И заваля сняг: разказ от Здравка Евтимова

Коледа щеше да отмине тихо като мисъл за среща с приятел, когото си чакал, а той не е дошъл. Нямаше сняг, дори дъжд не валя, само небе и съвсем малко слънце, тънък златен пръстен за един разсеян облак, който беше изгубил пътя към техния осеметажен блок.

- Може би щеше да е по-добре, ако мама беше на Бъдни вечер с нас – каза момичето.

То носеше огромна черна ръкавица само на лявата си ръка, другата ръкавица бе попаднала върху свободната ръка на мъжа, но грамадните му пръсти държаха дланта на хлапето и я топлеха като вятър през юли. Разбира се, човекът беше забравил, или по-скоро загубил детските ръкавици, а може би ги бе пъхнал кой знае къде. Двамата бяха направили заедно питката с коледните късмети – но бялото брашно беше съвсем малко, затова добавиха царевично. Нямаха сода, нито мая. Бащата позвъни на съседката – мила, приятна жена - Ели я познаваше откакто се беше родила, тоест преди седем години. Понякога съседката я черпеше с бонбони, друг път с ябълка, а сега им даде пликче мая, в която трябваше да сложат захар. Но баща й нямаше захар и сложиха мед. Питката въобще не набъбна, не стана пухкава, не порасна, остана малка-малка коледна питка, колкото златния пръстен на слънцето.

В питката трябваше да сложат само късмета - стотинка за баща й, и клечка – която означаваше здраве, за Ели и още един късмет, бобче – „За кого?“, беше попитала Ели. „За мама, естествено“, отговори баща й и в този момент огромната ръкавица се изплъзна изненадано от хватката на Ели и тупна на улицата.

- Но нали сте разделени с мама? – попита Ели.

Тя знаеше какво означава разделени – едната събота прекарваше с майка си, следващата с баща си, който макар че често не успяваше да намери късите й чорапи, беше забавен човек. Честно да си признае Ели се чувстваше по-добре, че той я държеше за ръка като бебе – пръстите на бащите са винаги по-топли от ръкавиците.

- Раздялата е малко дете – отвърна баща й. – Не знае накъде ще поеме в следващия момент.

- Мама остана сама на Бъдни вечер – каза Ели. - Тя обаче е направила питка. Добре, че ще ме върнеш при нея преди девет.

- Защо е толкова добре? – зачуди се мъжът.

- Защото девет е нейното любимо число. Ако се прибера преди девет – значи в най-щастливото време ще бъда при нея, за да разчупя питката. Мама не може да се справи с това без мене.

- Какъв подарък иска майка ти? - попита баща й. – Какво си нямате у дома?

- Твоите обувки ги няма – каза момичето. – Но може би вече сме свършили и олиото.

Появи се любопитен вятър – по начало вятърът не е приятел на никого, уж се е спотаил в джоба ти, а когато го потърсиш, го няма. Приятелите са ветрове, знаеше Ели, човек не може да разчита на тях.

- Какъв подарък иска майка ти за Коледа? – повтори мъжът. Нещо му дойде наум, свали огромната ръкавици и я сложи на ръката на дъщеря си, но това никак не нужно, защото Коледа пристигаше от Африка и все още пазеше малко от жегата на тамошните пустини.

- Мама иска да ме вземеш и на Нова година и да остана при тебе – каза момичето сериозно. – Тя ще се срещне с приятели и ще се огледа.

- Така ли? - попита бащата. – Струва ми се, всъщност сигурен съм, че майка ти обича цвете Коледна звезда.

- Да, но то е скъпо, изсъхва за раз-два-три, значи си хвърлил парите напразно – изтъкна момичето. – По-добре купи кашкавал. Ще я зарадваш и ще спестим десет лева.

Мъжът изведнъж попита:

- Как върви училището?

И му беше обяснено от Ели, че й е много трудно да прочете „Траян от Троян ремонтира мотор“, всъщност хлапето не успяло да прочете нито сричка за Траян – (има ли въобще такова име, тате?)– и някои деца й се подигравали. Но и това ще мине. Дистанционното обучение е прекрасно нещо, защото децата не могат да ти се смеят, дори да искат. Освен това малката се оплака, че баба й правела ужасни диктовки. Математиката обаче била съвсем различна лула тютюн, както подчертавала умната възрастна жена. Ели се спряпвала блестящо.

- Колко е девет минус шест? – попита бащата.

Ели се замисли много дълбоко, но в дълбочината не се виждаше никакъв отговор на тази задача. Гигантските черни ръкавици я измъчваха допълнително. Стана й толкова горещо, че със сигурност Коледа щеше да се върне обратно в своя дом, защото тук щеше да се стопи от жега.

- Мама ще посрещне Новота година без мене, за да си намери приятел – каза Ели. – Защото й е трудно. Трябва да ме изпитва, да решава задачи с мене, да четем заедно. Ужас! Освен това аз много се цапам – въздъхна хлапето. – По дрехите ми постоянно се повяват петна.

- Не ми каза колко е девет минус шест - напомни баща й.

- Сигурно е две или три – отговори мрачно Ели. – Точно това ми е най-трудното, защото девет е числото на мама и не искам да изваждам абсолютно нищо от него. Нека си остане девет.

Баща й обаче не мислеше така.

- Пресметни – настоя той и закова на място. Намираха се пред един бляскав нон-стоп, където се продаваха шоколадови коледни яйца, но тук струваха с 48 стотинки по-скъпо, отколкото в супера, следователно Ели дори не погледна към тях.

- Имам хубава маска – похвали се тя на баща си. – Виж – подари ми я един колега на мама, но той е скучен. Мама не позволява обувките му да остават на мястото на твоите в коридора. - Момичето мисли още минута, дори по-малко и реши, че девет минус шест е със сигурност три, но за всеки случай–„Ако не вярваш, тате, може да провериш в учебника. Ужасно дебела, надута математика. Всъщност и букварът също е дебел учебник. Трябва да бъде поставен на диета.“

- Колко е девет минус четири? – попита бащата.

- Казах ти, че от девет не бива да се изважда нито едно число – напомни му хлапето. – Ти си ужасен инат. Разбирам защо мама се е разделила с тебе. И аз бих се разделила. Жалко, че и на мен ми харесват обувките ти в коридора. Плашат дивите зверове. Колегата на мама ми подари ръкавици, но аз ги изхвърлих, защото обичам твоите, нищо, че са гигантски. Не ме карай повече да изваждам числа от деветката. Знаеш ли, заради колегата на мама играя на „Полицаи и спешни медици“.

- Каква е тази игра?

- Полицейската кола пищи „Фию, фию“, а линейката на спешните медици реве „Ви-ю-ю-!“ Колегата на мама не можа да понесе воя от полицейската кола и линейката. Замина си – обясни момичето. - Аз и мама сами изядохме кашкавала.

- Майка ти наистина обича Коледни звезди – измърмори мъжът.

- Обаче това е глупаво – увери го момичето. – Ако й подариш Звезда, аз ще я продам на съседката, която ти даде мая за коледната питка. Съседката със сигурност ще купи саксията за 70 стотинки. Толкова струва един малък айран.

- Майка ти купува ли ти малък айран? – попита мъжът.

- Ние с мама сме богати жени – отвърна втвърденият от обида глас, който светкавично продължи: – Всъщност девет минус пет е четири, но ако ме накараш да извадя още някое число от деветката, с парите за твоя новогодишен подарък ще си купя шоколад. Пред очите ти ще го изям. Знаеш ли от колко време пестя?

----- ------------ ------------- -----------

Пред вратата на апартамент 36, вход В, етаж 5, точно на Коледа стояха мъж и дете. Той държеше лявата ръка на детето, а в голямата си дясна ръка, напъхана в още по-голяма черна ръкавица, държеше саксия с Коледна звезда. Освен това от ръкавицата надолу висеше найлонова торба. Не се виждаше какво има в тая торба, но приличаше на нещо вкусно. Момичето натисна звънеца на апартамент 36. След минута, а може би девет, се показа жена – не в разкошна рокля, не в черно палто 100% вълна. Тъмна коса, тъмни очи, тъмен пуловер. Съвсем обикновена жена.

- Мамо, водя го – обяви хлапето. – Казах му да не купува Коледна звезда. Но той прояви инат. Освен това ме измъчи с гадни задачи по математика.

- Ели ми каза, че на Новогодишното парти ще си потърсиш приятел – каза мъжът. – Това е подаръкът ти – добави той и й подаде както саксията, така й найлоновата торба. – Вътре има кашкавал.

Жената ги взе, без за го погледне. Не каза нито дума.

- Мамо! – обади се хлапето.

- Мога ли дойда да твоето новогодишно парти? – попита мъжът. – Ели обеща да не играе на полицай и спешен медик. Ще бъде тихо у дома.

Точно по това време небето подари нощта на най-красивия облак. Зад прозореца на стълбищната площадка, точно над петия етаж, заваля сняг.