Историята на моето пропадане

Трябва да има и такава мъдрост в живота, при която вече не съжаляваш за нищо, което си пропуснал. А още не съм я достигнал. И все си спомням за онези три месеца с леко горчив привкус – ами ако не се бях отказал тогава? Знаменито време. На 15 съм и са ме приели във френска гимназия „Анри Барбюс“, но тя се намира във Враца, на 50 километра от моя град, и живея на общежитие с други подобни на мен. За първи път на такава възраст далече от родителите си и освен това целият ми гръб е облепен с една голяма марля и са ме освободили от часовете по физическо.

Счупи ни се бойлерът в Бяла Слатина и аз по бански влизам в банята, където майка ми е сгорещила с бързовара в една голяма кофа и разрежда във втора също толкова голяма, еднакви са. И от двете се вдига пара. Майка ми обърка кофите, гребна с пластмасовото канче от врялата вода и ме попари. Кожата от гърба ми се свлече. Това е причината и жената да изпитва вина и да ми уйдиса на акъла. Щото в чуждия град без приятели и близки се почувствах много самотен и потиснат и рекох искам си вкъщи. Тъкмо бях научил около хиляда думи на френски и класният Койнов рече на майка ми: „Госпожо, той ще съжалява за това, много му върви езикът и е само временен период на слабост.“ Каза го още във времето, когато се ползваше „другарко“ вместо „госпожо“. Но госпожата не, та не, искам да си прибера детето.

Пишех думите в една тетрадка речник, съставена от пет големи подвързани тетрадки. После ги пишех по двайсет пъти и в отделна тетрадка за упражнение. И си ги повтарях на ум, докато ям, докато се разхождам и докато си мия зъбите. Пеехме френски песни всеки ден - „Кафенето на трите гълъба“, „Под моста на Авиньон“, „Брат Жак“, „Рицари на кръглата маса“ и така нататък. Заради френския ми е най-жал. Но и за други неща.

А как великолепно започнах... На 15 септември се явяваме за първи път в клас и Койнов ме накара да стана прав още първия час. Показа ме – ето така, скъпи ученици, искам да сте облечени всички утре. Бях с униформа. Син панталон, бяла риза. А аз умрях от срам, защото всички останали бяха толкова пъстри и ме гледаха с такова презрение. Просто се размазах. И реших да си поправя грешката още на следващия ден. Избрах най-цветните си и свободни дрехи и без да му мисля много, на 16 септември влязох в класа облечен най-нормално. Дори не съм забелязал дали са се блещели в мен останалите. Разбрах, че съм сгафил, чак когато Койнов ме попита защо не съм с униформа. Всички останали бяха с униформи.

Хей така открих, че все не съм с хората на едно. Никога не съм бил и не е по моя вина. Тогава не го осъзнах, не го осмислих веднага. Но го почувствах. Класният беше сразен, мислеше, че му се подигравам. Наложи ми се да прекося пеша цяла Враца и да изгубя три часа за отиване до общежитието и връщане, изпрати ме да се преоблека. И все така е всичко при мен от тогава и до днес. Вече съм свикнал. Опитвам се да не приемам опакото си мнение за предимство. Нямам представа дали е предимство или си е вид умствено отклонение от нормата. Щото нали – има норма. И често ме възприемат за ненормален. Не отговарям на нормите, които обаче също са относително понятие и преди двайсет години бяха едни, после станаха други.

Опитах се да се впиша в нормите, когато се прибрах в Бяла Слатина и се записах в ТМЕСС „Никола Й. Вапцаров“. Обичам го този поет. Толкова поетична душа е бил, а баща му го е съдрал от бой, че се е налагало да го лекуват – само поради това, че не се е вписвал в нормата на стария Йонко, който е искал синът му да бъде хитрец, политик, правист, търговец, банкер, а той излязъл някакъв мухльо, дето съчинява стихчета и отгоре на това има опасни политически пристрастия. Усетих го като сродна душа. Почнах да правя първите си поетически опити, подражавах на Никола. После четях на един селянин стиховете си, той кимаше, все едно ме разбира, и викаше айде да пием по едно вино. Всъщност, официалната версия беше, че ще му помагам по литература, защото закъсваше с много двойки. И сядахме у тях, той отваряше учебника и му казвах чети това. Просто е. Той четеше едно изречение по десетина пъти и с най-честния поглед на света ми съобщаваше: „Нищо не разбрах“. Тогава се отказвахме и селянинът слизаше до мазето, където баща му си къташе един батлак от хиляда литра. Огромна бъчва значи батлак. Обаче само двамата да пием вино не върви някак и се обадихме на други приятели. Така пропаднах.

Послепис:

Само Божиите норми са вечни и неизменни.

Втори послепис:

Бащата на моя приятел, Ценко, някъде през януари или февруари слезе до мазето и установи, че от канелката едва-едва църцори. Ха, нещо тука не е наред, сигурно се е запречило гроздово зърно от вътрешната страна. Взе тел и почна да бърка през чепа, за да го отпуши. Големи ядове...