Интелектуалците вчера и днес. А утре?

Повод за написване на този текст е проведеният наскоро в СУ „Св. Климент Охридски” и иницииран от Института за близкото минало публичен дебат на тема „Интелектуалците, комунизмът и демокрацията. Ненамираемата идентичност”. В този форум взеха участие уважавани български писатели (Георги Мишев, Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Теодора Димова), както и видни фигури от академичната сфера (Ивайло Знеполски, Георги Лозанов, Пламен Дойнов – водещ на дебата). Организаторите обявиха, че проведената дискусия е само начало на разговор за ролята на интелектуалците в българското общество. В нея бяха споделени редица точни и важни наблюдения относно досегашната нелека съдба на хората на интелектуалния труд у нас. Изказани бяха различни схващания за мисията на интелектуалеца, включително спорни тези. Някои от участниците в дискусията направиха опит да изяснят съдържанието на понятието „интелектуалец”, като посочат най-важните отличителни белези на този социален тип. Други акцентираха върху неговата поява в конкретна историческа ситуация – през ХIХ век във връзка с аферата „Драйфус”. По обясними причини разговорът бе обърнат главно към миналото и донякъде към настоящето на интелектуалците в страната. Тук предлагам някои бележки по темата от както от перспективата на бъдещето, така и от наднационален мащаб, с които да допринеса за разширяване полето на обсъждане.

В хода на проведения дебат учудващо за мен не се обърна внимание на набиващата се в очи зависимост между понятията „интелектуалец” и „интелект”. А без анализ на второто е невъзможно да се определи какво е съдържанието на първото от тях. Според речниковата справка с понятието „интелект” във философията (гносеологията) се фиксира човешката способност (лат. intellectus) за познание на действителността. То има и по-тясно значение – разум (лат. ratio), който се отличава с висока степен на абстрактност на създаваната мисъл и подпомага човека да разбира смисъла на битието. Учените, изучаващи структурата и функционирането на човешкия интелект, вече са разпознали няколко типа интелигентност: абстрактна (понятийна), отличаваща се със способност за използване на символи; практическа, която дава възможност успешно да се борави с конкретни обекти; социална, която се изразява в годност за разбиране на другите хора и за диалог с тях, и пр.

Във връзка с осмислянето на питането „Кои са интелектуалците на бъдещето и каква ще е тяхната мисия?” смятам, че най-подходящо е да се изходи от рядко срещаната напоследък дума „дух”. Според мен тя най-точно изразява комплексната човешка способност, с която са боравили в миналото хората, обикновено наричани интелектуалци, независимо от това дали са работили в сферата на изкуството, науката или философията – по-общо на духовната култура. В широкия смисъл на думата те са духовници – хора на духа, макар в българския език тази дума да е узурпирана от свещенослужителите. Духът, а не само интелектът, е отличителна черта на интелектуалците, доколкото тъкмо той притежава творческия потенциал, с който по традиция се свързва тяхната дейност.

Духът като нематериално начало има дълга история. Аристотел определя „нуса” като активно, формообразуващо и целеполагащо начало (ентелехия) на живото тяло. Във християнството духът е безсмъртно начало, имащо първообраза си у Бог и проявяващо се у човека чрез вярата му в любящия го негов създател. В рационалистката философия духът е синоним на разума (съзнанието). У мислителите с ирационална нагласа той включва в себе си редица немисловни способности: воля, чувства, въображение, интуиция и др. Така или иначе чрез идеята за дух се обозначава най-вече вътрешния свят на човешката личност, включващ разнообразните му нетелесни способности. Смятам, че и в бъдеще личностите занимаващи се с интелектуална дейност, ще се нуждаят в живота си от всички тези духовни средства, а не само от разума, макар той да е водещ.

Съществува опасност занапред за интелекта като основен инструмент в живота на хората да се наложи едно тясно разбиране, свеждащо го до една от проявите му: разсъдъка. Съответно възниква перспектива ролята на интелектуалци да изпълняват само тези представители на човешкия род, които притежават в най-голяма степен така разглежданата мисловна способност на човека. Иначе казано, ролята на интелектуалци в бъдеще може би ще играят само част от хората на умствения труд – инженери и учени от сферата на природните науки. Доколкото днес е налице мощна тяга към създаване и боравене с изкуствен интелект (ИИ), който да бъде инфилтриран във всички битийни сфери и да стане водещо средство в тях, то особено важна става ролята на инженерите и програмистите (създателите и управляващите ИИ). За да могат да изпълнят своята задача обаче, те се нуждаят от биолозите и психолозите, изучаващи естествения интелект, който се разглежда като първообраз на изкуствения (Вж. Р. Кърцуайл, „Как да създадем ум. Разкритата тайна на човешкото мислене”, София, 2015). Ала учените от визираните области на природознанието не се задоволяват с ролята си на експерти в тесните си професионални сфери. Те вече изграждат и популяризират собствена идеология – бионатурализъм или неовитализъм, базирана върху целта да се произведат изкуствени живи системи, които да имитират естествените (Вж. К. Кели, „Извън контрол. Новата биология на машините, социалните системи и икономическия свят”, София, 2016). И двете категории хора боравещи с интелекта в тесния смисъл на думата, вече се опитват да налагат алтернативни на предлаганите от работещите в сферите на хуманитаристиката и социалните науки светогледи (идеологии, „религии”). Следователно монополът на хуманитарите, вкл. хората на изкуството, като изпълнявали досега обикновено ролята на интелектуалци в обществото, е поставен под въпрос. Налице е заявка на други претенденти да дават тон в интелектуалния живот на обществото. Как изглежда този живот, доминиран от хора с технократична нагласа?

Все по-активното използване на технически средства води до формиране у все повече представители на човешкия род на инструментално отношение към действителността. Те са убедени, че светът е пластичен материал в техните ръце, който може да бъде форматиран съобразно желанията им, стига да бъдат открити подходящите пособия за това. Понякога този технократичен подход превръща и самите хора в средства за постигане на ефективност не само в стопанския, но още в обществения и личния им живот. Доведен до край този инструментализъм неминуемо ще предизвика крах на хуманистичната идейна парадигма, която все още стои като декларирана основа на съвременната „западна” култура. Хората ще престанат да бъдат ценени сами по себе си, да бъдат уважавани заради своето достойнство, да се ползват от неотменни права и свободи, т.е. ще бъдат разглеждани изключително като средства, изпълняващи чужда воля.

При създаването на силно технологизирания свят, в който активно се използва информацията, основно се използва разсъдъкът, като низша, нетворческа форма на мислене, обща за човека и сложните информационни устройства. Този „интелект” в тесния смисъл на думата осъществява понятиен анализ в границите на конкретния опит и е фрагментарен. Чрез него се създава илюзията, че е възможно изцяло да се алгоритмизира (шаблонизира) мисленето. Разсъдъкът се отличава със стандартност и страдателност – подчинен е на външно наложена целесъобразност. Той е лишен от творческа функция, като се интересува предимно от крайните резултати от мисленето и изучава процеса на постигането им само с оглед на неговата правилност, а не като мъчително дирене.

Разсъдъкът се опитва да подмени същинския разум като висша духовна форма, чрез която е възможно да се види светът в неговата цялост, пълнота и единство. За разлика от разсъдъка, т.е. интелектът в тесния смисъл на думата, разумът – още повече духът, притежава суверенност, тъй като сам си създава целесъобразността на своето действие. Годен е за откривателство и обяснение на същностните черти на нещата, а не само за описание (регистрация) на външните им изяви, както прави разсъдъкът. Разумът е активна способност за пораждане на нови битийни форми, въплъщавани в предмети и идеи. Чрез него – и по-общо на духът, се достига до важни прозрения за смисъла на битието, вкл. човешкото съществуване, които са непостижими за разсъдъка. Постигането до високо ценената житейска мъдрост става посредством разумно (духовно) оценяване на личен и чужд житейски опит. Нейните създатели притежават благоразумие, както и знание за доброто и правилното (редното). Иначе казано, имат практически разум и морално чувство. Всички тези прояви на човешкия дух – разбирания в максимално широк смисъл разум (интелект) – са неприсъщи на разсъдъчното мислене.

При боравенето със съвременните технологии, базирани върху активно използване на информация, възникват специфични проблеми. Поради математическата природа на информацията при определяне значимостта на явленията, както и при всички дейности, извършвани от човека, се използват формални показатели, изразявани чрез формули, алгоритми, модели (матрици). Това абстрахиране от качеството на нещата, за които се ползва информация, води до фаворизиране на формалния за сметка на съдържателния подход при тяхното познание и оценка. Стойност се придава само на реалности, които могат да бъдат измерени и изчислени, т.е. чието качество може да бъде изразено с количествени показатели. От тук и заключението, че технократичният (информационният) подход е подходящ за решаване на технологични проблеми чрез рационализация на опредметени битийни форми. Ала той е неприложим в духовната дейност на хората – морална, познавателна или естетическа, където критериите са съдържателни, а не формални и се отнасят до идеални прояви на битието.

Смятам, че хората не са обречени да бъдат обсебени от технократичния поглед към света, въпреки активното разпространение напоследък на т.нар. технорелигии (Вж. Ю. Н. Харари, „Homo Deus: кратка история на бъдещето”, София, 2018). Те не са длъжни да съграждат „нов” светоглед (идеология) – с явна антихуманна насоченост, като има смисъл да поставят в основата на световъзприятието си добре познатите „стари” ценности: истина, добро, красота, справедливост, любов и свобода. Те могат да послужат на днешните, а и на утрешните поколения, като ясен ориентир и здрава опора в живота им – така, както са го правили през вековете за техните предходници.

Днес е важно да се преосмисли предразсъдъка, превърнал се напоследък едва ли не в мисловна аксиома, че не бива да се поставят никакви ограничения пред развитието на технологиите. Без да изпадаме в технофобия съвременните хора следва да се откажем от хипертрофираната вяра във всемогъществото на технологиите. Да преодолеем техническия фетишизъм и хиперболизираните надежди за своето бъдещо добруване, свързвани с безпределното усъвършенстване на техническите пособия. Време е да осъзнаем, че те могат да бъдат както много полезни средства за решаване на част от човешките проблеми, така и да нанесат огромни щети на човечеството, ако не са съпроводени с усилия за тяхното очовечаване. Нужно ни е отрезвяване и излизане от заслеплението, предизвикано от огромния потенциал на все по-мощните технически средства, създавани от нас.
Важно е съвременниците да разберем, че внедряването на създаваните непрекъснато нови технологии не е задължително, тъй като не съществува никаква необходимост – природна, социална, културна или екзистенциална – това да се прави. Напротив, хората като свободни същества сме длъжни да преценяваме във всеки конкретен случай кои, кога, къде, в каква степен и дали изобщо да въвеждаме новопоявилите се технически средства. Днес вече е ясно, че е нужно канализиране на техническия прогрес, който да противодейства на стихийността в неговото разгръщане. Потребността от предвиждане на ефектите от внедряването на новите технически средства предполага установяване на контрол от страна на хората върху този процес и ограничаване на антихуманните последици от тяхното използване.

Особено важна роля при решаване на проблема с овладяването и поставянето под контрол на „технонауката” имат интелектуалците. Хората на духа носят отговорността да напомнят, че в човешкия живот водещи не бива да стават средствата за промяната на обитаваната от човечеството реалност, а да се съхранят хуманните ценности и да поставят цели, на които тези инструменти да служат. Формулирането на такива хуманни цели е постоянна задача на духовниците в широкия смисъл на думата, които са призвани да формират „духа на времето”. От тях зависи отстояването на правото на свободна изява на творческите способности на хората при постигане на тези цели. Интелектуалецът на бъдещето като съхранява наследените от миналото духовни ценности следва да ги въплъти в нови проекти, даващи поле за изява на разнообразните ментални способности на човешките същества.

Добрин Тодоров, преподавател по философия