Ивайло Дичев: Защо студентите?

Ивайло Дичев

Защо тъкмо те са и на барикадите в Германия през националните революции на 1848, и сред интербригадистите в защита на Испанската република; тях бие в Иран ислямската полиция през 2009 заради прозападни искания, но те са и талибаните /буквално "студенти"/, които американците бомбардират от 2001 насам. У нас: обявяват се за наследници на много лявата революция на нравите от 1968, но и на дясната 1997, довела до края на социализма.

Че тази социална група била по-идеалистична не ме удовлетворява. Защо не поповете, работниците, учителите, шофьорите на такси? Ето защо: студентът е същество, което нашата култура държи много дълго в състояние на маргиналност: това са хора зрели, сексуално активни, с пълни граждански права и отговорности, които обаче много години трябва да чакат, докато заемат мястото си в обществото. Три - пет - осем години! Нямаш установен дом, живееш при родителите или сменяш евтини квартири, чакаш истинският живот да почне. Човек със семейство, кариера, заеми едва ли е готов за много драматични промени.

В една следвоенна редакция на класическия марксизъм Хербер Маркузе заложи именно на студентите като революционната сила, доколкото работническата класа е достатъчно интегрирана в капитализма и няма особен интерес да го събаря. Заедно с други маргинални невключени в системата групи като имигранти и потиснати малцинства, те са онази външна сила, която единствена може да придвижи обществото напред. Паралелът изглежда обиден, но не е: студентите са малцинство, което се оценява високо от обществото, а живее при много лоши условия, в очакване да скочи много напред в статута си. Това разбира се създава определено напрежение: периодически нетърпението избива и студентите опитват да вземат сами онова, което им се полага. Изследователите се изкушават да търсят цикличност на тези изблици, но единственото сигурно нещо е, че те се случват все по-начесто.

Поколенческите революции понякога имат политически облик като тази след 1989, понякога са по-скоро кадрова саморазправа като навлизането на така нареченото Априлско поколение в края на 50те, във времето на хрушчовското размразяване. Зад идеалните цели има и една много ясна: да се изместят старите, които са окупирали всички важни постове в обществото. Как става това най-безболезнено? Като се променят ценностите, културните емблеми, ако щете техниката, така че тези стари да не могат да се адаптират и да отмрат от самосебе си. Цифровата революция беше една такава радикална саморазправа от края на 90те, началото на 2000те, която мина тихо, но с огромен успех.

Ако модерните общества са увеличили средната продължителност на живота с 40 години за век и половина, представяте си значи колко дълго трябва да чакат младите? В случаи като горкия принц Чарлз, едно поколение е на път да бъде прескочено и внук ще наследи баба Евизабет. А какво ще стане, когато утре почнем да живеем по 120 години? У нас всички позиции са запушени, бизнесът е овладян от онези, които революционно взеха властта след 89та, в СУ щатни бройки ще има на час по лъжичка, партийните апарати, с малки изключения, са затлачени от години като онези писти на международните летища, където върволица самолети чака разрешение за излитане. На всичкото отгоре кризата затвори вратата за емиграция, която беше основният коз на младите!

Демографията е възлов фактор за събитията през 1968 - годината, когато децата на бейби бума /резкият скок на раждаемост след края войната/ е в своя пик. Страшно много млади, натъпкани в аудиториите, цензурирани в облеклата и музиката си, притискани от една йерархична култура, наследена от 19 век. Днес изглежда абсурдно нахлупването на кошчето за боклук върху главата на ректора Пол Рикьор, един от най-големите френски философи, който на всичко отгоре симпатизира на протестите в поверения му университет в Нантер, а лозунги като "под паветата¹ е плажът" будят усмивки. Но поколението '68 успява не само да промени из основи културата, но и да измете голяма част от по-старите и да заеме местата им, които държи кажи-речи до днес.

На този фон студентските движения в България изглеждат обречени: кохортите, които днес са в университетска възраст, са най-малките в историята на тази страна, т.е. ражданите 1991 - 1995. Наместо приемни изпити - молим ги да се запишат в университетите ни, наместо битка за място - работодателите ще ходят сами да ги търсят /разбира се когато свърши кризата/, наместо да се борят за думата - журналистите ги обсаждат с микрофони и теглят думи с ченгели от устите им. Защо това избухване на студентски гняв тъкмо сега? Не вярвам на тезата, че някой ги използва. Може би има малко нарцисизъм, в смисъл - искаме и ние да преживеем нашата революция, да намерим някакъв смисъл в живота си, да се почувстваме общност. Не, или не само в смисъл на купона, а като естественото желание на всеки да направи нещо повече от практичното и егоистичното, особено в моменти на пълно обезверяване, какъвто е сегашният. Според един универсален културен архетип дарът, жертвата обновява света и завърта новия цикъл.

Бих търсил обяснение в посока на все по-бързата циркулация на идеи. Студентите боравят със знанието, те по определение имат достъп до възникнали далеч идеи, които за средния бюргер изглеждат излишни и вредни. Студентите са в този смисъл най-податливи на революционните вълни, които модерните форми на комуникация донасят - можем да го наречем имитация или воля за културно лидерство, според гледната си точка. През 19 век посредством пресата започват да циркулират идеите за национална общност; анти-фашизма или ислямизма от споменатите примери разчитат на масмедии като радио, кино, телевизия.

За да разберем новата вълна от граждански недоволства, която достигна до България, следва да се замислим за дигиталната форма, чрез която се разпространяват глобалните "вълни". Нацията като идея, предполага дълъг и системен разказ, истории, символика, които трябва да се изучават. Различните -изми на 20 век са идеологически продукт, който произвеждат партийни централи, ПР агенции, научни /?/ институти. Вълната на недоволства днес се разпространява по мрежата с къси послания, картинки, клипове, активистите нямат много време да се задълбочават и си остават на първия поглед. Не защо се прави, а как - какви сценки, лозунги, тайминг, постинги по фейсбук.

В този смисъл едни и същи жестове като окупацията на университета 1968, 1997 и 2013 не само не си противоречат, а изглеждат едно и също: формата е заменила съдържанието, емоцията - идеологиите. Когато се обърне назад след години, вероятно ще видим във всичко това едно нарастващо недоверие на гражданите от властта, едновременно дясно и ляво, либерално и консервативно, анархистично и неофашистко. Въпросът е: откъде това генерално недоволство? Къде се провали демокрацията в момента, в който уж я постигнахме?

__________________________________________________________

1.Паветата се вадят, за да се мятат по полицията. Под тях обикновено се полага пясък.