Хайка за власт

Приближаваме се до период на решителна промяна на политическата система. Тя е неизбежна, но съпротивата срещу промяната продължава да мобилизира усилията на политическите партии у нас. В сегашното си състояние партийната политическа система няма бъдеще. Моделът е напълно изчерпан. Съществуващите политически партии успяха почти напълно да обезсмислят усилията за изграждане на модерна демократична политика. Повече от когато и да било това се вижда в дните на предизборната кампания.

Кампанията започна късно, защото политиците нямаха какво да кажат на избирателите. По-голямата част от политическите партии нямаха предизборни програми до средата на официалната кампания. Проблемът не е в това, че българските избиратели настояват да прочетат какво им обещават партиите. Някои от кандидатите дори използваха липсата на предизборни програми като аргумент в телевизионните си дебати. Това се отнася за всички програмни документи, които би трябвало да има една нормална политическа партия. Истинският проблем е в това, че партиите показаха, че няма никакво значение какво са писали в предизборните си програми.

Предизборните плакати неохотно отстъпиха на други форми на партийна агитация и реклама. Годините, в които стените бяха облепени от десетки еднакви плакати, изглежда отминаха. За съжаление тази промяна не бе резултат от някаква форма на отрезвяване, а заради масовото пренасочване на парите за избори към медиите. В предизборната кампания за парламентарните избори през 2005 година 60 % от средствата на партиите бяха изразходвани за медии. Няколко години по-късно тези разходи вече са повече от 80 %. Дори и да приемем, че става въпрос за по-обща тенденция, проблемът е в това, че и в медиите политиците ни се държат почти като на плакатите – със същите заучени фрази и празен поглед.

Медийните изяви на политиците не предполагат „право на отговор” от страна на избирателите. По съвет на своите експерти по-голямата част от политиците предпочитат да си говорят само с журналистите пред себе си или смятат, че е необходимо непрекъснато да гледат в обектива на камерата, но много рядко успяват да предизвикат разговор, дори и когато избирателите си говорят само с телевизора по повод на интервюто на някой политик.

Демонстрираното самочувствие от телевизионния екран вече не впечатлява никого. Митинговото поведение – също. Медиите продължават да бъдат все по-често използвани в предизборна кампания, но с все същата ниска ефективност. Просто липсва желание и отговорност за диалог.

Българските политици се плашат от избирателите. Понякога това изглежда като пренебрежение или дори презрение, но всъщност в основата му стои обикновен страх. Обикаляйки страната, повечето от политиците ни предпочитат да са оградени от медиите, които да отразят тяхното усилие. Именно затова, колкото и да ни убеждават, че са готови да правят кампания „от врата на врата”, всъщност много рядко са готови наистина да застанат пред непозната врата и да подадат ръка на всеки срещнат. Кампаниите у нас са по-скоро от хотел на хотел или в най-добрия случай – от партиен клуб в друг. Политиците и тяхната охрана се плашат не толкова от агресивно поведение, колкото от избирател, който би могъл да им зададе неудобен въпрос.

Любимата роля на българския политик продължава да бъде пред микрофон или мегафон, на сцената на многолюден митинг. Когато крещиш нещо на много хора, няма риск някой да те запита какво всъщност си постигнал досега като политик. Благодарение на новите технологии дори не е необходимо да имаш силен глас – достатъчно е да изпитваш непреодолимата нужда да си говориш сам. Това е любимата ситуация на всеки популист – този монолог пред микрофона, в който можеш да изпробваш красноречието си и дори и да не знаеш какво искаш да кажеш, едва ли някой ще го разбере сред ехото на усилвателите. Фалшивият ентусиазъм вирее най-добре на сцената на подобен митинг – на достатъчно голямо разстояние от избирателите и близо до лидера, който най-често просто е председател на някаква партия.

Но и това се промени. Тази предизборна кампания сложи край на илюзиите за многохилядни митинги на екзалтирани избиратели. Въпреки усилията на местните си активисти, партиите успяват да съберат все по-малко хора на предизборни срещи. Отливът е тотален и няма да отмине скоро. Дори и когато местните структури разполагат с достатъчно пари, за да „стимулират” участие в митингите и срещите с кандидатите, избирателите просто ги няма. Дори и старият трик с наемането на по-малка зала, която да изглежда почти пълна за вечерния репортаж от кампанията, вече не върши работа. Големите митинги останаха в миналото и мнозина се питат дали отказът от пищни концерти на известни изпълнители беше добро решение.

Раздаването на брошури и дипляни много отдавна бе заменено от безличното използване на пощенските кутии. Но и тук единствената полезна информация остава само номера на бюлетината. Кандидатите за властта не искат да влязат в диалог с избирателите, дори и чрез писмен текст. Колкото и ограничено да е пространството на подобни печатни материали, то изглежда несъразмерно голямо спрямо онова, което всъщност биха могли да ни кажат повечето кандидати. Те искат да станат народни представители. Истинските им мотиви едва ли биха били добра реклама, а дежурните фрази вече не могат да впечатлят никого. Повечето кандидати за властта нямат какво да кажат за себе си или специалистите по връзки с обществеността са ги посъветвали да не поемат подобен риск. Общите призиви, предназначени за всички избиратели, звучат все по-неадекватно и нелепо, попадайки анонимно в нечия пощенска кутия.

Политическото говорене продължава да се опитва да каже по нещо на всички. Когато не познаваш избирателите си и не желаеш да се ангажираш с техните очаквания, най-лесно се оказва да говориш на всички. Освен всичко така можеш винаги да твърдиш, че си имал нещо друго предвид. Говорейки на всички, политиците ни продължават да не знаят кой и как разбира онова, което се опитват да кажат. След толкова години предизборни кампании, при толкова много консултанти и експерти по предизборни кампании, българските кандидати за власт не са готови да адресират определени проблеми, да се обръщат пряко към определени групи от избиратели или да поемат отговорност пред тях. Тази тактика прави популисти привидно силни, но всъщност ограничава политическия им живот. Смисълът на политическата комуникация е в това да отправиш послание към някого, а не към всички; да придадеш нов смисъл или да промениш акцента така, че конкретни групи от избиратели да разберат онова, което се опитваш да им кажеш. Всичко останало е форма на политически аутизъм.

Слабото начало на предизборната кампания ще бъде компенсирано от агресивна, спринтова кампания и провокативно поведение през последните десетина дни. Кандидатите за властта ще направят всичко възможно, за да бъдат забелязани в последните дни преди изборите, но не за да кажат нещо на някого, нито заради желанието си да чуят онова, което мислят избирателите. Причината и следствието продължават да бъдат същите - демонстриране на финансови възможности и бягство от избирателя. Тази тактика изцяло се вписва в традициите на тоталитарния режим – „човекът от народа” парадираше със селския си произход, но не си позволяваше да намали дистанцията между себе си и представителите на същия този народ. Българските политици продължават да смятат, че тази тактика им осигурява необходимото спокойствие, а парадирането с финансови възможности ще свърши останалото.

Хайката за власт навлиза в решителната си фаза. През оставащите дни все повече средства, време и усилия ще бъдат насочени към истински лов на избиратели. Повечето партии у нас доказаха, че са готови да използват всички възможни средства, за да получат гласовете на избирателите, без да им се налага да поемат някакви ангажименти пред тях. Най-търсени са гласовете, които твърде дълго останаха безгласни през изминалите години. Но както и при хайката за вълци, преследваните могат да се окажат истинските преследвачи. Достатъчно е само повече хора да решат, че е по-добре да изразят мнението си за българската политика като гласуват.