфтели сто глухарчета, се надигна към небето. То изглеждаше напълно нормално за август – скъперник, който не обещава капка дъжд. Данчо вече бе отскочил встрани от пояса постна земя, гореща като котлон на електрическа печка.

Никола понечи да последва приятеля си.

- Чакай тук – нареди мургавото момче. С няколко скока то се добра до една издатина – камък, но не сив, а кафяв, издигнал се над хипнотизираните от жарта на август къщи на Църква. Изправи се над скалата, най-острата.

Изведнъж кресна:

- Рос- т-и-и-с—ла … – Гласът му, тежък, тъмен, плътен като зид на крепост, се блъсна в склона. – Р-о-ос- тис-л-а-а-ва!

От върха на баира се откъснаха няколко камъка. След тях лъсна чакъл, плисна кафява пръст, лумна червена прах, рукнаха скали.

- Рос – т-и-ис –ла-а –ва! – ревна яката крепост на гласа.

Прехвърляч потече надолу. Камък и прах, скала и пек се вкопчиха, омесиха се, гракнаха в тъмен рев. Грохот разсече август на трески. На склона, нямо, бяло като пластмасова бутилка за мляко, стърчеше момче. То вдигна глава срещу лавината пръст, змии, прах, гущери, които ровеха, блъскаха се, клокочеха срещу лицето му.

- Данчо! – кресна момчето. – Помощ!

Тъмната, гъсто набола брада трепна. Очите на мургавия се събудиха.

- Помощ! – викът - пращене на строшена съчка, потъна в грозното съскане на камъните.

- Кафе със захар? – каза мургавият младеж.

Без да бърза, той извади нов, блеснал на слънцето телефон и започна да снима.

Сиви камъни, руса глава, факел на пламнало от страх лице, суха пръст.

Свлачище като свлачище.