Еволюция на мнението

Сега пък ще трябва да започна и с това, че вероятно за много мои съвременници фактът, че мнението ни за някого или за нещо може да „еволюира”, е нещо лошо; нещо като да си „фурнаджийска лопата”. „Много си мениш нещо мненията” - ще кажат те. И ще изпуфтят – наживо или по-често във фейсбук; българинът много умее да пуфти. Дай му да пуфти с тежка злост и презрение: Тоя ли бе?! Пфу.

Те веднага ми напомнят...

Хм, смешно е, не ми напомнят нито за Радичков, нито за Хайтов, странно, а ми напомнят за Сартр, за „Думите” на Сартр – а именно този пасаж от книгата, в който се описва как някои хора много държат да имат „същност”, да имат нещо стабилно; да се проявяват в света по един и същи начин, създавайки илюзията, че са „нещо устойчиво и непроменимо”. Защото глуповато не си дават сметка, че всъщност човек не разполага с такова нещо; не го казва Сартр това, поне не го казва първи – още Буда казва, че наличие на такива неща като „Атман” или „Брахман” той не установява. Няма ни индивидуална душа, ни световна душа, простичко казано. Човек няма същност – има поредица от действия, които са продукт на избори. Екзистенцията предшества есенцията („Мула Садра”). Тоест – първо правиш разни неща, а след това те те правят това, което си. Но ти веднага след това можеш да направиш други неща, мамка му, и да станеш „нещо съвсем друго”!

Ще дам пример със себе си: към... (апропо, така казват простаците от политиката: „Към 2004-та година...”), та към 2015-а година аз бях любим и безукорен писател, награждаван и тачен по невиждан начин. В 2015-а аз преживях любовни страдания (хаха) с една красива актриса, започнах да пия ужасно много (логично), не го прикривах по никакъв начин – защото смятах и винаги съм смятал, че алкохолната зависимост е ужасен проблем, който трябва да се „осветли” и да се „дестигматизира”. Та – затова се показвах по телевизии и по публични места. И имах окаян и пиян вид. И изведнъж станах от „любимия и почитан писател”... ”най-омразния, пропаднал и отвратителен боклук”. Някой ще каже: но това не е променило същността ти! Това са Мнения! А същността на човека...

Не, определено не става въпрос за същност, за която казах и повтарям, че не съществува, а просто за поредица от действия. Човек е поредица от действия. А ние сме свикнали да го характеризираме и обвързваме с тези действия. И дори да градим негов „Образ” благодарение на тези действия. Но аз казвам така: Един човечец може до днес да е бил много хрисим и работлив баща на петчленно семейство, но точно днес да пречука пет човека с брадва. И какво? Веднага вече „същността му” на добър баща изветрява и той приема „същността” на „звяр и убиец”. Всъщност... хм, ако след това убийство той започне отново да живее и работи като почтен баща и работник – ще стане ли отново неговата тъй наречена „същност” същността на „добър и почтен баща на петчленно семейство”?

Така че – ние просто си играем на мнения. Тази игра е изградена на базата на вярването, че човек е „някакъв”... че има „същност”; и че според тази си „същност” той прави това или онова. И това вярване всъщност лишава грубо всеки един от свобода! Защото той, видите ли, трябва да прави нещата така, както тая му измислена „същност” повелява! Просто казано: дърварят ще сече дърва, професорът ще сече многотомни трудове. И никога професорът и да не си помисля да навива ръкави, за да ми сече дърва! Сус, бре! Донт ивън тинк дис!

Именно затова ние така наивно и смешно (пък и често) казваме: Не очаквах от еди кой си това и това! Той Не Може да прави такива работи!

Ха. Смешки.

Така, така. Това беше една бърза дъра-бъра на тема Екзистенциализъм, сега да карам нататък.

Чета си за един случай с една млада актриса. Тя става прочута, много прочута, дори и в чужбина. Убеден съм, че няма да се сетите коя е, защото, ако се сетите, може да ме съдите за споменаване на жив човек – ние все пак сме бушмени и хотентоти и се страхуваме от това жив човек да бъде описан в литературно произведение. Защото така му се „отнема душата” – както и при фотографиране. Това е сигурно и доказано – като те снимат, отнемат ти душата, нали така? Та, всяко описване на жив и истински човек, който може да се разпознае в литературно произведение, е табу... Така, та исках да кажа, че тази млада актриса е измислица, въобще не получи куп номинации за разни награди и така нататък. И такааа. И покрай нея прочитам за един водещ режисьор. Бил ѝ нещо като наставник или от де да знам какъв. И той е плод на моята фантазия, не е истински човек, пак по същите съображения – че ако случайно вземе някой да разпознае, че той е жив и истински човек, може да ме изгорят жив по обвинение за споменаване на жив, истински човек в публикация... Та режисьорът казал някакви кофти неща за младата актриса. Тук вече съвсем - убеден съм – няма да се сетите за какво говоря, защото аз си измислям. Та – режисьорът казал за младата актриса кофти, кофти, кофти неща. Такива, каквито се говорят в шоуто на Слави Трифонов. Но казани по по-професорски начин – така - с апломб; не че при Слави няма аграрно-хоремагов апломб, но този режисьор все пак го знаем като тежка артилерия. Такъв един – набеден от векове, че е мастит и почти полубожествен интелектуалец. И голям душевед или нещо такова.

А аз тук веднага потънах в същото това предубеждение, за което по-горе говорех. За „същността”. Веднага си казах: Пфууу бре. Аз си знаех! Как само му отива тая постъпка! Патриархално-селяшка, тежка, господарско-дебелашка. Все едно чорбаджи Марко за назидание изнасилва в задния двор някое от ратайчетата си. На тоя именно „същността” му е такава! Знаех си аз, че точно така ще постъпи! Ха, това ми трябваше, тази плочица, тази частичка от пъзела, за да сглобя неговия „Образ”. После, с вече изграден пълен комплект от „мнения” и „отношения”, аз зачетох и за други неща около тоя случай. И виж ти – гледам – същия тоя режисьор го защитили в голям интелектуален вестник, всъщност голям, колкото е голяма цялата култура на България – колкото нокът – и го защитили не кои да е... я, я да видя? Хм... Защитил го един професор... Един професор, много ерудиран човек, който някак си чисто „антропологично” ми е бил симпатичен още от отдавна – в смисъл – високо чело, умни очи, благородно излъчване, умен говор. Че чакай бе! – казвам си аз. – Нали този и онзи – професорът и режисьорът – би трябвало да нямат нищо общо! Оня, режисьорът, го помня с произвеждането на някакви такива - вопиющо патриотични, тежки, объркани, патетични като някакво малоумно тържество на Бузлуджа - постановки... А професорът... той би трябвало да е просветен човек... и да няма много-много общо с „българщината” – тоест с тая смес от кръчмарски мачизъм, страхливост, раболепие към силните и жестокост към слабите, дебелашка нетактичност и патриотарска, мъжкарска, показна грубиянщина, издаваща вековно ниско самочувствие. Този професор не ми приличаше на чорбаджи Марко с миризливи потури, налагащ „мъжката власт с мъжа ръка”. Но гледай ти... защитил човекът! Защитил оня режисьор, за когото честно казано – мнението ми също е еволюирало много пъти. Но все е „клоняло” към едно мнение, каквото бих имал... за български простак. Ха! Как добре най-накрая открих думата! Тя е „български простак” – най-накрая успях да уцеля точно това, което се опитвах да опиша с безброй думи от спектъра от „патриотизъм”... до „шкембе чорба”.

И така. След това прочетох, че този професор, защитникът на режисьора, бил... о, може ли бе, Господи, толкова да са лесни нещата, толкова да са предвидими хората, толкова всичко да е ясно като бял ден или като ковид пандемия... ами – просто казано – професорът бил ченге от Държавна сигурност! Хоп-па, сега пък рискувам и да ме съди някой, задето пиша държавна сигурност с малка буква – но нейсе. Та – бил ченге! Как само се навързват нещата! Именно се навързват като свински черва – и именно ме накланят в тая посока – че човек все пак си има същност и че тя, именно, го кара да прави това или онова. Ами – логично е – ченгетата защитават простаците. Не е ли така? Дебелащината и господарщината на старата червена „шляхта” си върви някак в комплект. Като празничен комплект карантии. Ченгетата защитават простаците, патриотарите защитават мачистите, дебелашките дерибеи защитават ретроградните балканоидни тирани – всичко е опаковано в един великолепен и понятен комплект. И това доказва, че хората имат някаква „същност”...хмммм.

Не ме удовлетворява това...

И продължих да чета.

И да гледам, апропо, защото сега вече четенето най-често се прелива в гледане на клипчета и обратното. И гледам (с вече изграденото си „мнение”) интервю на същия този професор. И там, естествено, го разпитват за пандемията. И...

Ето тук съвсем се шашнах: професорът казваше, действително по един по-ерудиран и по-професорски начин... точно, съвсем точно... нещата, които аз мислех! Той, естествено, цитираше и Хьойзинха и кой ли не... но казваше моите мисли! За това, че „системата” проверява доколко ще позволи „народът” да бъде репресиран, доколко ще позволи да му бъдат отнемани правата. Че това е един вид „проверка” на толеранса на народите към робство. И (точно както и аз бих го казал) се оказало, че всъщност толерансът на народите към робство бил учудващо висок. Че все още (но докога ли?) не се е появил един истински, тоталитарен лидер, който да хване цялото това положение в ръце – да се възползва от декларираното, очевидно робско послушание на народите – и да установи една истинска тоталитарна световна власт... основаваща се на страх, медийна психоза, тотално преструктуриране на обществото... Говореше за „пуеризмът” (по Хьойзинха), който описва това как със зяпнали в детинско недоумение усти, хората от 20-те години на 20-ти век са наблюдавали настъпването на нацизма. И нищо не са предприели... Говореше за настъпилата в наши дни контрареволюция, насочена срещу революцията от 68-ма, революцията, която извела в модерния дискурс много от съвременните идеи за правата на личността...

И на мене ми беше близко и приятно. Както ти е близко и приятно, когато виждаш умен и близък по мислене и позиции човек...

И мнението ми бързо се променяше, еволюираше, гънеше се и се извиваше. За този човек и за... за хората въобще.
И накрая...

Накрая аз се усмихнах и се поздравих: Човече Божи, какво си се захванал да „определяш” хората с мнението си?! Тоя бил такъв, оня бил онакъв... хм. Това е глуповато и несериозно.

Един днес е такъв, утре е онакъв. Всеки е един облак от газ, неясна мъглявина, блестящо кълбо от разнонасочени вектори. Тези вектори са неговите възможни избори. Човек избира ту да е ангел, ту да е дявол, ту – и двете неща едновременно. Човек ту е добър, ту е лош, ту ни харесва, ту не ни харесва, ту прави глупости (но – според чии критерии?) ту прави гениални неща...

Човек е огнено и водно кълбо от възможности. Които се реализират в избори. А те го правят това, което е. Нещо неопределено. Но все пак – доста приятно. Ако естествено, си дадем сметка, че сме за кратко на този свят. И ако си дадем сметка, че ако съдим и „определяме” хората като „добри” или „лоши” – без право на „обжалване” – просто си губим ценното време. В което можем да им се радваме. И да обичаме някои от тях.

Без да имаме някакво определено мнение.