Граници

Географията все по-често се превръща в геополитика. Изострянето на миграционната криза е част от мащабно усилие за промяна на културни, политически и икономически граници. Провокацията е насочена срещу европейската политическа култура. Няма нищо спонтанно или случайно в нарастването на миграционния натиск към границите на европейските страни. Ако някой се е съмнявал в това, последните седмици опровергаха дори и най-убедените скептици.

Отговорът на Европа има критично значение за бъдещето на европейския проект. Няма място за повече колебание или безсмислени спорове. Европейският съюз като пространство на свобода, сигурност и справедливост, трябва да защити своите принципи. Държавните граници не могат да бъдат „втечнени”, в стила на Зигмунд Бауман или да бъдат заменени с хуманитарни коридори. Ако европейските страни бъдат изправени пред риск за своята териториална цялост, те имат право да реагират срещу всяко незаконно проникване на тяхна територия. Това няма нищо общо с хуманизма.

Европа изглежда изправена пред капан. От една страна се спекулира с практическото приложение на ценностите и принципите, залегнали в основата на договорите, върху които е изграден Европейския съюз. Правото на свободно придвижване на хора е право на европейските граждани. Международните споразумения, регулиращи нормите за прием на бежанци не могат да бъдат прилагани спрямо всички, които по една или друга причина биха желали да живеят в Европа. Апелите за милосърдие, дори и когато са искрени, не могат да подменят правилата, върху които се основава съвместния ни живот.

От друга страна, критиките към европейските принципи и анти-европейската пропаганда стават все по-агресивни. Европа се превръща в цел на все по-мащабна атака. Тук не става въпрос само за това, че Путин или Башар ал Асад си позволяват да съветват Европа как да реши проблема с имигрантите. Опитите имигрантите да бъдат представени като носители на исляма в Европа, а отношението към тях да бъде интерпретирано като ислямофобия, не е нищо друго освен продължение на политиката на ИДИЛ с други средства.

Част от пропагандната война се води и по линия на т.нар. Арабска пролет. Схемата е елементарна, но именно затова успява да се разпространи като горски пожар. Водеща е тезата, че западните правителства свалили диктаторите в арабските страни и по този начин създали ИДИЛ. Те били диктатори, но пък сдържали емиграцията. Затова сега, в тези страни се води гражданска война. Всъщност, въпросът никога не е бил в това трябва ли да бъдат запазени диктаторите. Истинският въпрос е в това какво се случва след разрушаването на този устойчив консенсус на Студената война.

Независимо от това дали Западът или Съветския блок подкрепяха един или друг авторитарен режим, общата им задача бе да държат ислямистите далеко от властта. След разрушаването на този консенсус, именно ислямистите се появиха на мястото на наивните очаквания за либерална демокрация. А по всичко изглежда, че политическия елит на демократичните страни не бе готов за подобно развитие.

В същата посока, макар и с по-различен акцент са призивите Европа и САЩ да се намесят пряко във войната, за да поправят стореното от тях. Русия заяви, че ще предложи включването си в неутрализирането на ИДИЛ, но в подкрепа на правителството на Башар ал Асад. В основата на тази провокация стои очакването Европейският съюз и САЩ да бъдат ангажирани в пълномащабна военна операция на територията на Сирия и Ирак, където да претърпят съществени и трудно преодолими щети.

ИДИЛ е форма на международна организирана престъпност. Тя няма нищо общо нито с исляма, нито с държавността. Воденето на война срещу подобна формация не може да се осъществи с конвенционални средства. Ако някой наистина иска да унищожи тази заплаха, би трябвало да започне с единственото, което ги интересува – парите. Няма съмнение, че след като ИДИЛ си позволи да използва цивилното население като „жив щит”, интересите на организацията са насочени към това да превърне мигрантите в жив таран срещу Европа. Докато няма организирани усилия за блокиране на финансовите операции, трафикът и продажбата на петрол от страна на ИДИЛ, всички останали декларации остават само форма на разрастване на пропагандната война срещу Европа.

В същото време, ако контролът по границите бъде наложен с всички средства, нараства рискът в крайграничните територии на страни, които не са членки на Европейския съюз да бъдат концентрирани големи групи от хора, които биха могли да дестабилизират граничните страни и да бъдат употребени за провокации срещу териториалната цялост на европейските държави. Подобни опити вече бяха направени по отношение на унгарската граница, а натискът срещу Австрия се усилва с всеки изминал ден.

Заплахата е реална и не трябва повече да бъде подценявана. Няма място за никакви компромиси по отношение на държавните граници. Европейският съюз може да гарантира на своите граждани свобода, сигурност и справедливост, само доколкото тези гаранции се основават на държавния суверенитет на страните-членки. Европа закъсня в предприемането на превантивни мерки, които да изнесат напред предлаганите сега регистрационни центрове. Още в началото на кризата, на територията на Северна Африка трябваше да бъдат изградени пунктове, които да са в състояние да организират процеса и едновременно с това – да съдействат за неутрализирането на трафикантите на хора.

Съюзът за Средиземноморието, който беше създаден през 2007 година, би трябвало да разполага с експертиза и капацитет за постигане на решение между страните около Средиземно море. Вместо пространство на ефективен диалог между Европейския съюз и страните от Близкия Изток и Северна Африка, Съюзът се задоволи да констатира мащабите на проблема с нелегалния трафик и да призове за предоставяне на повече материални средства.

Квотното разпределение и преразпределение на мигрантите не е трайно решение на проблема. Няма гаранции, че то ще постигне дори и краткосрочните си цели. Проблемът не се свежда само до броя на мигрантите. Споровете около квотите задълбочават неразбирателството между европейските страни, а този политически риск е още по-сериозен. Не трябва да се разчита и на сезонния характер на миграционната вълна и да се очаква, че тя ще бъде отслабена от влошаването на атмосферните условия. Още по-опасно е да се подценява проблема за интеграцията на мигрантите, които по един или друг начин вече се намират на територията на европейските страни.

За България, както и за Европа, състоянието на Турция и готовността й да продължи да удържа миграционния натиск, има ключово значение. Политическата криза в Турция увеличава непредвидимостта, а с това и рисковете. Все по-изострящата се конкуренция между Саудитска Арабия, Иран и Турция за износ на политически модел към мюсюлманските държави, обхванати от т.нар. Арабска пролет, увеличава силата на дестабилизиращите фактори по отношение на южната ни съседка. Тази част от проблема, също не може да бъде решена само с предоставянето на допълнителна финансова помощ за Турция.
До момента, страната ни изпълнява стриктно всички изисквания на общата европейска регулация и полага допълнителни усилия за защитата на границата. Европейската политика изгуби много време, преди да оцени риска и цената на усилията, които полага България, за да ограничи натиска към страните от Централна Европа. Докато бъде постигнато съгласие за необходимостта от специална подкрепа, тя вече не изглежда достатъчна за преодоляване на проблема.

Първата стъпка трябва да бъде гарантирането на границите. Всяка страна-член на ЕС трябва да има възможността да гарантира териториалната си цялост, разчитайки на евро-атлантическата солидарност, ако се наложи дори и с използване на въоръжените си сили. Подобно решение няма пряко отношение към истинските бежанци, които могат да получат хуманитарен статут и търсят убежище. Но, опитите за незаконно преодоляване на държавните граници не трябва да бъдат толерирани по никакъв начин.

Всяко отстъпление по тази тема на предстоящите срещи на високо равнище на Европейския съюз ще насърчат разнопосочните, но единни в анти-европейския си характер интереси, които се опитват да превърнат миграционната криза в най-голямата заплаха за стабилността на ЕС през последните десетилетия.