Имаш хубава усмивка - разказ от Здравка Евтимова

Люса се почеса по главата и не можа да измисли нищо.

- Опиши ми живота си - беше й казал онзи тип, но в живота й нямаше нищо за описване – пустиня.

Беше здрава като магаре. Майка й Неда имала големи амбиции да завърши нещо висше, каквото и да е, за да се спаси от провинциалното благоденствие – по цял ден няма вода, чешмата започва да църцори в три посред нощ, капе в кофата и човек като се измие, след него като опашка върви миризма едновременно на пот и прах.

Люса се беше родила, без да я искат. Особено майка й Неда, с нейните тъпи амбиции. Родилният дом се състоял от две стаи над счетоводството на бирената фабрика в Даскалово. А в бирената фабрика какво може да бъде човек освен пиян, включително счетоводителят и то през юли - не месец, а врящ казан със свинско варено, жар и жега.

Люса, най-слаботелесното бебе, се разболяло поради течението на отворените прозорци – дали било бронхопневмония или бронхит? Кой ти разбира от това в тия мрачни години –детето вдигнало температура до тавана на бирената фабрика. Неда, майката на Люса - същата, която искала да пожелае „Адиос“ на прашната провинция – получила нещо като отравяне на кръвта. За да не накажат доктора за смъртта на пеленачето, изпратили пелени, пеленаче и диагноза в интернат за изоставени дребосъци – там да умре като хората.

Тук е мястото да се посочи, че Неда, майката на Люса, и свекърва й не поддържали никакво разбирателство помежду си. Между тях изригвали огньове, гейзери и вулкан. Океан от отрова бушувал между двете жени, затова свекървата се тръснала и обявила:

- Оная, (тоест снахата и майка на Люса), ако пукне, още по-добре. Пеленачето сигурно вече е ритнало камбанката в оня вмирисан интернат.

Обаче бабата на Люса се казвала Людмила, поради което след час й светнало друго в ума: - Ако прасето, тоест кърмачето, е моя кръв, ще го ровя у моя земя!

Людмила постоянно се карала с мъжа си - креслив, злобен тип, който се гордеел със злобата си. Той твърдял на всеослушание:

– Аз съм мършав като глист, но съм злобен и никой не смее да ме пипне. Не искам никакво бебе да ми реве тука.

Така ли? Хайде бе! Ти хич не ме познаваш!

Людмила вдигала нос колкото може по-високо и скарана до кръв с наглия си мъж, платила на един комшия ерген да я закара до интерната за захвърлени дребосъци. Прибрала си сукалчето – то било не прасе, а мършаво като одран плъх парче и нямало сили да мърда пръстите на ръцете си. Те били дебели колкото кибритени клечки. Не можело да си отворя очите.

- Туй ще издъхне в моята кола - изпотил се от напрежение ергенът, но Людмила, сербез и в мозъка, и в костите, викнала:

- Още една дума и ще се научиш да летиш от моста на Струма към дъното на Струма.

Ергенът млъкнал и баба Людмила - всъщност още ненавършила четиридесет - се пренесла с пелени и кърмаче в къщата на ергена, който се оказал кротък като пакетче масло. Даже купил с негови пари къс ковчег да ровят сукалчето както подобава, но не трябвало въобще да го ровят, защото се намерила една обилно млечна кърмачка, която, за да не изцежда млякото си и да изкара някой лев, дала на мършавото пеленаче Люса да бозае.

Умирачката се отложила.

Полека Люса започнала да мърда пръстите на ръцете си, да си отваря очите, та дори и да рита. И като си отворила клепките, се разбрало, че детето има кафяви очи като всички нормални хора в Пернишка област. По едно време – месец след като се отложила умирачката – мизерната какавида се усмихнала и случайно коравата Людмила го забелязала.

- На кака златото! - промълвила тя, но всъщност била баба на тази бяла бебешка усмивка. - Какво си ми сладко - като компот от малини!
Ергенът престанал да бъде ерген и казал на Людмила:

– Свикнах с тебе - което било чиста лъжа. Как ще свине с мечката Людмила, която имала в езика си отрова за цял град и ръка, която можела да коли ярета?

- Не ме интересува дали си свикнал, или не – пресякла ергена тя. – Казвам ти да го знаеш и да си го повтаряш три пъти на ден - който пипне това дете, с мене ще се разправя. Ако не го одера жив, ще го отровя, ако не го отровя, ще му отрежа ушите и ще нахраня котката му с тях. Заклевам се в Бога. А ако няма Бог, ще направя бог от глина и пак ще се закълна.

Неда, майката на Люса, не умряла от отравяне на кръвта. По начало как можеш да отровиш отровна кръв като нейната? Полека се изправила на крака и понеже била по-хубава от всичко женско, дето се е раждало от Родопите до Дунав и от Враца до Каварна, бащата на Люса (честно казано заварчик и пълен развейпрах, както повечето господа на юг от Витоша) се ударил по главата и си помислил – „Колко съм прост да позволя тая жена да ми се измъкне! В никой случай!

Отишъл и заявил на хубавата Неда:

- Не съм чак толкоз прост да оставя жена като тебе да ми се изпъкне. Ти си по-хубава от земята, по която ходя, от небето, което гледам, дори от ракията на кръчмаря Стоян си по-хубава. Да го знаеш! Що не си дойдеш при мене?

Хубавата Неда нямала пукната стотинка. Семейството й казало – „По-добре да беше хвърлила топа, но ти топ нямаш и как ще хвърлиш нещо, дето го нямаш? Ще живееш да ни мъчиш. Обаче до тук ни е дошло от твоите плоски номера. Не сме родени за мъчения. Не искаме да те виждаме.“

Такъв бил народът по тези български места – роден не да търпи тормоз. Тоя, дето създавал проблем, го изритвали надалеч. Тъй че хубавата майка на Люса се прибрала пълзешком при мъжа си, но си имала не едно, а сто и едно на ум. „Този ме заряза със сепсис, тоест отравяне на вени и артерии, от което пукват 99 на сто жени. Стискай си парите, хубава Недо!“. Оттогава тя твърдо решила да се изсели от това пълно със проклетия място, където жабите умирали от скука, а от другите животни останали само хлебарките. И си натикала още по-дълбоко в главата мисълта да се изучи. Тя отишла при проклетата си свекърва Людмила и подхванала:

- Благодаря ти, че спаси детето ми.

Людмила не могла да повярва. Издърпала си ушите да не би звуците в тях да са се изкривили.

- Благодарността не е безплатна – изстреляла дъртата 41-годишна свекърва Людмила. – Докато не ми купиш нова кола на старо, няма да си получиш дребната дъвка, която между впрочем се казва с моето име - Люса.

- Не мога да ти купя кола – споделила майката на момичето, хубавата Неда. – Но ако не ми върнеш детето – огледай ме внимателно и си направи сметката. Хубава съм и само пръста си да помръдна, ще ти отнема за двайсет и пет секунди ергена, с когото живееш. Ти си по-ниска от мене. По-дебела си и акълът ти е голям колкото курешка на кокошка.

При тия думи на коравата Людмила й причерняло и посиняло пред очите. Грабнала секирата. Но какво може да направи една секира срещу хубостта – може само да ръждяса. Хубавата Неда само погледнала към ергена и той започнал да се черви под тъмния селскостопански тен, натрупан докато орял нивичките и дворчетата на хората с японското тракторче - дъртата Людмила му го купила втора употреба от Радомир. Тя, между впрочем, както казвала коравата жена, когато искала да дисциплинира някого: – „Дай ми всичките пари от орането на хорските дворове!“ и ергенът давал, какво друго да стори? Защото Людмила била изкусна готвачка – не случайно малкото гвоздейче Люса наляла кръв и месце по тънките си кости.

Но защо дъртата обичала това малко парцалче – ами то е ясно, заради усмивката. Детето не било прекрасно, колкото майка си Неда, но усмивката му сигурно самият Господ я бил оставил на лицето му. Ако няма Господ, коравата Людмила щяла да до одялка от волска кост и щяла да качи божеството навръх небето посредством .. Людмила още не знаела как да издигне Боже Мой над облаците, но щом жена науми нещо, все някак успява да събере Господ и небе на едно място. Човек измисля Боже Мой, за да има на кого да благодари за собствената си изобретателност.

- Много си… - ергенът искал да каже „Много си хубава“ на хубавата Неда, но думата се скършила в устата му. Навън горял страшен пек, земята се разпукала като сварен картоф, небето било синьо като очите на коравата Людмила – а то значи готово да десет облаци градушка на главата ти или пък да те изпържи в синята си жега.

- Ела при мене – казала на ергена хубавата Неда. Той се надигнал да върви, обаче в тоя момент дъртата Людмила грабнала дребната си внучка, набутала я към хубавицата и викнала:

- Взимай си малката пихтия!

Обаче детето грабнало по-възрастната жена през коленете и изплакало:

- Обичам те, бабо. Искам при тебе.

Дъртата Людмила се почесал по главата – оттам идва това в целия им род, чесането да дава сили и мъдрост на жената. Ергенът също се почесал по главата. Той имал много бели косми в брадата и се усетил, че не са за толкова хубава жена. По-добре при дъртата десет години, отколкото при хубавата десет минути. След това пак ерген и самота. Старите ергени както всички нормални хора се страхуват от самота. Затова казал:

- Недо, може ли да виждаме детето понякога? Щото аз си нямам дете, пък много се привързах към твоето.

- Може - разрешила Неда. – Добре е обаче като идвате да го виждате, да донасяте сирене и яйца, за да прехранвам малкото.

Ергенът скокнал и донесъл цялата буца сирене от хладилника, нямали масло, но дал всичкия кашкавал. Дъртата Людмила нищо не възразила и той извадил и двете кисели млека.

Така дребната Люса попаднала при майка си и при баща си, заварчикът развейпрах. Дори злобният дядо на Люса – оня стиснат като дупка на цедка тип, също полюбопитствал да види дребното. Любопитството е много по-мощно от любовта. Заради него хората се мятат на чужди възглавници извън семейния уют. Виж ми окото! За какъв уют приказваме при дъртата Людмила? Уют в Сахара!

- Искам да си видя внучката – заявил злобарят на дъщеря си.

- Може – отговорила веднага, но твърдо тя. – Първо донеси сирене, яйца и кашкавал, за да я изхраня.

- Никой не може да ме шантажира и изнудва с напикано дете в тия гладни години – ревнал злобарят.

- Чао! - казала дъщеря му и тук диалогът им прекъснал.

От кумова срама дядото със злостния мозък дошъл отново с кило сирене и шест яйца. Той обаче бил прекалено стиснат, за да бръкне в собствения си джоб и да плати продуктите. Взел назаем от жената, при която временно бил преместил злобните си кокали. Естествено, че после не й върнал заема.

Обаче дори злобата има очи. Стиснатите клещи в мозъка му видели усмивката на Люса и омекнали. Дори клещите разбират от хубост на детска усмивка. Развързал злобарят кесията, купил един пъзел, прегърнал момичето и прошепнал на дребната Люса:

– На дяда скорчето!

Хубавата Неда не отменила желязното си правило - всеки, пожелал дал да види дребосъчката, трябвало да носи продукти от „Лидл“ или „Фантастико“. В тези мизерни години, когато дърво и камък се пукали от глад, хубавицата започнала да продава излишъците от сирене на комшиите на преференциални цени. Ергенът отново се впрегнал в каручката на хубостта й, укривал от заработените левчета, които изковавал с кръв и пот зад кормилото на тракторчето. Горкият, хем гледал малката Люса, която обичал като мляко с какао сутрин, но още повече гледал майка й, хубавата Неда.

Веднъж бащата на пъдпъдъчето Люса и мъж на най-красивата жена между Родопите и Дунав, Мелник и Каварна, заявил на ергена, че ще го застреля, макар че вбесеният съпруг нямал пищов. От кост на вол щял да издяла огнестрелно оръжие и щял да прати ергена в ада. Разбира се, според законите на физиката ад не би трябвало да съществува, но кой може да твърди това със сигурност?

Възможно било някъде в учебника по физика да са изтървали нещичко за и ада - но върлинестият баща на Люса не бил шокиращо умен. По физика едва успял да върже тройката.

- Може да няма ад, но аз ще те пратя в гробищата на хладно, ако зяпаш така жена ми – заварчикът, съпруг на красавицата, се заканвал по същия начин на още десетина човека, защото повечето зяпали Неда точно така– но нейната кръв освен че била отровна по рождение, се отровила допълнително от сепсиса при раждането на мършавата й дъщеря Люса. Нищо - нито погледи, нито мощни като локомотив думи не впечатлявали Неда. Единствено сирене, луканка и кашкавал стопляли за десет секунди душата й.

Малката Люса била много диво дете, затова майка й, хубавицата, връзвала хлапето с каиш през кръстчето, забивала един кол на двора и прикрепяла другия край на каиша към кола. Комшиите се възмущавали, но на Неда нито й пукало, нито й хлопало относно грозното им мнение за нейната личност. Дъщеря й Люса се въртяла в кръг като магаре и понякога шумно ревяла, но майка й оставяла без внимание тази врява. Неда зубрела за кандидатстудентския изпит – искала да завърши висше само и само да си плюе на петите, да остави зад гърба си глада по тия места, както и дъртата камила Людмила, нейната свекърва.

Камилата твърдяла, че нищо няма да излезе от кандидатстването на тъпата - хайде да ровим сега колко красива е Неда - понеже хубост и ум никога не остават заедно на едно място. По-добре Неда да отидела на магистралата като честна жена да изкарва честни пари, вместо да си въобразява, че е кой знае какво. Според камилата Неда имала мухъл под косата, а мухълът не може да мисли - само смърди.

- Обиждай, обиждай – реагирала снахата, майката на Люса - Аз имам ценоразпис. Прошката за всяко оскърбление струва две кила сирене плюс седем яйца – на това място хубавата Неда се замислила дълбоко и добавила: – Можеш да пееш всичко, Пенке ле, свекърво моя, но плащаш за всяка обида.

- Мамо, не я дразни –примолвал се дългучът, син на двугърбата Людмила и баща на детето Люса. Колкото по-дълго той стоял при жена си Неда, толкова повече очите му виждали красотата й. – Недей, мамо, моля те, че ще ме напусне. На нея й е лесно. Само ще щракне с пръсти и ще си намери трима като мен за десет минути, а аз ще се пропия. Ще хвана Ковид от мъка по нея. Ще се отместя умствено към лудост.

- Ти си тъп като калинка – отразила го в резюме дъртата Людмила.

- Не съм тъп. Стиснат съм, а си пилея паричките по Неда. Знаеш заварчик колко печели. Всичко хвърлям по нея. И даже не ме е яд за това. Значи вече съм започнал да се отмествам.

Злобният дядо на Люса идвал при сина си и отчитал:

- Тъп си наистина, Георги. Гледай си детето. Остави краставата Неда да учи. Тя е крава, какво като е хубава. Който учи, ще се побърка, особено тя. Важна е щерка ти. Никой ни ме и мил на този тъп свят. Само твоята ситна щерка ти ми е мила.

Същевременно малката Люса, затегната с каиш през кръста и фиксирана към кола в двора, тичала в кръг като магаре. Идвали деца и й подвиквали направо:

– Вързали са те като магарица!

Затова детето забелязало какво прави магарето и захванало да го имитира - от сутрин до вечер, вързано за колчето, ревяло и хвърляло къчове. Скоро Люса започнала да моли децата да й носят магарешки тръни, за да дере гърлото още по-мощно.

Всички дечурлига се страхували да не се набодат на бодилите, само един Стамен, който не можел да приказва добре, макар и да бил на седем, донасял на Люса магарешки тръни, които отрязвал с овощарската ножица на баща си. Не само донасял, но клякал до дребното момиче и двамата ревели заедно. Хората се изнервили и избухнали:

- Гадни деца! Грам възпитание нямат! Няма ли кой да ги нарита?

Никой не се осмелявал, защото знаели колко злобен бил дядото на Люса и каква фъртуна била баба й Людмила. Тя колела яретата вкъщи. Когато излизала с ергена си, вървяла пред него изпънала гордо глава, рамене и шкембе, а той подтичвал подире й, натоварен с багаж – сандвичи, вода, малко шише ракия и две мотики.

Ергенът искрено обичал ситната Люса. Момиченцето му отговарялоа със същото.

- Хей, ерген, стани мой дядо – помолила го тихичко детето, но истинският й дядо, гаднярът, вдигнал един сатър над главата си. Креснал:

- Тъп ерген! Това купих специално за тебе. Дай ми предварително петдесет лева - че като ти отсека кратуната, не можеш да ми пратиш масрафа и усилията.

Всичко това Люса можела да остави в описанието на своя живот. И дяволът, и ангелът се крият в изреченията на автобиографията, но писането на изречения не било силната й срана. Усмивката била силната й страна. Затова Люса се почесала по главата, пила една чаша студена вода и написала:

Автобиография на Лусия Пешева Петрова – Родена съм Перник. в нормално семейство. От петгодишна се научих да коля ярета. От три годишна мога да рева като магаре и животните ми отговарят дружно от къра. От четиригодишна в мен е влюбен Стамен, който вместо да приказва, ме гледа по цял ден. Обещах да се оженя за него, ако проговори.

И той проговори.

- Имаш хубава усмивка – бяха първите му думи.