Хората станаха лоши

Помните ли го онзи злодей Антоан Сигърх от „Няма място за старите кучета“ на Кормак Маккарти, който караше случайни хора, изпречили се на пътя му, да хвърлят монета? Така той решаваше дали да ги убие или да ги помилва. В събота сутринта си намислих да постъпя точно като него. Не, не да убивам. А да хвърля монета дали да тръгна нататък по пътя дълъг и изненадващ или да си легна обратно в топлото легълце под памучената завивка. Щото знаех, че на една далечна хижа в Стара планина ще се събират много хора и все хубави едни такива и там му е мястото да си представя новата книга. И така, ставам аз към шест и половина, а ми се спи, та две не виждам. О, така ли, добре. Нека съдбата реши. Ези – тръгвам, тура – оставам.

Стегнах си раницата точно за десет минути. Бутилка вода, нещо топло за обличане, щото зиме без торбичка и лете без абичка не се тръгва, два пакета книги и яхнах велосипеда. Пак по същия почти маршрут, но всъщност съвсем друг. Връзвам коня, вдигам палец и ми спира след пет минути една колежка от предишното даскало, тръгнали с мъжа си към вилата някъде над Сливен. Идеално. Маршрутът ми точно оттам е планиран, щото ще пътувам през България на зиг-заг. Имам си цел. И тя не е просто да отида да чета весели текстове на леко пийнали типове. Тя е много по-дълбоко екзистенциална. На колежката подарих за благодарност една от книгите, които носех. Изненада се, като видя заглавието. Свалиха ме на пътя за Казанлък. И около петнайсет минути по-късно седях край един свестен чичо, който слушаше Пърпъл и спазваше всички ограничения на скоростта със стария си опел.

Някои хора качват стопаджии, защото искат да си имат компания. Да разменят две думи. Той беше от тях и си говорихме за автомобили, двигатели и ценности. Често се стига до темата за ценностите, не знам защо. Това ни се падна от вселенската лотария. Естествено, темата е банална, но фактът, че почти всички непознати шофьори по пътищата накрая коментират особеностите на обществото и битието ни, е показателен за нещо. Щастието е измислица на Холивуд. Щастие е само една дума. На словашки, подобно на английски, тази дума означава две неща на български – хем щастие, хем късмет. Но късмет е балканско понятие с турско-арабски корени и явно онези там езици на север не правят разликата. Да не би някой да излъга всички тези непознати шофьори, че има такова нещо като „друг живот“? Те са недоволни. Не им стига старият опел, искат мерцедес. Не им стига, че са живи, искат да няма лъжи и несправедливост.

А лъжи и несправедливост е имало, има и ще има. И ясното възприемане на действителността не е примиренчество. Не съм се примирил с лъжите и несправедливостта. Само съм им отрязал пътя до моите възприятия. Не живея в илюзия. Живея в добър свят с добри хора, които спират, като им махнеш на пътя, качват те в личния си автомобил и те возят донякъде. Срещнали сте се във времето и пространството и може би такава среща между вас никога няма да се повтори и в това е красотата на живота. В неповторимостта. Човекът ме остави в Казанлък, повървях километър пеша, докато стигна изхода на града накъм Шипка и оттам се качих на някакъв местен автобус до село Шипка, защото за стопиране беше криво. Там в подстъпите на Балкана спряха да ме вдигнат мъж и жена, които предпочитаха да си мълчат и аз нямах нищо против. Не знам дали са имали мнение по всички тия безсмислени въпроси. Но и те бяха добри хора.

Стигнах до билото. Изядох една шкембе-чорба, щото вече ми стържеше от глад. И продължих на север. Целта беше да се добера най-напред до Етъра. Щото там има дюкян Добринка, която шие кожуси, калпаци и всичко от агнешка кожа. А зимата наближаваше. И си бях наумил, че ще се сдобия с две кожухчета, просто ушити, с вълната от вътрешната страна. И купих само едно, за жена ми. Щото на жената трябва да ѝ бъде топло. Щото ако не ѝ е топло, ще те изостави. А за мен нямаше подходящ размер и само си дадох поръчката. Така изпълних най-важната част от съботната си мисия. А как продължи пътешествието нататък, ще ви разкажа следващия път.