Европа завършва и започва на 9 май, жеравите го доказват

Днешният ден е символ на два празника и те не се противопоставят, защото са взаимно свързани. Без победата над агресивния национал-социализъм, подписана късно вечерта на 8/9 май 1945 г. нямаше и да има кой да поставя основите на демократична Обединена Европа. 

Втората световна война е най-кръвопролитната, жестока и срамна страница в световната история, довела до смъртта на около 65 млн. мъже, жени и деца, от които повече от половината са сред цивилното население. Най-голямата част от „цената” за победата на антихитлеристката коалиция във всяко едно отношение плащат народите на СССР, а всички останали в една или друга степен дават своя принос, включително и България.

Милионите убити съветски войници не са загинали заради налагането на съветския модел на управление в половин Европа, а в защита на своите семейства, домове и земи. Съдбата на страни като България, чието демократично развитие бе забавено с 45 години е решена от съотношението на силите в края на войната и договорката между Великите сили – победителки за разделение по линията, достигната от армиите на отделните страни на коалицията. Ако не вярвайте, питайте за отношението на наследниците на гръцките партизани комунисти към британските парашутисти, които първо помагат за прогонването на германските окупатори, а след това се бият и срещу комунистите, останали от другата страна на новата завеса в една обречена за тях гражданска война, отнела живота на още 70 000 души...

Архитектите на Обединена Европа са имали отлични и пресни спомени за причините и последствията на войната и през 1950 година решават да преизградят континенталните отношения с уважение към всеки гражданин и към всяка страна. Част от тях сигурно са предвиждали нормализацията или демократизацията на комунистическия блок, но повечето от бащите на Европейския съюз не доживяват изненадващия разпад на Съветския, който даде шанс за истинско и пълно европейско обединение. След 1989 г. към демократичните страни с различен успех в различните области се присъединихме и ние. Така че е добре възрастните и младите българи да си дават сметка за значението на двата празника.

Първият се утвърждава от живите фронтоваци като ден за памет към цивилните и униформени жертви, които СССР понася в тази ужасна война. В последните години, с намаляването на живите участници и свидетели в тази световна и национална трагедия, празникът се ползва от Русия главно за дрънкане на старо и ново оръжие. В своята същност Денят на победата много повече се олицетворява от песента „Журавли”, (Жерави), отколкото от всички царски, белогвардейски и червеноармейски военни маршове, които се изпълняват по време на помпозния военен парад. Тази прочувствена балада на признателност от оцелелите към жертвата на загиналите е всеобхватна, защото е изтъкана от човешка съпричастност и е свързана с военни действия и цивилни жертви дори и след 9 май 1945 г., каквито са битките в Тихия океан и атомните бомбардировки над Япония.

Песента е японско-дагестанско-руска. Всъщност „японски” в нея е поводът да се появи реминисценцията „жерави – джигити*”, която е подтикнала дагестанския поет Расул Гамзатов да напише на родния си аварски език стихотворението „Жерави”. Той гостува в Япония през 1965 г., където се запознава с историята на малкото момиче Садако Сасаки, оцеляло при атомната бомбардировка над Хирошима, но починало от предизвикана от радиоактивното облъчване левкемия през 1955 г. Децата от нейното болнично отделение сгъват хартиени жерави, надявайки се, че легендата за 1000-та жерава ще ги спаси. Всеки, който успеел да сгъне 1000 книжни птици, имал право на едно желание, а децата и не искали повече от това само да оздравеят. Ежедневната смърт в болничната стая подсказала на малката Садако каква съдба я очаква и на последния жерав тя написала, че иска мир на земята и край на страданията. Погребали я под венец от жерави, а на нейния паметник тя продължава да държи един в ръката си.

Поетът Гамзатов се разчувствал се от идеята за книжните жерави и направил асоциация с дагестанските джигити и съдбата на седемте братя Газданови, загинали до един като войници в Червената армия – при защитата на Севестопол, Москва, Новоросийск, Киев и при контраофанзивата на територията на Литва и Украйна.

Жалко, че не е имало кой да разкаже тази история на Стивън Спилбърг, който би могъл да направи хубав филм и то по истински случай. Както е известно сюжетът за „Спасяването на редник Райън” е измислен през 1994 г., когато сценаристът Робърт Родат вижда паметник, посветен на четиримата сина на Агнес Алисън от Пенсилвания. Братята са убити в Американската гражданска война (1861 – 1865), а Родат решил да напише подобна история за американското участие във Втората световна война.

Не ме разбирайте погрешно – филмът е чудесен и заслужено спечели обичта на зрителите и наградите на Академията, особено със сцената на десанта на плажа „Омаха” в Нормандия. Там американците дават 2000 убити, колкото полската нелегална Армия Крайова в първия от 63-те героични и печални дни на Варшавското въстание през същата 1944 г. В него, под пасивния поглед на чакащата на другия бряг на Висла Червена армия, хитлеристите избиват 270 000 полски патриоти – 20 000 въоръжени и 250 000 цивилни. В края на войната американските загуби са 405 000 войници и 3000 цивилни, а полските са 425 000 войници и 5 600 000 цивилни. Участието във войната на САЩ и останалите съюзници не бива да се подценява, но не бива и да се надценява…

Да се върнем на филма. Спомняте си сцената, в която по прашния път се задаваше черен държавен автомобил, докарващ офицера, който носеше зловещата новина и поредния сгънат флаг на майката на редник Райън. Сега си я представете без автомобил и флаг, но наистина. Когато родителите Газданови били известени за смъртта и на третия син, сърцето на майката не издържало и тя починала. Няколко месеца по-късно в селото дошло известието за гибелта и на последния седми син, но в онзи миг и пощальонът отказал да отнесе новината в къщата на Газданови. Тогава старейшините на селото се събрали заедно и отишли в къщата с черното писмо от фронта. Бащата седял на прага с единствената си внучка на ръце и виждайки старейшините осъзнал какво се е случило. Там и паднал мъртъв. Години по-късно, когато песента става популярна, в селото, близо до Владикавказ, е издигнат паметник на седемте братя Газданови – скърбяща майка и седем отлитащи жерава.

През 1969 г. в списание „Нов мир (Нов свят)” стихотворението било отпечатано в превод на руския съветски поет Наум Гребнев, сам воювал три години - от защитата на Брест през 1941 г., до последното му раняване в Румъния през 1944 г. То започвало с думите: “Мне кажется порою, что джигиты, с кровавых не пришедшие полей…” („Понякога ми се струва, че незавърналите се от кървавите полета джигити…”).

Стихотворението направило впечатление на известния певец Марк Бернес, придобил международна известност множество шлагери и с няколко велики фронтови песни, първата от които - „Тёмная ночь” записва за филма „Два бойца” през 1943 г. Той се обърнал към известния композитор Ян Френкел да напише по него песен по стиховете на Гамзатов. Френкел също воювал, но през 1942 г. бил тежко ранен и до края на войната играел в пиеси и свирил в един от фронтовите театри.

Бернес помолил поета да замени думата „джигити” в първия стих. „Песента трябва да бъде близка на всички, защото с фашистите се сражаваше целият съветски народ”, обосновал се певецът. Расул Гамзатов уважил желанието на Бернес и вместо „джигити”, написали „солдати (войници)”.

Работата по написването на музиката дълго време не потръгвала, докато на Френкел не хрумнала идеята песента да започва с встъпителна вокализа – хорово изпълнение без думи. За Марк Бернес това било „лебедовата му песен”. На 8 юли 1969 г. със сетни сили той я записал от първия и единствен опит и два месеца по-късно починал. Песента в неговото незабравимо изпълнение спечелило сърцата на милиони слушатели по целия свят и през годините станала част от репертоара на множество изпълнители…

А Жеравите продължават да летят и да ни напомнят. Може би от утре и вие ще помълчите, когато ги видите в небето.
Между тях няколко десетки хиляди са оцветени в бяло, зелено и червено.
Да не забравяме и тях.

Поклон

. . .
Жерави

Расул Гамзатов

Понякога си мисля, че войниците,
останали по бойното поле,
не са под корените на пшеницата,
а в жерави превърнали се те.
И досега от времената стари
летят и викат с тъжни гласове.
Когато сме печални, затова ли
мълчим и ние търсейки небе?
Аз виждам как във предвечерно време
те плуват горе в бялата мъгла.
Под строй. Навярно преди време
и хората вървели са така.

Но те летят във пътя си далечен,
подвикват в залезната тишина
и затова ли във гласа им вечен
човешка реч дочуваме едва.
Летят, летят ятата уморени,
летят в мъгла от гаснещият ден
със промеждутък малък разделени
— навярно пазят мястото за мен.
Ще дойде ден, със жеравното ято
ще полетя в мъглива пелена
и с птичи глас ще викам към земята
на живите любими имена.

Превод от руски Георги Динински

*За сведение на редакторите на криминални новини, джигит не е безразсъден водач на МПС, а опитен и войнствен конник в кавказките народи. Джигитът обикновено е конник, който се отличава с войнствен характер, отлична езда и умело боравене с оръжието. Думата е от тюркски произход и може да се преведе като младеж, юнак, герой.