Фиксиране на цени

Времената на икономическа криза често възраждат популярността на правителствените ценови контроли. Много граждани, притеснени от влошените си доходи, смятат, че е възможно и желателно политиците да фиксират цените на определени стоки и услуги, така че те да станат по-евтини и по-справедливи (каквото и да означава второто; не съм чул някой да каже че неговата заплата е несправедливо висока).

Големият проблем на този сценарий е, че централните власти просто не разполагат с нужното знание за ефективно ценоопределяне, а често им липсват и възможностите да го приложат. Всъщност самите цени са именно носителите на късчета знание, които свързват ефективно обществото в икономическия процес и по този начин обединяват знанието на всички участници в икономиката. Когато тяхното свободно формиране бъде нарушено, политиците и държавните чиновници приличат на човек в тъмна стая, който си е изпуснал пръстена и се опитва да го намери, непрекъснато блъскайки се и наранявайки себе си в мебелите.

Нека разгледаме какви са ефектите в краткосрочен и дългосрочен план при трите различни сценария (фиксирана цена под, около или над пазарната), прилагайки и някои примери от България и други държави. В първата статия ще погледнем най-популярния казус:

Фиксиране на цена, която е много под пазарната

Това обикновено е най-желаният политически сценарий, тъй като определени групи избиратели се надяват, че така ще получат по-евтини стоки и услуги. Разбира се, тъй като с модерните статистически методи е възможно относително лесно да се проучат ценовите равнища в определен момент, политиците често успяват да фиксират цени под пазарните за момента. Но какво се получава реално?

Първо, възможно е правителството да фиксира такова ниско ценово равнище и реално има способността да го приложи.

Нека вземем за хипотетичен пример цената на основни стоки като хляба и млякото. Ако правителството фиксира цени, които са съществено под пазарните, то печалбите на производителите и доставчиците ще се намалят значително, а някои дори практически фалират (обикновено произвеждащите по-качествени и следователно по-скъпи продукти). Да, но капиталите са мобилни и предприемачите много скоро започват да забелязват, че принудително намалените печалби са само в техния сектор, докато тeхни колеги бизнесмени продължават да реализират по-високи маржове в други браншове. Следователно и постепенно някои производители на хляб и мляко ще решат да или ликвидират бизнесите си и да се преориентират към производство на други стоки. Резултатът е намалено производство и следователно намалени достъпни количества на основните стоки като хляб и мляко. Очевидно това е точно обратното на желаното от избирателите и политиците.

Именно подобна е ситуацията днес във Венецуела, където в опитите си да осигури евтини основни стоки за широките маси бедни граждани (които донякъде са и умишлено държани в бедност), правителството фиксира всевъзможни цени. Крайният резултат е повсеместна оскъдица на стоки от мляко и тоалетна хартия до питейна вода и ковчези. Същият ефект се е наблюдавал дори в най-богатите държави като САЩ. Например, паникьосани от повишаването на цената на енергията през 60-те години, американците налагат тежки регулации на цената на бензина и добива на нефт. Инвеститорите и много предприемачи се изтеглят от тези бизнеси, което в комбинация с наложеното от ОПЕК петролно ембарго на САЩ, води до празни бензиностанции и рафтове в най-голямата световна икономика.

Второ, възможно е и правителството да фиксира цени много под пазарните, но да не разполага с механизми да приложи мярката ефективно.

Тук политиците издават някакъв акт за определяне на цените, но поради различни причини не разполагат с инструментите, за да осигурят наистина, че съответните продукти и услуги няма да се продават на по-високи (или по-ниски) цени от определените. Такъв пример са т.н. „бързи кредити“ в България. Не разбирайки или не интересувайки се откъде идва безспорно шокиращото оскъпяване на някои такива кредити, което виждаме по телевизионни репортажи, българските законодатели фиксираха максималния годишен процент на разходите (ГПР) до 50%. Но всъщност проблемът е в наказателните такси при просрочие (които не влизат в ГПР по закон), които някои неетични компании залагат в размер на стотици и хиляди левове с дребен шрифт. В крайна сметка, не разбирайки истинския проблем, депутатите фиксираха толкова ниска цена на услугата, която я прави практически невъзможна за предлагане (кредитите са краткосрочни и поради това годишният процент на разходите не е адекватен измерител; например, бихте ли дали 100 лева на заем срещу обещание да ви върнат 104 лева след месец при 50% ГПР, ако знаете, че статистиката посочва, че всеки четвърти кредит няма да бъде върнат?).

В същото време политиците не разполагат с инструментите, за да контролират реално целия спектър на пазара и се получава интересен и добре познат ефект – разширяването на черния и сивия пазар. Някои добросъвестни доставчици решават да прекратят участието си в пазара и затварят компаниите си. Други добросъвестни фирми се опитват да предложат модификация на услугата, която да избегне обхвата на неразумната регулация (например добавят изискване за поръчител или отделна такса за услуга като осигуряване на фирмен поръчител). Всичко това намалява законното предлагане на услугата, докато търсенето остава константа или дори се увеличава. Следователно се появяват или се разширява бизнеса на недобросъвестни доставчици, които оперират частично или изцяло извън всякакъв закон като лихварите и някои заложни къщи.

Резултатът от фиксиране на ниска цена без ефективна възможност за контролирането на политиката е обикновено комбинация от законодателен хаос и неразбория, изтичане или преместване в друг сектор на добросъвестни инвеститори и разширяване на черните и сиви пазари на съответните продукти и услуги. Тук често се среща и целенасочено прилагане на политиките към определени компании, докато държавната власт си затваря очите за други, което води до държавен рекет и разчистване на конкуренцията в полза на близки до властта бизнесмени.

Трето, възможно е и случай, когато правителството фиксира цени много под пазарните, разполага с механизми да приложи мярката ефективно, но доставчиците са обвързани по някакъв начин и не могат бързо да изтеглят капиталите си от сектора.

Това е най-деликатният и подвеждащ казус, който е възможен предимно при монополи в сектори, в които са необходими големи инвестиции в дълготрайни активи. Политиците определят цени много под пазарните, реално разполагат с механизма да ги приложат (и така да не допуснат гореописаните ефекти като черен пазар), но законови изисквания и невъзможност за продажба на бизнеса затрудняват доставчиците да ликвидират или продадат бизнеса си и да преместят капитала си в друг сектор. Теоретичните ефекти са дестимулиране на инвеститорски интерес в сектора, намаляване на инвестициите и внедряването на нови технологии и като резултат – плавно, но сигурно ерозиране на качеството или услугата. Доставчиците намаляват сериозно своите маржове, даже са принудени в някои периоди да работят на загуба, но не могат да изтеглят капиталите си, а в същото време други инвеститори не виждат причина да закупят тези бизнеси с ниска печалба, дори и да се продават.

Такъв процес днес се наблюдава в енергоразпределението (видя се ясно, когато EON продаде бизнеса си и, меко казано, нямаше опашка от кандидати) и частично във водоснабдяването в България. Относно последното проблемите са особено извън София, където на някои държавни/общински ВиК дружества са определени по политически причини прекалено ниски цени и те са докарани до фалит и полуразпад на мрежата (за което е допринесло и често некадърно и/или крадливо управление).

Както всяка политика, фиксирането на цени под пазарните има своите видими и невидими ефекти. Видимите са намаление на цените за определени стоки и услуги, което се харесва на гласоподавателите. Но невидимите са невъзможни за избягване и правят всичко това само временен и привидно безплатен обяд, чиято сметка се плаща много по-скъпо в средносрочен и дългосрочен план. Ако държавата разполага с механизмите да приложи реално фиксираните прекалено ниски цени, то капиталите се пренасят в други сектори или държави (в най-лошия случай) и това ражда добре познатите ни от комунизма празни рафтове и/или ограничен асортимент от стоки с ниско качество. Ако пък държавата не разполага с механизмите за ефективно прилагане или го прави само избирателно, то крайният резултат е законов и административен хаос, корупция, разширяване на сивите и черни пазари, спад на качеството на услугата, както и постепенно влошаване на инфраструктурата.

Затова, чуете ли, че държавата е фиксирала някоя цена и нещо е поевтиняло впоследствие, не бързайте да се радвате – сметката ще дойде с лихвите, макар и с леко закъснение.