Кадри от едно обичайно пандемично ежедневие

Пандемията от COVID-19 затвори за известно време баровете и ресторантите, в които се срещахме с приятели, а моловете, от които заможните хора си купуваха дрехи, бижута и парфюми – които, както каза една приятелка, няма къде да носят – просто пуснаха стъклените си кепенци.

Кино фестивалите, в по-голямата си част, се провеждат онлайн. И макар много любители да предпочитат големия екран и магичната атмосфера на кино салоните, за мен да гледам филми от лаптопа в леглото се превърна в пир и наслада.

Гледане на филми, четене на романи, спорт с леко мускулно натоварване, писане и разговори с приятели по телефона – това е моето пандемично ежедневие. Не винаги съм щастлива, но през повечето време всичко това ми е достатъчно и често ме спохожда мисълта, че се чувствам по-добре. Наистина – на кого са необходими шопинг следобедите, ако те не се провеждат в книжарница?

Въпрос с повишена трудност. А може би и с неудобен отговор.

Но сега ще ви разкажа как премина едно мое обичайно денонощие в условието на пандемия. Тези бързи кадри няма да обрисуват пълна картина на живота в България днес, но се надявам поне да покажат, че както красивите булеварди и новичките магистрали, така от значение са и представителите на малцинствата, болните хора и… бедстващите артисти.

Сигурна съм, че ако в заглавието на този текст вместо „обичайно“ пишеше „необичайно“, интересът към съдържанието щеше да бъде доста по-значителен. Но какво необичайно за мен има в това да се впечатля от филм, да забележа тъга, да си спомня нещо и да се погрижа за мръсните съдове? Едва ли има нещо толкова фрапантно различно от времето преди пандемията.

Всичко започна, когато си купих билет за фестивала Master of Art. Тази година той се провежда онлайн и срещу петнадесет лева можеш да си купиш петнадесет билета за петнадесет филма. Една приятелка отбеляза, че това е по-добре дори и от времето на соца. Аз не съм ходила на кино по време на соца – възрастта не ми го позволи, но съм много доволна от справедливата, гъвкава и удобна система, която находчивите доставчици на фестивала са внедрили. Всичко, което ти трябва, е компютър с интернет и дебитна или кредитна карта с петнадесет лева в нея. Това е.

Изгледах документалния филм за писателя Етгар Керет, когото някога харесвах, в момента също ми допада и с времето ми става все по-интересен. Филмът се казва „Етгар Керет: по действителен случай“ и е дело на режисьорите Стефан Каас и Рутгер Лем от Холандия. На пръв поглед изглежда странно двама млади холандски режисьори да проявяват професионален, но все пак почти неистов интерес към израелския писател и това не е само мое наблюдение: израелските гранични полицаи също са озадачени. Обаче момчетата хитро се изплъзват и влизат в страната. Или поне така предвижда сценарият – например, защото звучи интересно.

Целият филм е смесица от остроумие, смях и бляскави хрумки – всичко това, както и харизматичният външен вид на писателя ме накараха да повярвам завинаги в неговия гений. Небрежно падащ панталон, весели къдрици и усмивка като от стар приятел. Част от величието на Етгар Керет се състои в това, че той не възприема литературата насериозно; нито пък себе си като кой знае колко велик писател. От него няма да видим преднамерена тежест, нито превзетост или опит за показен писателски финес.

Една случка, разиграна с лекота от писателя и брат му, разкрива голяма част от същината на неговото майсторство. А то е в това, че при Керет няма първосигналност; бързият ефект на неговите разкази идва от осъзнаването на ситуацията с нейните дълбоки същност и причини, както и от таланта му на сладкодумец. (Дори не се притеснява, когато приятелите му казват, че преувеличава.)

Та, историята е следната. Етгар написва разказ и го разпечатва на лист. Отива до блока на брат си и го извиква да се покаже. Брат му казва, че ще излезе за малко с кучето. Двамата тръгват по улицата – братът върви, четейки вглъбено. „Той беше толкова зает да чете, че дори не забеляза, че в този момент на кучето изобщо не му се разхождаше; то искаше просто да облекчи физиологичните си нужди.“

Когато братът приключва с четенето, казва едно пестеливо, но звучащо искрено „чудесно“. След което пита писателя дали това е единственото копие от разказа. После се навежда и избърсва кучешкото изпражнение от земята с листа, на който е отпечатан разказът. И го хвърля в кофата за боклук.
Мнозина пишещи хора – независимо дали са световно признати, или сега прохождат и се радват на известност предимно из квартала в родния град – биха се обидили на брат си, ако постъпи така. Това може дори да доведе до тежки клетви и отказ от родство. Но Етгар Керет, с присъщата си креативност и човещина, преобръща ситуацията и си казва: „Брат ми иска да ми каже, че разказът не е в този лист хартия; той не е в принтираната страница. Разказът е в моята глава, там той е безсмъртен“.

Хубаво е. Нали?

Друго ярко събитие от изминалото денонощие е това, че направих три пълни обиколки на парка. Всъщност в това няма никаква сензация – правя го често, особено когато времето е хубаво. Но днес в началото на една от най-населените алеи на парка беше застанал – седнал върху сгъваемо столче – мургав мъж на възраст около четиридесет и нещо години. Държеше акордеон и свиреше. Беше обут в черен анцуг с бели кантове отстрани и вехти маратонки. Пред себе си беше сложил паничка, в която нямаше нито една монета.

Въпросът е – дали паничката е празна, защото в този парк се разхождат основно незаинтересувани студенти и уморени майки с бебета, които просто нямат културата да поспрат и послушат (а и вероятно имат други, по-належащи грижи), или ние сме все същите нетолерантни хора, както някога, когато е имало Първа и Втора световна война?

Дали той има отблъскваща външност, или ние нямаме време?

И докато край мен прелетяваха миризми на силен парфюм, на бебешки крем против подсичане и на цигарен дим, аз правех своите обиколки на парка. При всяка обиколка минавах покрай свирача и му се усмихвах; на третото кръгче той вече ме гледаше на кръв.

Но по-важното е, че всеки път, когато мелодията от акордеона стигаше до мен, аз установявах, че от близо час този човек свири едно и също парче. И не се уморява, и не търси разнообразие. Сякаш за него не е важно един концерт да се състои от няколко изпълнения, а е достатъчно едно – стига да е изпълнено високо.

И по-странни неща съм виждала. В родния ми град имаше една жена, която се разхождаше по улиците със зелено червило на устните и бял клин в „онези дни“ (извинете ме за натурализма, но иначе образът няма да е достатъчно автентичен). Винаги водеше за ръка малката си дъщеря. Двете понякога спираха пред някой магазин в универмага и разглеждаха гримовете.
Какво се случи с нея, така и не разбрах. Но защо ли пък трябва да се е случило нещо с нея. Различно не означава на всяка цена извън нормата. Да сме различни – щом чувстваме порив да сме свободни и смели, и бунтари или идеалисти – е наше право. Не знам кой или какво ни го гарантира и го защитава за нас, но винаги съм смятала, че ако не порежеш другарчето си с ножче за бръснене, а просто направиш едно кръгче около столчето в градината с лепенка на челото… – ако не навредиш, а просто се откроиш, не би трябвало да има проблем.

А сега…, този акордеонист…, той е различен, но се опитва да припечели пари по честен начин. Може би и на него му е трудно при всички тези ограничения заради COVID-19. А не му оставих левче или две, просто защото не носех нито стотинка в себе си при тази спортна обиколка.

Когато се прибрах, взех душ и се погрижих за някои належащи домакински задължения. После прочетох два разказа на брилянтната американска писателка Лусия Бърлин (издадена у нас от „Кръг“ в превод на Василена Мирчева). Някъде из обемистото томче се казва, че богатите хора не оглеждат пешеходците по тротоарите, докато карат или се возят; бедните обаче го правят. Това ме накара да се замисля как по някои ширини материалното благополучие е така важно, та се правят и толкова детайлни наблюдения за разликите между богат и беден.

Какво ли се учудвам, сякаш у нас не е така… По времето, в което се дивях на жената със зеленото червило, със съученичките ми се надпреварвахме коя колко чифта дънки ще си купи през настоящия учебен срок. Сега поглеждаме съседа по седалка в метрото „от високо“, ако смартфонът ни е по-хубав от неговия.

Бедните като че ли демонстрират разкош по-често и по-интензивно. Това е моето заключение, което може да послужи и за аргумент при описанието на понятието „кич“. Ами да – бих искала да напиша научен труд на тема „Кичът в нашето съвремие: проявления, представители и последици“.

И бих започнала от моловете, хиалурона и продънените двигатели на гъзарските автомобили, които вдигат толкова шум. И бих включила склонността към потъване в световни конспирации, нехайното отношение към уязвимите групи и омразата. Както и превърналите се в извечни теми – тези за малотрайния асфалт, престъпно лошото строителство и алчността.

А за финал ще приложа снимка от района около контейнерите за боклук в моя квартал. Няма да ви хареса.

При интерес към новата книга на Диана Маркова – романа „…Три, четири“ – свържете се с автора на адрес diana.markova@gmail.com.