„Грозни, мръсни, зли“ ли сме или защо новите политици срещат завист и злост по пътя си - дневници

2035 г. Уважаеми пътници, минаваме през България. Няма да спираме, защото тази територия вече няма особени белези или забележителности. Казват: „Хората правят местата“. А това е най-тъжното място в Европа и света по последни проучвания. Хората тук са облечени в тъмни цветове, магазините „втора употреба“ предоставят техните печални униформи, а знаете – често там се продават изостаналите и ненужни дрехи на мъртъвците от по-богатите държави. Тук всички пушат и пият, за да забравят. Че са най-тъжните хора на света. Тук живеят много зли и много мръсни хора – и в пряк, и в преносен смисъл. Тук са отглеждали емигранти – нещо като инкубатор за евтино производство на качествени човеко-бройлери. Децата на хората тук отдавна са напуснали страната и се реализират някъде по света, а планините, градовете, полетата, лунапарковете, селата, училищата, пазарите, дори колцентровете и затворите пустеят. Никой вече не работи. Тук няма място за шарени, различни, красиви, можещи, знаещи, умни. Запомнете това място. Експериментът с отделянето му от орбитата на Съветския съюз протече неуспешно – защото хората тук никога не осъзнаха необходимостта от такова отделяне.

2022 г. Седя в кулоарите на Парламента в онази мрачна юнска вечер и чакам добрата фея, която ме покани тук – човек принципен, честен, можещ и знаещ, от малцината, които мога да нарека съмишленик в последно време. Това е поредната вечер на исторически грандиозен провал – вечерта, когато „пичовете“, легитимирали през последните 20 години долнопробната чалга-музика и нелепите вулгарни смешки в националния ни ефир, внезапно предадоха И избирателите си (наивно смятали ги за освободители и родолюбци), И правителството, което явно имаше сериозни намерения да ни откъсне от Русия, действително да ни върне в Европа, да спре корупцията и да ни направи отново достойни за уважение дори в собствените ни поостарели и недовиждащи очи.

Досадни са хората, които честичко повтарят: „Аз нали ви казвах?!“, но не мога да се стърпя – още преди 20 години знаех, че тази сметка ще си я платим с лихвите, но никой не ми обръщаше внимание. Сметката с кючеците и грозните сексистки шегички в национален ефир, с безвкусното и пошло, евтинко чеплезене и подценяване на зрителите, вечер след вечер, година след година, по телевизията, в която понякога са вперени 3 милиона очи. И тези на децата ни.

Рекламна пауза.

80-те. Ние раснахме в лъжа. Едно се говореше вкъщи, а съвсем обратното – на улицата. Четяхме Селинджър, Стайнбек, Хесе и Пърсиг, но рецитирахме по задължение Георги Джагаров, а синът му даже учеше в моя клас и хич го нямаше по литература. Някакви хора (бая деграде, по мое мнение) някъде може и да са слушали сръбско и сега да твърдят, че плакатите на едрогърдестите певачки са били тяхната форма на протест срещу статуквото, но да имат много здраве – това си е баш тираджийски вкус, т.е. пар екселанс простотия и липса на елементарна идея за етика и естетика.

Нашите слушаха джаз. Джазът, както всичко западно, неконтролируемо и свободно, беше почти забранен. Но да се героизираме, задето сме търсели честотата на Свободна Европа и сме имали плоча на Дизи Гилеспи си е смешничко, та нека си го кажем направо – в нашата България съпротива реално липсваше. И културна, и политическа. Ние Вацлав Хавел си нямаме. Имаме, да, няколко души, дръзнали да свирят джаз и рокендрол. И се събираха, да, едни шарени младежи около Кравай. Това беше. С моите приятели танцувахме и си презаписвахме касети на Манхатън Трансфър, музиката от „Коса“, Елла и Луйс Армстронг, Стинг и Пинк Флойд. Били сме малки. Но все пак достатъчно големи, за да ви кажа – навън, по телевизията, в училище съпротива нямаше.

Имаше обаче изключения, единици, които сега вече канонизирам като герои. Главно сред учителите – моята начална учителка Димова, моята класна след 4-ти клас Георгиева, моята класна в гимназията Руневска – те бяха тези светулки. Просветени, светли умове, принадлежащи на хора, които разпознаваха таланта и различието, които ги толерираха и подкрепяха – жени, които ме пазеха. И аз можех да се развихрям, да бъда себе си, да летя, да се чувствам ценена, обичана и свободна. Същото се отнася за нашия учител по театър Бончо Урумов, за нашия преподавател в СУ Никола Георгиев, за нашите учители в НАТФИЗ – за Пламен Марков, за Димитрина Гюрова. Всичките ми учители са ценели свободата. И мен, заради или въпреки свободолюбието ми. Всички те са поощрявали свободомислието ми, дързостта ми, способността ми да имам собствени идеи, оригиналността ми. Единственият път, когато отново се усетих точно така и на работното си място беше в САЩ. Въпреки ужасяващото количество работа, нощните смени, безобразната умора… И в театъра, понякога – разбира се, само ако и режисьорът е от тази порода. Малко останаха и там свободните.

2022 г. Защо пиша за себе си? Защото нямам откъде другаде да изходя. Чета биографиите на новите ни политици и неизбежно ги свързвам със своята. За първи път начело на държавата застанаха хора като мен, като нас. Образовани, умни, начетени, космополитни, честни. И веднага бяха съборени от там. Методично, организирано, злобно, целенасочено, с непозволени средства. Как да имаме надежда?!
Но нека си го кажем – всички тези младежки пориви и таланти, изключителност, свобода на мисленето и оригиналност, които за жалост обикновено са били наказвани тук… точно тези качества в големия Западен свят винаги са били стоката с особено висока цена. Големите режисьори, писатели, лидери, политици, артисти, учени – това там са хората с различно, особено мнение, със своя позиция, със своя следа. А тук… Почти няма такива. Няма как ти в живота си да си мижитурка, а филмът ти или романът ти да е световен, сори. Когато няма личности – няма и нищо, което остава. А тук това е така… поради историята ни. Защото за различна рокля, непростим стих или смешна песен у нас са те тиквали в Белене. Точка. И да е имало такива хора – вече няма. Няма НИ.

Как искаме това да се промени сега с магическа пръчка? Гледам по телевизията тези нови политици – устремени, млади и хубави, учили на Запад, усмихнати, непреклонни и вежливи, умни млади хора, и си мисля – че как няма да ги мразят до мозъка на костите тук? Как няма да им фабрикуват клюки, да ги подценяват, да ги наричат с грозни имена? Кой да ги оцени – хората, отдавна загубили обич и уважение към себе си?! Провалените, предалите идеалите си? Бедните, болни пенсионери, чийто живот беше изхвърлен край кофите за боклук, все едно никога не го е имало?! Предателите, калинките, скатаващите се некадърници? Кой? Та тук всички са израснали, приемайки условието, че за да успеят, трябва да лъжат, да се приспособяват, да се снишават и да мълчат! Да се обличат в униформи като работнически престилки, да доносничат по стръмната стълба нагоре в професиите си, да бъдат еднакви и да се сливат с тълпата… Доброволно.

Единици сме били онези, които не сме се подчинявали и то - не героично, просто съвсем естествено – толкова малко, че не можем да се преборим толкова години, да се обединим веднъж завинаги и да съборим онова статукво, което си се пренесе и след 1989 г., намърда се и хитро продължи да ни управлява иззад кулисите. На какво разчитаме? Та колко сме ние??? Смешни сме.

Юни, 2022 г. Докато вътре в Парламента падаше първото донесло крехка надежда от 20 години насам правителство, пред Парламента имаше „протест“ в… подкрепа на водещата партия в правителството. Никога досега не бях присъствала на протест "За" политическа сила - и то автентичен! Вълнуващо и тъжно шествие от майки с колички, млади и образовани хора, деца, мирни граждани, няколко баби и дядовци със сълзи в очите. И докато и аз почти плачех, срината на един диван във фоайето на най-важната сграда в страната (защото на мен животът ми мина да организирам и да участвам в протести срещу мафията и комунистическото ни минало-настояще, а и защото детето ми расте и виждам безрадостната перспектива и пред нея – като рима на моя собствен неслучил се добре тук живот, въпреки Фулбрайтовата стипендия, трите висши образования, пълното отличие, с което завърших и училище, и Университета, и НАТФИЗ, и поради което бях приета да уча журналистика в САЩ, с което влязох в СУ след като спечелих Националната олимпиада по литература, докато играех главните роли в столични театри… и въпреки 20 годишния ми опит на телевизионния екран – колко тъжно CV на човек, имал лошата карма да се роди в страна, където то само може да му навреди, страната на неуспелите и завистливи неудачници) до мен седна една много симпатична, елегантна и тъмнокоса дама на моите години, с която съм работила в някакъв момент от живота си и веднага се бяхме харесали.

„Докато не умре и нашето поколение – няма надежда“, усмихнато каза тя, сякаш четеше мислите ми. „Всеки, който е имал досег с комунизма трябва да си отиде. Ние носим голяма вина за неслучването на прехода. “

Точно нещо такова е сигурно. Но лично аз не се усещам виновна. Ни най-малко. Усещам се скандално невинна!

80-те. През цялото безкрайно време, минало под звуците на барабанчика, който задаваше отдадено ритъма на марша ни на манифестациите пред Мавзолея с трупа на вожда; по време на военните обучения (стрелях най-точно, жалко, че никога не можах да приложа този си талант на практика, но пък още не е късно!); по времето на ровенето в калта на бригадите, за да намериш домат трета ръка и да изпълниш нормата; във време на унижения, започващи още на влизане в сградата на училището с рязането на дългата ми коса и на сребърното ми синджирче с кръстче; във време, когато ядяхме главно лютеница с момиченце, дъвчехме хоросанова дъвка Идеал и преживяхме кренвирш Народен, градската легенда за който твърдеше, че съдържа 90% тоалетна хартия; време, в което по телевизията даваха главно съветски филми, а в петък цялата ни телевизионна програма беше на руски… аз почти самоубийствено, постоянно, натрапчиво дори, публично, шумно и дейно съм заявявала позициите си.

Увличала съм с тях и други луди глави, едва не ми намалиха поведението заради рецитал по стихове на Стефан Цанев в гимназията, не пожелах да стана нито отряден председател, нито комсомолка, а на първия митинг на Екогласност отидох тайно – на 16 – защото родителите ми ми казаха, че не искат да съм с тях, тъй като щяло да е опасно. Нищо героично. Просто не мога да се почувствам виновна.

1996/97. После, след едно свалено антируско правителство – онова на Филип Димитров, който трудно може да бъде разпознат днес; след предателството на Желев и след огромната икономическа катастрофа, в която правителството на Жан Виденов вкара България, станах неволно говорител на студентите на протеста. Този кратък, но несъмнено героичен момент в биографията ми настъпи, след като една нощ в Аулата в СУ, където измисляхме пърформансите, посланията и маршрутите на студентските многолюдни и внушителни протести, спонтанно скочих и изнесох нестандартна и вероятно прекалено пламенна реч срещу мравченето и разделянето на студентите – в случая СУ искаха да се отделят от другите ВУЗ-ове и да има две шествия?! Не! Бях категорична! Ние сме силни срещу този многократно по-силен противник, само ако и когато сме заедно. (Урок, който настоящите млади в политиката също се опитаха да проведат с безнадеждно затворените по клъстърите си други политически сили – неуспешно, засега…)

Единственият път през целия ми живот, когато усетих, че нещо се е задействало и променило И заради моето лично участие в него, беше тогава – през студената зима на 1997, когато реално именно ние, студентите свалихме правителството на Николай Добрев. Онази зима, в която обикаляхме блокираните от непримирими хора кръстовища на София. Бяхме с един колега от НАТФИЗ, а ходехме пеша из града в студената вечер, защото той беше изцяло заварден от съмишленици… Град-протест. Този път изпълнявахме чужда заръка. Тя идеше от протестния комитет, в който за първи и последен път ни бяха извикали (на това кризисно заседание бяха и Иван Костов, и Надежда Михайлова, и Анастасия Мозер, и Стефан Софиянски), за да алармираме „нашите хора“ по кръстовищата и да ги накараме да се приберат за през нощта, защото София е обградена от войска и става страшно, кръв ще се лее. Студентите, струпани около огньовете си и затоплени от чая с коняк, който им носеха бабите около Орлов мост, бяха въодушевени от блокажа на цялата страна – от спрените влакове, завардените пътища, затворените летища, пристанища и граници – та ни подвикваха бодро: „Ние оттук не мърдаме!“ Добре че точно тогава падна правителството, тази същата вечер… Та нямаше пролята невинна кръв.

2000 г. - През цялото това безкрайно време съм знаела, че свободата на медиите е „ключът от палатката“ и че ако тях ги сдадем – сме свършени. Е, сдадохме ги. Вкупом политици и граждани абдикираха и доброволно предадоха медиите в ръцете на същото онова задкулисие, дето си ни управлява ехееееей… още от време оно.

Когато завърших магистратурата си по журналистика и се върнах от САЩ, започнах веднага работа в сформиращата се тогава американска bTV и бях една от създателките на сутрешния ѝ блок – тогава го направихме по тертипа на сутрешния блок в CBS, в който бях работила повече от година като продуцент. В bTV дойдох директно от Щатите – без връзки и познанства тук, интервюто ми вече се беше провело във FOX News в Ню Йорк и оттам ме бяха назначили в новата американска телевизия в България на Рупърт Мърдок. Очевидно това не се харесваше особено на сформиращия се тук български екип. Тук успелите не ги обичат – винаги подозират, че са успели по някакъв втори начин, а пък в Щатите успехът е религия. Хич и не ми пукаше обаче, бях на 28 и правех телевизия – това можех, това бях учила, това харесвах, а и, за разлика от колегите си тук, идвах от мястото, където знаеха как точно тя да се прави добре, обективно, съвременно, шарено, интересно, професионално. А тук… преди bTV имаше една Първа програма и един Ефир 2. Наследници на държавната телевизия на Тодор Живков и зет му Иван Славков, за когото толкова скърбят и до днес в телевизията-майка. Толкоз. А аз вече бях отразявала войната в Косово, преследвани от ФБР престъпници, ураганите, училищните престрелки, бях готвила интервютата с Дъстин Хофман, Хю Грант, Глен Клоуз, Пат Метини и Мартин Скорсезе, хей – голяма работа бях!

Всяка сутрин ставах в 5 и отивах на работа в малкото НДК. Обличаха ме в едни грознички дрешки на български моден дизайнер, гримираха ме и почвахме. От 9:30 до 13 бях на репетиции в театъра, следобед подготвях интервютата си за следващия ден. Понякога вечер се прибирах след 22, винаги бях недоспала. Не мина много и правителството на промените падна (2001 г.), дойде Царят, а на мен ми спретнаха грозна интрига и аз сама напуснах. Обвиниха ме, че съм в болничен, без да съм болна. А аз лежах 2 седмици с 39 градуса… Шефката на новините беше започнала да ме плаши: „Всеки път, щом пак споменеш Mediapool в прегледа на печата – ще те глобявам по 20 лева.“

Ето така започна управлението си Царят – с цензура. Така започна и разпадът на всичко. През тази врата се промъкнаха старите сенки и постепенно изпонаграбиха каквото имаше. Имах „удоволствието“ да я усетя, тази цензура, и в Дарик радио за краткия си престой там, и в Нова телевизия, където три години бях главен редактор и водещ на съботно-неделния информационен магазин „У нас“, който правехме заедно с Николай Дойнов. Все пак в „Нова“ по времето на гърците беше като че ли най-свободно. Но и Милен Цветков, и нас в крайна сметка ни наказаха и спряха. Без право на помилване. Не защото сме били русофоби, никога не сме показвали своите политически пристрастия по телевизията. Просто не бяхме „от техните“, имахме си свой собствен мозък, личен.

2005 г. – 2019 г. Разказвам, защото не смятам, че съм виновна. Нашето поколение роди много конформисти, дори сред най-умните се намериха и такива – всеки познава бая бляскави момчета и момичета, които си смениха кожата поне по 3 пъти (за щастие) и поради това до днес ги гледаме по телевизията или в Парламента. Но аз не бях от тях. Отидох в БНТ и 14 години опитвах всячески да създавам качествено телевизионно съдържание по световните професионални стандарти, на които бях вече научена. Но тук ключовият въпрос не беше изобщо „Какво?“ Нито „Как?“ Нито пък „Кой?“ А „Къде?“ По… Българската национална телевизия. Където опитите ми да променя и развия дори това малко, поверено ми междуетажие в огромната, тежка, бавна, старомодна и нереформирана сграда-система се саботираше по най-различни начини. Един от които особено оригинален – за разкош гостите ми постепенно се сведоха до талантлив и приятен, но ограничен много ясно, тесен кръг – вече трябваше да каня само хора на изкуството.

2010 г. Политиците лека полека започнаха да разбират мощната сила на медийната свобода, дойдоха новите и решиха да започнат да ограничават последните останали свободомислещи водещи и да унищожават онези телевизионни острови, където можеха да се водят свободни и нецензурирани разговори.

Въпреки това условие, а и може би именно поради него предаването, което измислях, пишех, организирах, монтирах и съвсем между другото накрая и водех „Нощни птици“ стана запазена марка, защото баш хората на изкуството – освен известни сред народа с по-едрото си его, което проличава в съвсем резонното им желание да бъдат обичани и зачитани заради таланта си – са истински независими от конюнктурата, от политиката. Или поне – бяха.

Колкото по-непослушни бяха гостите ми и колкото по-интересни и различаващи се от общия скучен и безсмислен тон на медиите – темите ни, толкова повече неприятности започнах да имам. Нас вече ни слагаха след полунощ в неделя вечер, за да не може да ни гледа никой, въпреки очевидния ни висок рейтинг и качество, а бюджетът ни намаляваше право пропорционално на произнесените в ефир критики към властта. Последният ни звезден момент – най-сетне сложени в прайм-тайма в петък, където ни бе мястото, от едногодишното управление на нов директор, ние се класирахме в топ 3 на телевизията по гледаемост. Лебедовата ни песен.

2019 г. Дойде и следващият, силно компрометиран директор, сложен от знаем #Кой начело на БНТ. И той се погрижи за другомислещите, като моментално ни махна от екран, наричайки ни „протестъри“. Аз бях отстранена заедно с екипа си, без това дори да бъде съобщено или аргументирано някъде. Сякаш никога не ни е имало. Била съм в болница, с опасност за живота си. Живея втори живот. И оттогава се чудя къде сгреших. И някак си не мога да намеря момента и мястото на грешката. Продължавам да смятам, че не съм виновна, аз моето съм го направила, аз съм го свършила, до последния малък детайл. Но какво от това?

Днес. Въпреки завладяните медии и завладяната държава, ерго – въпреки завладяните и подчинени мозъци, меркантилните и все по-бакалски сметки на голяма част от връстниците ми, липсата на идеи и вдъхновение сред съвременните български артисти и съображенията на по-голямата част от българските граждани… през 2020 г. се случи чудо. Децата ни се върнаха. И тогава… те решиха да поправят счупеното.
За първи път от десетилетия се усети свеж вятър, нищоговоренето беше сменено от истински думи, а думите неусетно се превърнаха в действия.
Не-про-сти-мо!

…

Юли, 2022 г. Уважаеми пътници, казват че „Хората правят местата“. Опитайте, моля ви, да вникнете в това клише. Ако днес ние прогоним последния лъч надежда, ако днес ние не позволим на можещите и знаещите наши деца да продължат вместо нас, на чисто, без съображения, страхове и вина… Ако днес ние не им доверим България (вярно – такава, каквато им я оставяме – бедна, болна, корумпирана, необразована, опростачена, опоскана, оглозгана, наведена, обезлюдена, тъжна…, но все пак нашата родина!) Ако и днес не им дадем шанса да я направят такава, каквато винаги сме мечтали да бъде… Експериментът с нашия собствен живот наистина ще да е протекъл неуспешно – и нашият живот ще да е бил напразно…
Защото хората са това, което правят.