OffNews.bg

Френско таке

В къщи много често канехме единствения жив чичо на баба ми, който живееше наблизо. Той винаги носеше и ми подаряваше някоя негова рисунка. Всички са запазени от родителите ми, рамкирани са от мен, висят и до днес вкъщи. Казваше се Петър Костадинов, беше около 80-годишен и му виках „дядо-чичо“. „Дядо“ – защото в моите очи си беше на възрастта да е нечий дядо, а „чичо“, защото наистина беше такъв на баба ми по пряка роднинска линия. Всички от нашата фамилия му викаха „чичо Петър“.

Беше ерген, а поводът да остане неженен, по разкази на баба ми бе, че навремето, когато е учил във Франция заедно с Никола Танев при професорите Манжан и Реноар, е имал голяма любов с някаква безумно красива французойка. Казвала се Мадлен и била техен модел в ателието. Дядо-чичо ѝ предложил да се сгодят. Тя се съгласила, но в деня на събитието пренебрегнала обещанието си и изчезнала без да се обади. Годеникът бил безкрайно огорчен и обиден.

Отказът на несериозната французойка явно беше оставил някакъв отпечатък в съзнанието му. За по-сигурно, той предпазливо отбягвал всякакви връзки и беше останал сам в дългия си живот. Ако изключим нас, роднините, нито имаше семейство, нито пък деца. Явно от опита с французойката му е останало тревожното и горчиво усещане за следващо отхвърляне. Затова никога не посмял да предлага годеж или женитба.

Живееше като заклет стар ерген и обитаваше два етажа от къща под наем съвсем близо до нас - на съседната пресечка - ул. „св. св. Кирил и Методий“. Всъщност това беше последният му адрес, след като беше сменил няколко ателиета и квартири в София. В последните си години не рисуваше много, пръстите му се подуваха от грунда и маслените бои. Помня, че от пода до тавана стените бяха запълнени с картини: разкошни пейзажи от София, Пловдив и Софийските села, карловското Баня и Бегово, откъдето беше родата ни, както и много други интересни места за рисуване, които вече не помня.

Снимка: личен архив

На триножника в средата на стаята, покрито с бяла хавлиена кърпа, стоеше последното му, мисля, недовършено платно. На върха на закачалката в ъгъла се мъдреше френското му таке, на което той викаше „мека шапка с гръмоотвод“. Под такето, като някаква модернистична инсталация висеше изцапаният работен халат, който се беше превърнал в твърда и нечуплива пластмаса от десетките наслоени пластове маслени бои.

До прозореца имаше стар миндер, покрит с черги и тъкани с типичните български шарки. Върху тях лежаха възглавници с ръчно везани калъфки, за които един съветски офицер му бил казал, че са „притежание на типичен буржоа“. На непокритата част на диванчето бяха подпрели бузи дузина тумбести гърнета с отдавна изсъхнали четки, до тях „живееха“ стари ламаринени кутии на „Filmfabrik Wolfen“, в които вместо киноленти имаше изстискани докрай туби от маслени бои.

Битът му, изпълнен с произведения на изкуството, приличаше на фантастична галерия, в която той беше едновременно в няколко роли: на обитател, на посетител с голяма чаша кафе и коняк „Плиска“, на готвач на чудесна пилешка яхния, на философ-куратор в залата и на екскурзовод в миналото.

Снимка: личен архив

Освен роднините, които живеехме наблизо, в дома му често наминаваха верни приятели, изкушени да похапнат от прословутата му манджа и да се почерпят с чаша вино. Разказвал ми е и какви щуротии са правили с другите художници. Сред тях се открояваше изключителният творец със 100-сантиметров ръст - Павлето (Георги Павлов), доста по-нисък от френския му колега - известният художник-импресионист, джуджето Анри дьо Тулуз-Лотрек.

Запомнил съм една забавна случка от бедните студентски години на художниците - как са вмъквали Павлето в киносалоните: най-високият студент обличал дълго палто, закопчано до последното копче, и под него криел малкия си на ръст състудент. Така скрит между краката и балтона, заедно с Павлето внимателно прекосявал терена до разпоредителите, за да им проверят билетите и влизали в тъмния салон.

Въпреки ръста си, Павлето е бил изключително надарен майстор на живописта. Помня неговите топли, артистични платна. Жалко, че заради огромната разлика във възрастта не съм се срещал с него, вероятно щях да науча много интересни неща, които сега да разкажа.

Чичо Петър разказваше, че веднъж негови състуденти от академията решили да се пошегуват с него и го закачили, както си е облечен с палтото, на закачалката в скулптурното ателие. Да, но излизайки от Академията, се увлекли в приказки и съвсем забравили за горкия човек на закачалката. Той безпомощно висял там, докато дядо-чичо не влязъл случайно в помещението, видял Павлето и го свалил долу.

Виждал съм Павлето, с неизменната голяма и несъразмерна барета на главата, пред входната врата към двора на чичо Петър. Винаги чакаше там и никога не влизаше, въпреки упоритите ми покани. Тогава недоумявах защо, но по-късно разбрах – отказвал деликатно, защото не можел да се качва по стълби. Избягвал да посещава места, където липсва асансьор.

Веднъж в по-ново време минавах покрай тази къща на ул. „св.св. Кирил и Методий“ до ул. „Г. С. Раковски“ и с учудване забелязах, че в двора „висяха“ някакви травестити, а от балкона на горния етаж се виждаха други ярко гримирани мъжки проститутки. За мое удивление осъзнах, че домът с ателието на стария художник беше обърнат на вертеп и нямаше нищо общо с измазания с бял хоросан, чист и пълен с маслени платна артистичен хаос от моето детство. След време прочетох някъде, че конкуренцията от подземния свят запалила къщата с все обитателите му, които се хвърлили през прозорците кой както може. Половината сграда изгоряла, а покривът пропаднал. Толкова за съвремието ни.

В онези стари времена художникът ползваше за ателие горния светъл етаж на къщата. Скромно обзаведеният долен етаж обитаваше, а безистенът се използваше под наем от едно много странно семейство.

Бяха двойка без деца. Ужасно мърляви, ходеха с дрипи, а на всичкото отгоре бяха стиснати. Един път ме помолиха да им купя прясно мляко и хляб, но набързо и може би съвсем умишлено ми пробутаха в ръката по-малко пари, отколкото струваха. Като всяко доверчиво дете не проверих колко пари имам и на щанда сумата, естествено, не стигна. Върнах се само с хляб, а семейството ме обвини, че съм присвоил останалото. Беше ми обидно, защото не го бях направил.

Започнах да ги избягвам и заради гнусната им постъпка ги намразих. Те ми приличаха на най-лошите пирати от сбирщината в „Острова на съкровищата“, само че не бяха на кораб, а в буренясал двор със счупена беседка и изгнили пейки. После ги кръстих „семейство Тенардие“ като псевдо-приемните родители на Козета от „Клетниците“ на Виктор Юго. С детското си въображение си представях, че тъкмо така са изглеждали Тенардие.

Жената „Тенардие“ ходеше с една ужасно мазна престилка и с още по-мазна коса, а мъжът „Тенардие“ вечно бе обут в неизпрани панталони на кафяви затворнически райета. Жалките му одеяния бяха закачени на мърхоляви тиранти с отдавна избледнял и неопределен цвят. Той се движеше със стари дървени патерици и непрекъснато повтаряше, че е здрав като бик, а жена му е много болна. Цепеха стотинката на две, даже на три, бяха невиждани скръндзи. Дядо-чичо Петър им викаше „циции“.

Когато и двамата „Тенардие“ умряха, почти един след друг, роднините им дойдоха още на другия ден да тършуват в жалката обител. Под дюшека, класическия български сейф, откриха - цели 2 две спестовни книжки! Едната с около 10 000 лева, другата с 8000. Това бяха колосални суми за онова време като се има предвид, че една обикновена панелна гарсониера струваше около 5-6 хиляди лева. Защо живееха като скотове в мизерните си стаи под наем никога няма да разбера.

Когато идваше на гости у нас на ул. „Поп Богомил“, дядо-чичо Петър сядаше до мен на дивана, разгръщахме заедно страниците на книжките и коментирахме до сутринта сюжетите. Аз импровизирах без да знам съдържанието. Той, разбира се, знаеше, че още не мога да чета, но си мълчеше и не го показваше. Правеше се на учуден, с усмивка на лице, и не ме поправяше, когато бърках текста. От него се научих, че децата трябва да развиват фантазията си и родителите не бива да ги спират.

Имаше момент, в който му се доспиваше и главата му клюмваше, но аз не позволявах това да „прелее“ в здрав сън, потупвайки го леко по рамото. Той отново се наместваше в поза удобна за четене, но скоро умората пак надделяваше и клюмването се повтаряше.

Родителите ми го отърваваха от мен, предлагайки му да полегне в другата стая, с което той незабавно се съгласяваше и тръгваше натам. Оставах сам с въображението си и продължавах да разказвам историите на въображаемите си приятели.

Сега ги разказвам и на вас.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков",10 и "Нисим", бул. "В. Левски 59" или да я поръчате онлайн тук.