OffNews.bg

Една лилава врата

От стр. 1

Влакът до Братск се вие през безкрайни, оглозгани от зимата пейзажи. По това време на годината температурата тук не пада, просто защото никога не е ставала. Минус 25 градуса Целзъзнене са си ежедневие и се смятат за нещо обикновено. Джеси се вгледа през заскрежения прозорец в безизразните хладилни тундри, стелещи се навън, и каза: „Колко е красиво!”.

В Русия хората обичат Джесика Лонг, знаят историята ѝ и се възхищават на постиженията ѝ. До голяма степен те гледат на нея като на своя. Не е ли странно, че безкракото американско русначе е едно от малкото неща в момента, което споделят и с което се гордеят и двете велики сили... Самата тя, за разлика от много от нас, никога не е делила Русия и Америка в сърцето си. На гарата я чакаха много хора – журналисти, фенове, деца с букети... Смазана от път, Джесика продължи да се усмихва и каза следното пред телевизионните камери: „Щастлива съм, че най-после съм у дома!”.

У дома!? Мястото, в което бе родена и изоставена, което не помни и където е изживяла само една година от живота си, се оказа втори дом за нейната душа. Чак тогава си дадох сметка, че това многодневно пътуване, тази нейна изнурителна, епична сибириада е по същество едно прибиране към мястото, на което част от нея винаги е принадлежала.

Само няколко часа по-късно, разтреперана от вълнение, Джесика най-после се добра до селцето на родителите си. Майка ѝ и баща ѝ я посрещнаха пред дома си.

Не ви ли се струва, че най-хубавото изкуство е изживяното, изстрадано изкуство... Всъщност много хора биха казали, че единственото изкуство е изстраданото изкуство.

Легендарната Доли Партън е написала над 3000 песни през кариерата си. Много от тях са станали хитове, при това не само в нейно изпълнение. Има една от тях обаче, която самата Доли обича повече от всички останали. Казва се „Многоцветното палто” (Coat of many colors).

Доли Партън е израснала в абсолютна бедност в подножиетo на Апалачите с още четири сестри и седем братя. Отгледани са в едностайна дървена колиба без течаща вода и електричество. Любимата ѝ песен описва действителен епизод от детството ѝ. Изстрадан епизод. Семейството едва свързвало двата края и често нямало пари дори за хляб, а малката Доли ходела на училище с протъркани панталонки и скъсани обувки. Веднъж някой подарил на семейството кутия с разноцветни парчета плат. Било е късна есен и тъй като момичето е зъзнело, майка ѝ решила да ѝ ушие връхна дрешка от подарените парцалчета.

Получило се палто от многоцветни кръпки. Не особено симетрично. Не съвсем по мярка. C прекалено дълги ръкави и разбира се, с напълно несъвпадащи цветове.

Ако се вслушате внимателно в гласа на Доли, ще усетите колко истинска и скъпоценна е нейната песен/спомен:
„Мама заши парцалите един за друг и втъка любов във всеки шев, за да ми направи палтото от многоцветни кръпки, с което толкова се гордеех…

Може би това палто ще ти донесе късмет и щастие, каза тя, а аз нямах търпение да го облека и мама го благослови с целувка…
И въпреки че нямахме пари, аз бях толкова богата в моето палто от многоцветни кръпки, което мама ми уши.”

Явно малката Доли е знаела дори тогава, че няма по-хубаво и по-топло палто от това, ушито от майката; че материалите са без значение за кройката на любовта. Затова разочарованието ѝ било съкрушително, когато съучениците ѝ я обсипали с подигравки и обиди заради особената ѝ дреха.

„Не можех да ги разбера – пееше Доли, – защото се усещах богата, и реших да им разкажа за обичта, която мама втъка във всеки шев, за нейните думи и за това как моето многоцветно палто струва повече от всичките им дрехи.
Но те така и не ме разбраха и аз се опитах да им покажа, че човек е беден само тогава, когато той самият избере да бъде беден.

Вижте, знам, че нямахме пари, но аз бях толкова богата в моето палто от многоцветни кръпки, което мама ми уши.”

Колкото и да е невероятно, легендарната певица е успяла да запази палтото през годините и днес то може да бъде видяно в цялото си кръпкоцветно величие в музея Chasing Rainbows в Тенеси.

След като майка ѝ почина през 2003 година, Доли спря да изпълнява песента, защото установи, че не е в състояние да я завърши, без да се разридае на сцената.

Наталия и Олег посрещнаха пред дома си дъщерята, която не бяха виждали от двайсет и една години. Идваше легендарната Джесика Лонг, а те очакваха разтреперани малката Татяна Кирилова, без да са сигурни дали тя въобще съществува. Много неща ми се изясниха точно в този момент. Някъде между седмата и осмата минута на прикаченото филмче. Ако видите тази сцена и останете безразлични, моля ви, отидете веднага на кардиолог. Дано да може да ви помогне с нещо. Този момент ме накара да се замисля; да се заровя по-дълбоко в цялата тази история; да се опитам наистина да я разбера. Нямаше съмнение, че тези хора обичат детето си... Че винаги са го обичали. Наталия буквално се обви около дъщеря си – тя не плачеше, а се тресеше цялата в хлипащи ридания, целуваше, прегръщаше, галеше, държеше, не пускаше порасналото си момиче. Баща ѝ някак си се добра със собствените си целувки до лявата ѝ буза. Като мъж, израснал в суровия Сибир, той се опита да скрие сълзите си... крайно неуспешно. Джесика също бе обляна в сълзи.

Зад тях беше домът им. Не толкова къща, колкото хлътнала в снега барачка с покрив от ламарина. Постройката бе скована от всевъзможни летви, дървесни плоскости, дъски и греди. Някои бяха по-тъмни, други по-светли, някои по-нови, други – по-изхабени и изгнили. Хората бяха боядисали каквото са могли с каквато боя са успели да намерят. Две-три четки бяха минали тук-там през фасадата. Няколко пръчки на оградата бяха зелени. Едното черчеве бе синьо, другото – бяло. Вратата... Вратата бе лилава.

И тогава нещо ме хвана за гърлото и като че ли най-после проумях... Вратата се вглеждаше директно в мен с лилавия си, тъжен укор и сякаш ми казваше: Кой си ти, за да раздаваш правосъдие? При това, без да знаеш цялата истина? Разбра ли най-после? Схвана ли значението на цялата тази смазваща история? Тези родители цял живот са се борили да оцелеят. Тук, в Сибир. В жестока немотия. Борили са се всяка секунда от всеки ден. Борили са се, за да оцелее връзката им. Борили са се, за да оцелеят децата им. Семейството им. Тук нищо не е лесно. Нищо не е подарено. Помниш ли какво беше в България през 1992 г.? Сега го умножи по сто, за да схванеш как се е живеело по това време в град Братск, Иркутска област. Нямало е продукти в магазините. Нямало е пари. Нямало е отопление. Нямало е нищо. Случва се понякога двама тийнейджъри да се влюбят... и без да искат, да станат родители. Майката – сама на този свят. Бащата – по-малък и объркан дори и от нея.

Имала ли е избор крехката Наталия? Самата тя едно хлапе, без родители, без храна, на ръба на съществуването, изплашена до смърт, със сакато бебенце в ръцете. Имала е, разбира се. Избор винаги има. И тя е взела най-тежкия. Този, който ще откъсне детето от ръцете ѝ, който ще я изтезава цял живот, но който поне ще гарантира, че малката Татяна няма да умре, че ще бъде нахранена и някъде на топло в лютата сибирска зима.

„Винаги съм вярвала, че ще си я взема обратно от сиропиталището – казва Наталия. – Трябваше само да си стъпим на краката. Да мине малко време, за да се оженим и да можем да се издържаме.”

Но когато това най-после станало, двамата научили, че детето им е осиновено...

Наталия и Олег бяха чакали двайсет и една години дъщерята, която винаги са обичали, за да паднат пред нея на колене и да я помолят да им прости.

Когато всички влязоха в барачката, разбрах още нещо. Миниатюрен хол, стар диван, покрит с пенсионирано одеяло, малка масичка. И въпреки това бедният им дом бе толкова уютен и подреден… Масата бе отрупана с всички възможни деликатеси, до които семейството бе успяло да се добере. Тук, в тази къща, имаше безпогрешно усещане за топлина. Домът се усмихваше. Може би защото в него за пръв път в живота си се бяха събрали всички членове на семейството. Имаше и смях, и сълзи, и подаръци, и дълги разкази. Татяна и Олег бяха отгледали три чудесни деца по възможно най-добрия начин. Той, карайки камион из най-опасните и непроходими сибирски пътища. Тя – със шепата рубли, спечелени, чистейки местното училище. И знаете ли, най-малката им дъщеря Даша също е родена с увреждане – по-жестоко от това на Джесика. Обградили са я с обич и грижи и дори за миг не са си помисляли да се разделят с нея. Двамата влюбени тийнейджъри бяха пораснали и бяха взели един по един изпитите на живота, без да загубят обичта си един към друг и всеотдайността към децата си. В бедността си Олег и Tатяна бяха направили избора да не бъдат бедни. И бяха станали богати. Много богати. И не помисляйте да се надсмивате над техния дом със зелена ограда, син прозорец и лилава врата. Той е тяхното палто от многоцветни кръпки и ако попитате великата Доли Партън, тя ще ви каже, че струва повече от най-големия палат.

Забелязали ли сте колко лесно е станало да съдим хората? Особено в днешно време. Все по-често го правим на момента – с крайна категоричност, без да знаем всичко и без да се замисляме за последствията. Изведнъж светът се напълни с повърхностни съдебни заседатели. С уикипедийни експерти. С лишени от човечност академици на омразата. Нека не се превръщаме в гвардейци в тази армия на некомпетентността и агресията.

Толкова е примамливо да раздаваме критика във всички посоки с интернетна нетърпимост. Толкова е лесно да редактираме решенията на другите от хладния пиедестал на своите монитори. Толкова е удобно и необмислено да повярваме, че хората са просто черни или бели. Никой не е просто черен или бял. Самият живот не е черно-бял. Животът...този стар негодник, е направен от безбройни многоцветни кръпки. Понякога не е особено симетричен. Понякога няма да ви е по мярка. Може и ръкавите да бъдат твърде дълги, и цветовете, разбира се, да не съвпадат. Но ех, ако успеете да втъчете по малко обич във всеки шев, ще бъде хубав, топъл, стойностен живот.

Като животът на доброто момиче, на което дължим тази история. Тя не е кой знае колко сложна, но понякога есенцията на съществуването се свежда до много простички неща. Едно голямо покаяние. Една разплакана прошка. Едно изгубено и намерено дете с ослепителна усмивка, хубави сини очи и много медали. Детето вече е пораснало, живее в Балтимор, подготвя се за олимпиада и от време на време навярно все още се вглежда внимателно в огледалото късно нощем.
Но отражението ѝ вече не крие мъчителни въпроси. Защото най-после, след толкова години, момичето вижда в огледалото не само Джесика Лонг, но и някой друг. Някой от особено значение на име Татяна Олеговна Кирилова. Беше отишла без крака чак в далечния Сибир, за да я доведе със себе си.

Ще се върне ли някой ден Джеси при родителите си в малкото, изгубено в замръзналата тундра селце? Изключено – човек не може да се върне там, където е останал завинаги.

И не е ли невероятно и същевременно прекрасно, че Джесика Лонг ще носи малката Таничка със себе си навсякъде по този свят, докато има въздух в дробовете си, и в същото време намери начин да я заведе и при хората, които ѝ бяха вдъхнали живот... Просто за да им дари покой. Да, Татяна Кирилова никога повече няма да липсва на родителите си. Тя ще бъде винаги с тях чак на другия край на света, в голямата безбрежна бяла пустош. Там някъде, зад една лилава врата…

Jessica from Toto Otot on Vimeo.