Експерименти

Предстои ни година на политически експерименти. До президентските избори ще бъдем свидетели на всякакви опити за лансиране на нови политически фигури и проекти. На фона на непрекъснатото говорене за предсрочни избори, (основано на дълбокото и споделено разбиране за това, че никой не иска те да се случат) общественото внимание ще бъде ангажирано с поредната вълна на политически инженеринг. По-важното е доколко в това експериментално поле могат да възникнат проекти, които наистина търсят отговор на дълбоката криза на политическото представителство, която буквално обезсмисли съществуването на по-голямата част от политическите партии.

Срокът за лансиране на изцяло нови и относително непознати лица за предстоящите президентски избори изтича. В оставащите по-малко от девет месеца до изборния ден на първия тур вече изглежда трудно да бъде изведена в добра стартова позиция напълно непозната кандидатура. В този смисъл, отлагането на номинациите за президентските избори означава, че повечето политически партии ще разчитат на фигури, които възприемат като достатъчно разпознаваеми. Това не е добра новина, защото разпознаваемите в момента фигури имат ограничен ресурс за мобилизиране на нови групи от избиратели.

Натискът към управляващата коалиция, и по-специално към ГЕРБ, за обявяване на номинации за президентските избори не е неоправдан. При сегашната политическа ситуация, първите номинации би трябвало да бъдат на претенденти, подкрепени от опозиционните партии. Опозицията би трябвало да се възползва от сравнително ранно обявяване на кандидати и разгръщане на интензивна пред-кампания. Управляващите имат време да лансират кандидатите си, отчасти и като отговор на заявените претенденти.

Вместо лансиране на проекти и кандидати, опозиционните политически формации като че ли предпочитат да следват и да насърчават динамиката на политическия скандал. Насищането на публичното пространство с теми и проблеми, които биват скандализирани, е добре позната практика за отслабване на доверието в управлението. В същото време, по-голямата част от политическите партии извън управлението разбират, че не са в състояние да предизвикат парламентарна криза. Така една позиционна по своя характер стратегия може да придобие образа на активно политическо противодействие.

Големият брой политически партии, които заедно или поотделно изграждат специфичния образ на сегашното Народно събрание, не отразява ефективно реалната социална фрагментация в българското общество. Качеството на политическото представителство у нас остава един от най-съществените проблеми, които оказват влияние върху цялостния политически живот и управлението на страната. Партийните съюзи и междупартийната конкуренция остават все така зависими от лични и групови фактори, а не от последователно отстоявани принципи на представителство. В тези условия изглежда относително безпроблемно както създаването на нови съюзи, така и разтрогването на предизборни коалиции. При тази политическа неопределеност, постигането на основната цел на управлението – успешно завършване на пълния мандат на правителството, генерира по-високо равнище на риск.

Говоренето за предсрочни избори се основава на различни по своя характер и насоченост критики срещу управляващото мнозинство. То не е резултат на принципно различни модели на управление или приоритети. В част от случаите, претенциите са за това, че трябва да се прави същото, но по-бързо и по-добре, а в останалите – че трябва да се прави нещо друго, но при запазването на параметрите на финансова стабилност, така, както засега успява да прави това управляващото мнозинство.

Критично значение за управляващите през следващите месеци придобива способността за водене на преговори и разширяване на общественото съгласие около основните приоритети на правителството. В условията на дълбоко и трайно пренареждане на партийния пейзаж удържането на управлението предполага навлизане в почти непрекъснат режим на преговори. Това означава относително забавяне на скоростта на решенията и съществено увеличаване на броя на участниците в процеса на взимане на решение. Досегашната практика показва, че в българските условия, подобен подход се възприема като непрекъснат политически пазарлък, който допълнително увеличава общественото недоверие.
В тези условия, рисковете пред управляващото мнозинство не идват от опозиционните партии, а от групи от интереси, разположени встрани от общественото внимание. В осветения кръг на управлението попадат само реакциите на управляващите, но не и инструментите и подходите за натиск върху управлението. По всичко личи, че през следващите месеци ще бъдем свидетели на експерименти и по отношение на инструментите за корпоративен натиск върху управляващото мнозинство.

В рамките на самото управляващо мнозинство и поддържащите го политически формации протичат динамични процеси на промяна. След като Реформаторския блок изгуби инициативата за създаването на нов модел на организационно и политическо взаимодействие, днес коалицията изглежда обединена само от желанието си да подкрепя управлението, отговорността за което в още по-голяма степен бива прехвърлена върху ГЕРБ.

Заявката за нов политически проект около ДСБ изглежда като част от усилията за възстановяване на диалога с избирателите. Съществени групи от избирателите на ДСБ не възприемат управлението като израз на собствените си очаквания. В този смисъл, поне засега е налице предварителна подкрепа за смяна на позицията на партията спрямо управляващото мнозинство, но това не е достатъчно, за да бъде изградена принципно нова основа за един политически субект. Оставането на ДСБ в рамките на Реформаторския блок поставя под съмнение както решимостта за лансирането на нов политически проект, така и удържането и разширяването на съществуващата политическа подкрепа.

Разбирането за необходимостта от заемане на нова политическа позиция през тази година определя поведението и на останалите коалиционни формации в Народното събрание. Независимо от това, че Патриотичният фронт запазва номиналното си единство, и двете основни формации в него търсят партньори, на които биха могли да разчитат в бъдеще. АБВ напълно изостави коалиционния си характер от предизборната кампания и търси възможности за разширяване на влиянието си вляво, усилвайки натиска за компромиси спрямо ГЕРБ.

ДПС променя досегашната си позиция в политическото пространство и се завръща към предишни свои теми и дневен ред. Подкрепата за внасяне на вот на недоверие срещу правителството е опит за по-отчетливо позициониране, но в същото време ограничава до минимум комфортната позиция, в която се намираше Движението преди смяната на неговия председател. ДПС преминава в режим на съхранение на предишните си позиции и управление на щети, но разполага с ограничени възможности за възстановяване на предишното си влияние върху формирането на дневния ред на управлението.

Доближаването на ДПС до БСП задълбочава и проблемите сред социалистите. Номиналната лява коалиция, която би трябвало да отразява „левия завой” на ръководството на БСП, не проработи нито в изборни условия, нито при формирането на опозиционна политика, която да разшири подкрепата за коалицията. В изчакване на предстоящите промени в ръководството на БСП, социалистите предпочитат да бъдат част от сценариите за усилване на популисткия натиск върху управлението. Това не може да прикрие липсата на цялостна управленска перспектива, която да надхвърля баналното говорене за лява политика.

Експериментите за удържане на политическите позиции и за преместване в политическото пространство ще продължат през цялата година, но ще придобият своите по-ясни очертания едва в навечерието на следващите парламентарни избори. Но дори и тогава процесът на цялостно преподреждане на партийната система в страната няма да завърши. Предстоят ни още много експерименти, но валидността на техните резултати все така ще зависи от качеството на политическото представителство.