Европа на регионите

При структурирането на новите европейски институции се случва точно това, за което гласуваха гражданите на Европейския съюз. Онези от тях, които решиха да гласуват, изразиха недоверието си към традиционните европейски политически семейства и отвориха вратата пред националистическите тенденции в Европа, баз да ги подкрепят напълно. Именно затова, както персоналният избор на кандидатите за водещите позиции в Европейския съюз, така и първите работни дни на Европейски парламент са белязани от нова динамика и нарастващо усещане за неопределеност.

Стратегията на европейските политически партии за техните водещи кандидати се провали. Тя би имала своята логика, ако бяхме постигнали съгласие за явяване на изборите с общи веропейски листи. Тогава водачът на листата на ЕНП, на ПЕС или на АЛДЕ щяха да имат всички основания да бъдат определени персонално като кандидати за ключовите позиции. Липсата на ясно изразено мнозинство, независимо от победата на ЕНП, не осигури на нито един от водещите кандидати шанс да попадне сред избраните и назначени водачи на променящия се Европейски съюз.

Още в хода на предизборната кампания стана ясно, че вървим към структура на политическото представителство в Европейския парламент, която ще предопредели по-трудно постигане на съгласие, ситуативни мнозинства и по-висока степен на несигурност. Няма съмнение, че законодателният процес ще се забави, но това може би не е толкова лоша новина. Сегашните политически реалности са резултат от очерталата се през последните години тенденция на свръх-регулация. Това олевяване на Европейския съюз доведе до криза на подкрепата за социалистите и в същото време – до все по-масова съпротива срещу представата за Европа като „Брюксел”.

Предстои да бъде изработен нов баланс по отношение на влиянието на традиционните и новите политически групи, от една страна, и националните интереси на отделните страни – от друга. Изборът на Европейския съвет дава всички основания да смятаме, че относителната тежест на националните интереси нараства за сметка на традиционните механизми на европейската политика. В същото време, тази променена геометрия на политическите отношения определи и профила на кандидатите, които получиха подкрепа, както и беляза края на едно цяло поколение европейски политици. Нито една от избраните до момента политически фигури няма кариера само в европейските институции. По-голямата част от тях са изградили своя политически профил в националната политика.

Европейският съвет постигна съгласие за петте ключови поста около кандидатури на Франция, Германия, Белгия, Италия и Испания. Дизайнът на това съгласие бе проектиран върху новата степен на задълбочена интеграция между Френската република и Федералната република Германия, определена чрез Договора от Аахен. Това доведе до разпределение не само на позиции, но и на влияние върху европейския политически процес. Очевидният извод е в това, че постигането на резултат зависи от степента на координация между различни групи от интереси. Макар и доминиращи европейските институции, Франция и Германия нямаше да успеят да определят приемливи за тях кандидати, ако не бяха изградили и мобилизирали нов модел на задълбочено сътрудничество.

В същата степен, страните от Централна и Източна Европа не постигнаха съществен резултат заради липсата на добра координация. Тя би трябвало да бъде факт преди изборите и нямаше никаква възможност тя да бъде изработена в дните на активни преговори в рамките на Европейския съвет. Нашите страни продължават да се стремят към самостоятелно участие и пренебрегват възможностите, които им предоставят механизмите на многопосочната дипломация. Докато това е така, сред лидерските позиции на Европа няма да има място за нашите кандидати.

В новата политическа динамика, която зададоха резултатите от изборите за Европейския парламент, определящо значение ще имат добре организирани малцинства, а не трудно постигани и нетрайни мнозинства. Това е среда, която може да се окаже благоприятна за България. Ако успеем да постигнем необходимата степен на съгласие относно приоритетите на развитието ни, бихме могли да маневрираме много по-успешно, следвайки динамичните мнозинства и търсейки активно съюзници за нашите интереси. Най-добри резултати в тези условия ще постигат онези страни и групи от интереси, които успяват да лансират идеи, да търсят съюзници и да се присъединяват към ситуативни мнозинства. Това е политически дрейф, в който България би могла да „плува” по-бързо, ако е определила достатъчно ясно посоката на развитието си.

Профилът на новата Европейска комисия под ръководството на Урсула фон дер Лайен ще се различава съществено от Комисията Юнкер. Това ще бъде Комисията, която ще трябва да организира и проведе изключително трудните дебати по приемането на нов Договор на Европейския съюз. Това е неизбежно, ако искаме да продължим напред. Договорът от Лисабон вече не е достатъчен, за да сме сигурни в това, че Европейският съюз ще продължи да бъде световен лидер в защитата на правата на човека, гарантирането на мира и благосъстоянието на своите граждани. Имаме нужда от обща европейска миграционна политика, обща енергийна политика и политика на сигурност и външни работи. Без тези три нови стълба, Европейският съюз ще продължи да бъде уязвим пред своите опоненти и противници.

Между спекулативната представа за „Европа на отечествата” и федерална Европа, днес европейските граждани са изправени пред поне три перспективи, които се очертаха ясно по време на първите тежки преговори на Европейския съвет. Първата от тях беше артикулирана от представители в новия състав на Европейския парламент. Според тях, именно Парламентът е изразител на демократичния характер на Европейския съюз. Те се опитаха да блокират решенията на Европейския съвет, пледирайки за своята демократична легитимност.

Втората тенденция бе очертана от членовете на самия Европейски съвет. След като обществените очаквания са за засилване на ролята на националните държави, то именно Съветът е институцията, която би трябвало да приодбие по-голяма тежест в европейската политика. Постигането на съгласие между държавните ръководители би трябвало да има превес над силно фрагментираното представителство в Парламента.

Третата переспектива продължава да се задава от европейската политическа и административна традиция. Действащата Комисия Юнкер и действащият Председател на Европейския съвет Туск, се оказаха съществен фактор в предаването на властта. Това е така и по отношение на европейската администрация, която винаги е играла ролята на своеобразна „котва”, както по отношиние на прекалено амбициозните планове за промяна, така и на тенденциите към вътрешно противопоставяне и деградация на европейските институции.

В крайна сметка, изглежда че между „Европа на отечествата” и „федерална Европа”, онова което ще получат евроейските граждани може да се окаже „Европа на регионите”. В условията на „плаващи мнозинства”, интензивен процес на преговори и трудно постигане на широко съгласие, Комитетът на регионите ще увеличи своята тежест. Добре структурираните и прагматично ориентирани интереси на местните и регионални власти могат да поемат инициативата и да започнат още по-отчетливо да формират европейския политически дневен ред. Това също би било добре за България, ако успеем да постигнем съгласие помежду си за това, че огромна част от потенциала за развитие на страната ни е видим и подлежи на мобилизация на местно и регионално равнище.

Европа на регионите, а не на геополитическите блокове, може да бъде адекватният отговор на колебанията и неудовлетвореността на европейските граждани. Това може да бъде и шансът на България за промяна на траекторията на развитие и постигането на съгласие при формирането на следващото поколение български граждани.