OffNews.bg

Ивайло Дичев: Танци по ръба на бръснача

 

Ивайло Дичев

Какво е общото днес между Америка, Италия и България?

Ето какво: едни крайни политически групи, които представляват около една трета от избирателите, ги докараха до ръба на пропастта - в Америка това бяха крайните републиканци, заразени от вируса на Чаеното парти, в Италия - привържениците на осъдения Берлускони, в България - партията на бате Бойко.

Нека се абстрахираме от конкретното съдържание на атаките - аз лично харесвам здравната реформа на Обама, от друга страна подкрепям искането за оставка на нашето си правителство, а що се отнася до Берлускони - за него по-добре да се пишат не анализи, а оперети. Предлагам ви да се замислите над формата на правене на политика днес, която тук ще нарека драматизация.

Сюжетът следва литературни и кино-образци. В първо действие цари апатия, нарастващо безразличие към онова, което правят политиците, и раздразнение от дейността, от физиономиите им. Нараства наивната вяра, че единствената им роля е да не пречат, а ако можем изобщо да ги разкараме - най-добре.

Във второ действие се случва нещо ужасно, някакво събитие, което изправя страната пред ръба на пропастта. Това събитие изглежда квази-природен катаклизъм, по-внимателното вглеждане ни показва, че става дума за целенасочени действия на яростни и мотивирани претенденти за властта. Ситуацията се драматизира до степен, при която моралният човек не може да е безразличен, и всеки от нас усърдно почва да следи сайтовете и телевизиите, съпреживявайки драмата. Ако не сте проследили демонизирането на Саркози във Франция, вероятно помните художествената кулминация на битката с ГЕРБ, изиграна от Николай Бареков.

В трето действие, предполага се, въздъхваме облекчено, уф, пак прескочихме трапа. И властта сякаш добива онази легитимност, която днес все по-често й липсва. Но не задълго, защото съвсем скоро свалените почват контра-драматизации и всичко се обръща на сериал - онази мисловна форма, която очевидно днес играе ролята на мироглед. Не ме разбирайте погрешно, смятам, че френските социалисти трябва да сменят не особено способния Оланд, а у нас - да се проведат колкото може по-скоро нови избори. Но по-добре би било това да се разисква в рационални термини, не посредством игра с края на света.

Легитимиращата драматизация осъзнах в края на 90-те, когато с колеги от Европа изследвахме институционалната култура на ЕС. Как набавя своята легитимност този бавен, сложен, неефикасен съюз? Като драматизира дори най-бюрократичните си ходове! Трябва да се вземе решение (спомнете си последния бюджет): но няма и няма консенсус, представителите стоят в залата до късни нощи, отлагат, гласуват комисии, обядват и вечерят. И в публичното пространство се нагнетява чувството, че всичко върви към провал. Накрая, в точката на пълно изнервяне и паника - уф! - хабемус контракт, спасиха еврото, спасиха Европа или каквото там е на дневен ред. И дори най-лошото решение започва да изглежда добро, защото е предотвратило катастрофата. С това обръщам внимание, че драматизацията може да е мълчалива и сдържана. Г-жа Меркел няма нужда от ТВ7, за да наложи волята си на гърците или испанците: тя просто трябва се въздържа достатъчно дълго от решение, така че всички да заживеем с усещането, че сме на ръба, че още една стъпка и всичко отива по дяволите.

Антрополозите знаят, че властта по принцип залага на този краен ресурс: управникът е онзи, който не се бои от това да отприщи силите на хаоса, да даде воля на гнева си, да се впусне в унищожителна битка или просто да се оттегли като Ахил пред стените на Троя, който чака избиваните ахайци да дойдат и да му се помолят. Заплахата с божият гняв в продължение на хилядолетия е подкрепял властовите решения; днес тактиката на социално-икономическия шок, както я описва Ноами Клайн, е новият начин да се накарат хората да приемат икономически мерки, срещу които в нормално състояние биха се борили със зъби и нокти.

С една дума едва ли можем да се надяваме някакво ново медийно просвещение да разомагьоса политическите драматизации, както е станало с божия гняв през 18 век. Така се е правила политика винаги, въпросът е все пак дали можем да удържаме някакъв баланс между спектакъла и рационалните аргументи. Просто днес драматизацията е индустриален продукт, в който се влагат пари, знания, техника, така че всеки дребен политик може безнаказано да играе с разнообразни Армагедони, тъй както популярната преса всяка година ни залива с нови версии за края на света. Ужасът, че непрекъснато във всичко, навсякъде сме на ръба на пропастта, по принцип може да мобилизира политически енергии, но когато се превърне във всекидневие води до същата апатия, от която е трябвало да ни извади.

Любопитно е, че днес до ръба ни бутат все по-често групи, които се определят като десни - за разлика от 60-те например, когато тактиката "колкото по-зле толкова по-добре" беше от арсенала на левия анархизъм. Драматичният спектакъл в Америка се оценява на 23 милиарда долара, значително повече загуби континентът от забавянето на помощта за Гърция, а колко струват игрите по ръба в България ще научим от историците. Разбира се управлението има цена, но дали наистина трябва да плащаме за това, да ни правят на глупаци? И дали държавите ни са станали толкова здрави, че олюляването над пропастта да си остане едно безопасно ПР-начинание?