Яж! - разказ от Здравка Евтимова
- Пияниците са светлите кораби в езерото на алкохола – казваше й Константин. Самият той не поглеждаше към алкохола, поради факта, че баща му си вдигнал шапката и изчезнал от семейството, когато Константин бил на седем. Въпреки мълчанието, в което Константин живееше постоянно, й бе споменал – „Баща ми ме наказваше да стоя на един крак с вдигнати ръце, ако помогнех на някой несретник. „Помагаш ли на някой нещастник, ти си купуваш секира. С нея, глупако, същият нещастник ще отсече главичката ти.
Тогава, подведена от необичайната приказливост на Константин, Ева се бе обърнала към него с „Косьо“, но човекът не я отрази. Обърна се с лице към стената и така обръщението „Косьо“ увехна завинаги. Беше си счупила някаква кост в стъпалото на левия крак – най-банална дупка в улицата на сто крачки от квартирата, в която живееше. Не успя да се наведе. Не можеше да помръдне. Като че някой раздробяваше мозъка й с мелнична за черпен пипер. Наблизо се появи някакъв дангалак. Ева въобще не разгледа лицето му.
- Помогнете ми, моля – извика тя.
Гръмоотводът не реагира.
- Имам сто лева - изплака тя. – Моля, занесете ме до вход В. Ето Ви парите.
Дангалакът – наистина беше грамаден, ако кракът не я мачкаше с тая грозна болка, щеше да избяга само при вида на туловището му. Лавината мускули спусна банкнотата от сто лева в джоба на дънките си, вдигна я от земята, като че беше Ева беше стара обувка, и я занесе до вход В. По дяволите, тъпият асансьор отново не работеше.
- Имам още десет лева – каза Ева. – Ще ме качиш ли до петия етаж?
Колосът я заряза на циментовия под.
- Имам още шейсет лева! – изпищя отчаяно Ева.
Много глупаво от нейна страна.
Грамадата я извлече до петия етаж, без да се задъха. Отвори чантата й, намери ключа от апартамента, и заедно със смерча, предизвикан от дивите му рамене, нахълта в жилището й. Заряза я на стария фотьойл в кухничката. Отвори хладилника й, ръцете му – мощни питони, разровиха де що успяха да докопат.
- Яж – нареди й дангалакът и размаха пред очите й единствения кренвирш, останал по чудо в хладилника. Откъсна две трети от колбаса и го спусна в устата си. След това изтръгна от хладилника тавичката с ориз и започна да яде направо с черпака, който Ева бе оставила в гозбата. Все пак лавината остави десетина зрънца и набута полупразната тава под нося на Ева. – Яж!
Едрият профуча край купа книги на пода. Остави ги без внимание. Огледа сбирката мидени черупки върху миниатюрния бюфет, избра най-голямата й и напъха в джоба си. После грабна лаптопа на Ева – беше го купила от една заложна къща за триста лева. Екранът на машината се клатеше, със сигурност пантичките на капака бяха сдали багажа.
Без да се обръща, гигантският избоботи през рамо:
- Чао – гласът му беше вулкан. Ева усети купчина лава върху главата си.
Кракът я изяждаше от болка. Трябваше да отиде на лекар.
След час грамадният се появи и с един куфар – стар, очукан избелял. Да те заболят очите от грозотия. Беше задържал ключа от квартирата й. Сплеска се на леглото й. Счупената кост в стъпалото на левия крак беше по-малкото зло. Грамадният легна върху възглавницата й. Майката на Ева беше в Испания, баща й – кой знае къде. Какво да прави? Да звънне в полицията? Но как? Да се свърже с колегите от кол-центъра? Да се обади на братовчедката - друг път, горката беше закъсала с две малки деца.
Костадин я беше зарязал съвсем категорично и Ева се чувстваше като дърто корито, потъващо в езеро от алкохол. Лавината се надигна. Откъде измъкна найлонов плик с кебапчета – от джоба на дънките си ли? Колко бяха кебапчетата? Изяде ги всичките – дъвчеше шумно, пъхаше огромни залъци хляб в устата си. Остана нещо подобно на половин кюфте. Той го напъха пред очите на Ева.
- Яж.
После се наведе под чешмата. Пи шумно и гръмко – изсипа във вулкана на гърлото си два кубика вода. Огледа се – какво търсеше по дяволите, удиви се Ева.
- Какво търсиш? - попита тя. Дългият не отговори, отвори шкафа под мивката, измъкна една тенджера, завъртя крана на чешмата, после й подаде тенджерата и нареди:
- Пий.
Пусна си телевизора. Дистанционното беше мравка в грамадните му ръце. Така занатиска копчетата на дистанционното, че Ева замръзна – този щеше да ги разглоби. На екрана се разтичаха футболисти, ритаха, хвърчаха, бутаха. По едно време грамадният кресна:
- Келеш! - след малко - Го-о-ол! Го-о-ол! Роналдо! Роналдо!
Полилеят над главата му се разлюля – по-точно главата му се заби в полилея. Ева изтръпна.
- Роналдо-о! – ревна лавата.
Слава Богу, мачът най-накрая приключи. Гръмоотводът й взе чантата, намери портмонето, измъкна последните двайсет лева и излезе.
- Константине, моля те. – зашепна Ева в телефона. – Счупих си крака. Един идиот нахълта в квартирата ми. Може да ме убие. Ще ме убие.
- Хвалиш ми се, че си омотала някой нещастник в юргана на евтиния си чар – предположи Константин, след което й пожела: – Бъдете щастливи заедно.
- Ще ме убие – кресна Ева.
- Да те убие – съгласи се Константин. - И това ще ти е малко - след което затвори телефона.
Тя го набра отново и изкрещя.
– Помощ!
- Не от мен – отговори й телефонът. – Обади се на някой чаровник от кол-центъра.
Грамадният се върна с пакет боб, пакет ориз и хляб.
- Яж! – каза й и хвърли две филии в скута й.
Пусна си телевизора. Избута я на края на леглото до стената, изтегна се до нея. Ожуленият му куфар зееше отворен на пода. Ева видя чифт дънки, три чифта чорапи, свити на топка и чифт маратонки. Толкова. В почивката между полувремената на мача непознатият се напъха в банята й, грабвайки по пътя нейната хавлия. След малко се появи, целият лъснал във водни капки, които изтръска безцеремонно на пода.
- Яж – каза й и набута в ръцете й купичка боб чорба. Кога го беше сварил? Колко време бе минало? Болката разчленяваше клетките й. Очевидно не беше сложил сол. Но бе хвърлил две глави кромид лук и едната от главите белееше в купичката й. Онзи пак й даде тенджерата – три литра, пълна с вода от чешмата и нареди:
- Пий.
Без много приказки я избута до стената и се просна – мощен ТИР - в леглото й.
В дванайсети клас Ева бе писала съчинение на тема- „Какво е любовта“. Бе изписала на три страници три кофи сълзи и изкара четворка. Константин беше тези три страници. „Аз съм личност и нищо не ти обещавам“, беше й съобщил той. Сега Ева научи: любовта е строшена кост в стъпалото на левия крак, болка, смилаща черния дроб за кървавица, камион, който прибира отпадъците от контейнерите за смет пред блока, двайсет и пет лева в портмонето, които колосът не беше успял да изтръгне, защото ако Ева скриеше пари, дори смъртта не можеше да ги изкопае. Всякоя голяма любов, бе заключила Ева в съчинението си за четворка в дванайсети клас, е два грама сол, разтворена в глупостта на сълзите ви.
- Яж! – на Ева беше донесена втората лукова глава от нещастната боб чорба.
В ранния следобед лавината я метна на рамо. С тръскане и подскачане завлече Ева до някаква поликлиника. Докторът й сложи шина и обеща, че ще я боли два месеца. На връщане грамадният я носеше, като че бе сложил острилка в задния джоб на дънките си. После я тръшна на оръфания фотьойл в кухнята и пусна телевизора.
- Келеш! Кьорав! Тъ-ъч! Г-о-ол! Роналдо!
В дванайсети клас Ева трябваше да предаде есе за лоялността на учителката по литература. Тя остави празен лист.
- Но ти не си написала нищо – отбеляза педагожката, госпожа Трендафилова, която беше оценила с четворка трите кофи сълза на Евината любов. - На листа не виждам нито една дума.
- Така е, защото лоялността не съществува – отговори Ева. Тогава бе имала предвид Константин.
Все пак той й се обади:
– Наистина ли се разтягат купчина мускули в квартирата ти, или ме мотаеш, за да ме закопчаеш отново за себе си?
- Няма купчина – отговориш Ева. – Исках да те привлека при мен – излъга тя.
- Ти си луда – обобщи Константин. – Криза е. Пияниците са светли кораби, но вече няма езера от алкохол. Между впрочем, майка ми е впечатлена от яхнията ти с овче месо. Може да дойдеш у нас и да й сготвиш.
Ева затвори телефона. Имаше двайсет и три лева, които дори смъртта не би могла да открие, но очевидно гигантът ги бе намерил. Върна се с най-евтиния салам от супера и естествено, че изрече „Яж“.
Човек не може да консумира подобна гадост, всъщност може, защото Ева я изконсумира и нямаше никаква стотинка. „Купи картофи“ – обърна се тя към гръмоотвода. – „Нали ти дадох 160 лева.“
Дали лавината се вбеси, или не, тя не би могла да гадае. Просто се махна. Този индивид си служеше с два глагола – плюс съществителните „келеш“, „г-о-о-л“ и Роналдо. Ева се изправи. В хладилника нямаше нищо. А тя нямаше пари. Кракът я болеше.
- Константине – обади се по телефона Ева. – Дай ми в заем сто лева. Добре, дай ми само двайсет.
- В никакъв случай – реагира той.
Колежките й от кол-центъра нямаха нито стотинка за даване в заем. Освен това тя трябваше да плати тока – представи си, че я откачат от мрежата! Щеше да се наложи да се тътри на работа със строшен крак. От кого да вземе на заем? Майка й не се беше обаждала от три седмици. Братовчедката – имаше две деца, но сто – стига бе, петдесет лева - стига бе- двайсет лева - дали бе възможно да й даде до 22-ри, когато Ева щеше да вземе заплатата? Тя веднага се обади на братовчедката.
Двайсетте лева щяха да пристигнат утре на обяд. Грамадният се дотътри в квартирата й. Къде й е лаптопът? Този идиот го е продал! Какво да прави? Да си вдигне багажа и да се спаси, да потъне в село Липница при братовчедката, докато се оправи кракът й? Да се помоли за заем още веднъж на Константин? Да, бе. Все едно да иска пари от керемидите на Българска Народна Банка. В дванайсети клас им бяха възложили да напишат есе за търпението. Ева написа – търпението означава сам да си купиш дръвник и секира, и да платиш на някой да ти отреже носа. Изкара тройка на това есе. Българският език не й вървеше. Търпението съвсем никак. До утре на обяд щеше да издържи - без друго е полезно да свали някой килограм.
- Константине, моля те, дай ми на заем двайсет лева – все пак се пробва тя. Трудно се отказваше от целта – това в нейния случай беше грешка на природата, която повечето хора наричат Господ. Но те грешаха. В онова есе за търпението беше писала, че мошениците са измислили Господ – такива гадости кроят и сервират, че макар и подлеци, не могат сами да си простят мерзостите, които са струпали върху главите ни. Затова са изфабрикували горкия Господ. Той да им прощава. Да бе, ако Ева беше Господ, щеше да им прощава с ритници.
Освен това се чувстваше много гладна.
Грамадният изтърси на пода един чувал картофи.
- На – каза.
Ева направи яхния в тенджерата с трите литра вода. Той изгълта всичко, на нея остави половин купичка – достатъчно.
- На – подаде й лаптопа.
Екранът вече не се клатеше. Някой бе затегнал пантичките.
Адска болка в строшената кост на стъпалото. Поредният футболен мач по телевизията. Отврат.
- Келеш! Го-ол! Роналдо!
Любовта е времето между два гола на футболния мач.
Осем дни до заплатата.
Грамадното мускулесто свлачище бе закупило месо – като го огледа, Ева стигна до заключението, че телешкото не е евтино. Не миришеше . Нямаше жили, нито съсиреци. Тя направи кебап. Единственото преимущество на децата на разделени родители е, че се научават с малко пари да готвят вълшебства Гръмоотводът натъпка в организма си цялата тава, но й отдели пълна купичка.
- Яж.
На другия ден донесе яйца. Ева направи крем карамел. Изпра дрехите от мизерния му куфар. На сутринта купчината мускули я грабна, като че Ева беше копче на ризата му и я завлече при онзи лекар.
- Ще се оправиш – обясни бялата престилка. – Ще те боли още доста време.
Ева трябваше да ходи на изпит по историческа граматика. Гаден изпит – по-зле от болката в строшения крак. В едно есе за историческите процеси Ева беше писала, че историята е яма - в нея се трупат мрачните грешки, в които е затъвало човечеството по всяко време на съществуването си. На есето изкара петица и все още не можеше да повярва в това.
Грамадният я замъкна до университета. Ева изкара петица по историческа граматика. Не можеше да повярва.
- На – каза грамадният и навря под носа й кутия евтини шоколадови бонбони. Тя си взе един. Останалите ги изяде гигантският. Така и не беше разбрала къде и какво работи той.
Следобед звънецът се разпищя. Зад рамото на лавината Ева забеляза Константин. Преди да го приветства с – „Добре дошъл“, колосът с леко движение на стъпалото, далеч от съдържанието на съществителното „ритник“, спусна новодошлия по стълбището към четвъртия етаж.
Ева опече баница със сирене. Привечер сготви спанак с ориз.
„Келеш! Роналдо! Го-ол. Го-о-ол!“
Любовта е движение в пространството между две хапки спанак с ориз.
Кракът я боли. Търпи се.
На сутринта приготви сандвичи с кашкавал. Нямаше нито стотинка. Парите от братовчедка й така и не пристигнаха. Невероятно. Грамадата беше напазарувала пържоли. Ева гледаше месото изумена.
Още преди да посегне към сандвичите и тенджерата с кафе, лавината се наведе над нея. Грабна я за раменете. Край. Ева замръзна. Това ще бъде краят на живота й. Колосът я разтърси. Вбесил се е, че е профукал толкова пари. Кипнал е, че кафето му е отвратително. Разтърси я още веднъж. Конец. Финиш. Край на горкия й млад живот. Жалко. Тъкмо бе избутала петица по историческа граматика.
- Обичалдо! – избоботи грамадата. Гласът му беше планина. От върха надолу към Ева потече лава.
- Какво! – изтърси тя.
– Обичалдо! – изригна лавината.