Хората по списък

Някак неохотно се приближаваме към поредните извънредни парламентарни избори. Причината е в общото състояние на българското общество и неговата политическа култура. След колебливия опит да се установи гражданска култура, обществото ни отново изглежда трайно доминирано от политическата култура на поданика. Поданическият тип отношение към властта се изразява в недоверие към държавата и закона; завист и омраза към властимащите, защото "имат"; презрение към онези, които са по-зле от нас, защото "нямат" и всепоглъщащ стремеж към придобиване на всичко, което изглежда общо, следователно - ничие.

Всичко това създава среда за псевдо-носталгия към тоталитарния режим, когато бе формирана и трайно установена културата на поданика, който знае че не може да влияе върху държавните дела, но възприема държавата като заплаха, която трябва да се избегне и по възможност - надхитри. Поданиците не разбират, че "надхитрянето" беше калкулирано в собствената им сметка и всички си плащаха за това, че някои успяваха да откраднат повече. Но днес, в навечерието на поредните избори, трябва най-после да си признаем няколко неща, за да знаем поне къде се намираме, а не накъде сме тръгнали.

Онова, което изглежда че предизвиква най-много коментари през последните дни е съставът на листите, които партиите предлагат за предстоящите избори. Независимо от това дали имат намерение да гласуват или не, мнозинството от българските граждани в момента са приятно сакндализирани от имената в тях. Няма възмущение, нито дори и сянка от презрение към политическите партии, включили в списъците си странни персонажи. Поданикът се забавлява с това да злослови срещу кандидатите, защото всъщност подбора на именно тези хора отразява неговото собствено разбиране за политика. Сред тези имена, почти всеки смята, че би могъл да види и своето, просто защото както онези, които са включени, така и другите, които смятат че биха могли, споделят една и съща политическа култура на отношение към властта.

Предложенията на политическите партии отразяват тяхното разбиране за това какво очакват от тях избирателите. Наложилото се у нас разбиране за политиката като пазар, на който партиите предлагат някаква "стока", а избирателят я "купува" като гласува за нея, определя сегашната ситуация като пазар на купувача. В условията на масов отлив от активно политическо участие, партите са принудени да се конкурират не чрез качество, а чрез разнообразие. Всяка от тях се опитва да предложи всичко на всички с надеждата, че поне част от "стоката" й ще бъде "купена". Проблемът не е в продавачите, а в купувачите и техните предпочитания.

Преди всичко, ако искаме да разберем къде точно се намираме, забравете приказките за мажоритарния вот. Забравете, че българските граждани искали сами да определят кой да ги представлява. Няма такова нещо. При по-малък брой регистрирани партии и коалиции за предстоящите избори, има едва единадесет инициативни комитета, които подкрепят независими кандидати. При либералните условия за регистриране на независим кандидат, няма и помен от желание за издигане на личности, които да бъдели алтернатива на партийното статукво. В досегашната ни парламентарна практика почти няма народни представители, които са се явили самостоятелно на избори и са спечелили със своите собствени качества мястото си в парламента. Следователно, онова което изглежда че искат българските понадици е партиите да им предложат хора, от които те да могат да (не) избират. Ако наистина значителни групи от българското общество искаха да избират личности, които да ги представляват, на тези избори щяхме да видим поне стотина независими кандидати, а не поредния пристъп на политическо инженерство.

Забравете за "новите лица" в политиката. Лицата се сменят прекалено бързо именно защото нямат значение сами по себе си. Поданикът не се интересува от това да се появят нови лица, които да носят със себе си нещо ново. Ако има някакъв елемент на любопитство, той се свежда само до това лицата да са различни и да се сменят, а не какво отразяват или носят със себе си като политически смисъл. Отношението към властта, което характеризира поданическата политическа култура не предполага подкрепа за нови лица, които отразяват различна от досегашната политическа перспектива и биха се опитали да я реализират последователно.

Забравете за "младите в политиката". Българската поданическа култура е дълбоко патерналистична. Тя възникна и се утвърди в условията на застаряващ и несменяем партиен елит, слязъл или присъединил се към "слезлите от Балкана". Тоталитарният режим наложи разбирането за младостта като застрашаваща позициите му непълноценност. Затова и до сега, последователите на този режим у нас продължават да твърдят, че младите хора са на възраст до 35 години. Децата и младите хора не са приоритет и ценност за българското общество. В листите на партиите виждаме по-скоро "нашите млади", онези които са също толкова непълноценни и зле подготвени, но са "наши".

Проблемът не е в това, че българското общество застарява по демографски критерии. Истинският проблем е в патерналистичните нагласи, които отново доминират у нас. В тяхната перспектива, умилителното отношение към младите хора се изчерпва в момента, в който те решат да направят нещо, което не се харесва на възрастните. Българското общество прогони и продължава да прогонва децата си, защото отказва да поеме отговорност за собствения си избор. Докато това е така, забравете всички приказки за това, че мнозинството у нас се интересува от онова, което мислят или което искат да направят младите хора.

Поданическата култура у нас се изразява и в напълно безкритичното отношение към онези, които носят отговорност за днешното състояние на България. Компромисите с миналото не са признак за интелигентност. Ако не знаеш какво се е случвало, това не е оправдание за нищо. Отговорността да знаеш в каква страна живееш и защо тя изглежда именно по този начин е лична и не може да бъде приписана на институциите. Ако приемаш за естествено децата на някогашната партийна номенклатура и паралелния псевдо-елит на "Държавна сигурност" да бъдат обявявани за "нови и млади лица", това означава че всъщност не те интересува нищо от онова, което се случва наоколо ти. Именно затова, то ще продължи да ти се случва.

Номенклатура в политиката означава хора по списък. Те нямат значение сами по себе си, независимо от усилията, с които бранят собствените си позиции. Те са поставени в този списък от власт, която може да ги наложи, независимо от качеството или от възрастта им. Те са подбрани, за да обслужват определена политика и могат да бъдат сменяни до безкрай, без политиката да се промени. Но номенклатурата, тази "нова класа", както я беше нарекъл Милован Джилас в началото на 60-те години, усъвършенства непрекъснато уменията си за оцеляване, насърчавайки политическата култура на поданика.

Ние се върнахме назад и встрани от пътя си. Това е единственото обяснение за неразбираемата търпимост към цялата примитивна агресия, която ни залива от партийните централи и медиите. Върнахме се в руслото на поданическата култура, в която държавата има значение само доколкото може да "даде" или да не ти попречи да си "вземеш" нещо. Никой не се интересува от бъдещето на България или от перспективите за развитие на следващите поколения. Ако някой се интересуваше наистина от младите хора, нямаше да имаме подобно отношение към възрастните и към самата култура на стареене у нас.

Забравете дежурните оправдания за това защо нямаме развитие, свобода, демокрация, сигурност или справедливост. Причините са в самите нас и колкото по-бързо го разберем, толкова по-лесно ще успеем да различим истинските политически идеи от хората по списък, които отново надничат от партийните листи.