Една цигара време

„Войници,… вие не сте роботи, не сте добитък. Вие сте хора!”. Това са думи на героя на Чарли Чаплин във финалната му реч от филма „Великият диктатор”. Сетих се за тези думи, докато преминавах покрай безкрайните редици от полицаи в центъра на София. Застанали един до друг. Мълчаливи, анонимни, без отличителни знаци. Прикрили телата си с тежки униформи, а уморените си лица със сурови черни маски. Виждат се само едни очи, които правят всичко възможно да не срещнат моите, да гледат на мен като на нищо. Като на работа. Няма по-силен образ на случващото се в момента от тези полицаи.

Ако някой все още си мисли, че проблемът е в Орешарски или в някакви политически концепции, нека мине през центъра на София и застане пред тези момчета, за да разбере каква е крайната цел на диктаторите. Крайната цел е властта. Господството над другия. Неговото пълно обезличаване. Превръщането му в робот. Защото гражданското общество се състои от личности. От хора, които мислят, чувстват, разбират. Такива хора никога не могат да бъдат употребени. Защото имат своя собствена ценностна система. Хората, които желаят властта, имат нужда от сиви индивиди. Не от личности! Докато гледах полицаите разбрах, че крайната цел е всички да се превърнем в едни безкрайни редици от анонимни хора, които приемат всичко казано им като заповед. И изпълняват без да мислят. Защото, ако си позволиш да мислиш, може да си загубиш хляба.

Преди време полицаите се събираха, за да пушат в градинката пред храм „Св. Седмочисленици”.  И исканията им бяха справедливи, защото пушеха заради хляба си. Това беше техният своеобразен протест за по-добро заплащане. Но общество, което е забравило думите на Христос, че не само с хляб се живее, но и с всяко слово, което излиза от устата на Бога, е осъдено да живее в непрекъснат кошмар. Краят на който е изгубването на всякаква ценностна система.

Сега казват, че протестите са абсурдни, защото нямат социални искания. Но е тъкмо обратното. Това са най-важните протести, защото те не са за това, което влиза в стомаха, а за онова, което излиза от сърцето. То е много по-важно от яденето. Хората, чиято цел е властта, не искат ние да гледаме в сърцата си, а само в това, което влиза и излиза от стомасите ни… и това да ни прави щастливи.

Аз знам, че тези строени в дълги редици момчета не са анонимни. Това са хора с мисли и чувства. Те мечтаят, имат планове, семейства, стремежи, амбиции. Никой няма право да ги превръща в анонимни роботи. В ръка на собственото си его. В юмрук, който бие собствените си деца, скрит зад безличието. Защото такава е заповедта. Гледах дългите редици и ми се прииска със същия пастос да им кажа това, което казваше Чарли Чаплин във „Великият диктатор”: „Войници, не служете на грубияни, на хора, които ви презират и поробват, които определят живота ви, казват ви какво да правите, какво да мислите и чувствате, хора, които ви командват, заповядват, третират ви като добитък. Не се давайте на тези неестествени хора с изкуствени умове и сърца. Вие не сте роботи, не сте добитък. Вие сте хора! Любовта е заложена във вашите сърца”. Дано не е прекалено, ако прибавя към тези толкова силни думи:  Вярвам, че в кутиите все са останали една-две цигари, които да бъдат изпушени за нещо по-голямо от това да ядеш. Че имате да дадете нещо повече на децата си от ежедневния хляб…

Най-ярко обезличаването на личността от властта си личи при самите управници. И досега се чудя в името на каква кауза човек е способен да се откаже от собственото си мислене и да му бъдат свеждани „опорни точки” от МВР за това как да разсъждава и какво да говори. Така вече не си човек, а мегафон, чрез който крещи някой друг. Ако на някого книгата на Оруел „1984” му се вижда хипербола, нека си припомни „опорните точки”. Нека види отново как 2 плюс 2 става 5. Не на хартия, а наистина. Как многохилядният протест от лятото, който стигаше от Орлов мост до Плиска бе преброен от МВР като 3 хиляди души, а митингът на БСП и ДПС – 50 хиляди, макар с просто око да се виждаше, че е поне 5 пъти по-малоброен. Това не е просто манипулация. Това е натиск да се откажеш от възприятията си, от това, което виждаш, мислиш и чувстваш и сляпо да повярваш, че 2 плюс 2 е равно на 5. И след всичко това, след като си се отказал от собственото си мислене, да кажеш, че момчето, което полицаите ритаха до кръв, не е добре с главата. Къде е сега Оруел? Да изкараш луд този, който не се отказва от сетивата си…

И все пак има хора, които продължават да мислят сами. Напук на управниците е пълно с личности. И понеже не може половината държава да бъде нарочена за луда, се прилага индивидуален подход към всеки непокорен. Някои биват заплашвани, други арестувани, трети уволнявани, за четвърти се събира „оперативна информация”.  Без обяснения се складират лични данни. Хора без имена събират имената на несъгласните и носят тези списъци на някакви други хора, чиито имена никой не ни съобщава. Зловещо, нали?

А какво ще кажете за един още по-зловещ бъдещ сценарий, прикрит със закон. Сценарий, който предвижда убийство на самото намерение за протест още в зародиш. Сценарий, според който на полицията се развързват толкова много ръцете, че тя може да употреби сила, дори само ако субективно прецени, че група граждани смятат да протестират. Т.е., ще се сбъдне отколешната българска мечта да бъдат бити законно дори и тези, които те псуват наум. Още по-страшно е, че властта има намерение да върне схемата с доносниците. На нея не й е достатъчно хората да бъдат безлики. Тя иска те да отново да започнат да се дебнат един друг. Да се клеветят, следят и подслушват. На властта не й стигат униформените, които безропотно изпълняват заповеди. Трябва да бъде превзета самата мисъл за оказване на съпротива. Не са достатъчни официални органи, които да осъществяват контрол. Нужно е хората сами да се контролират едни други. Както беше в „доброто старо време”. Може би не е далеч денят, в който за подобни текстове отново ще арестуват. Или ще пращат на „почивка”… в „лагер”…

Остана само въпросът как човек се съпротивлява срещу грубата сила на властта. Има много отговори. На организирания ред – с импровизиран спектакъл . На въоръжени до зъби полицаи - с хартиен пистолет. На гумените палки – със стрък праз, на щитовете – с рула тоалетна хартия, на омразната реч – с шеговити песни, на юмрука – с цветя, на маската – с открито лице, на клеветата – с приятелство, на подлите намерения – с разобличаващи думи, на анонимността – името си. Всички тези „оръжия” могат да бъдат обединени в едно. Просто като човек бъде себе си. Като не се крие. Като не мълчи. Като не се страхува.

Властолюбците не са страшни. Ако бяха страшни, нямаше да се обграждат с такава охрана. Нямаше да издигат такива стени, нито да разширяват периметъра. Нямаше да подготвят репресивни закони. Правят го, защото се страхуват от нас. А най-големият им ужас е, че все повече хора ще пожелаят да бъдат личности. А какво правят личностите ли? Някои от тях стоят в градинките и… пушат цигари…