Единството на нацията

„чл. 92 (1) Президентът е държавен глава. Той олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения.”
Конституция на Репбулика България

В отсъствието на реални кандидати всички усилия изглеждат насочени към изграждането на „профил на кандидата”, който максимално да се доближи до онова, което успеят да уговорят помежду си партиите. Масовото непознаване на конституцията, двадесет и пет години след нейното приемане, позволява почти безнаказано да се спекулира с това, че президентът олицетворява единството на нацията. Оттук изглежда, че успешният кандидат за президент трябва да е „обединител” и „олицетворител” на националното единство, каквото и да означава това.

Самата норма води началото си от монархическия институт и извадена от контекста си, изглежда механично пренесена в републиканска конституция. Всъщност конституцията не изисква от президента да изгражда националното единство, за да го олицетворява. Това не е норма, която предполага допълнителни изисквания към държавния глава. Той представлява Република България в международните отношения и именно в това си качество неговите позиции и послания трябва да бъдат възприемани като израз на цялостната национална позиция. Представяното като императив изискване кандидатът да „не разделя нацията, а да я обединява”, няма отношение към президентските правомощия.

В същото време, именно доколкото президентът олецитворява единството на нацията, посегателството срещу неговото достойнство, авторитет и добро име, представлява действие, насочено срещу институцията и не може да бъде оправдавано с личностни симпатии или антипатии. Съществена част от усилията на полит-технолозите в България изглежда насочена срещу действащия президент като подготовка за лансирането на един или друг кандидат. Истерията в атаките срещу президента Плевнелиев достигна границите на пълния абсурд и това е част от проблема, който блокира смислената предизборна кампания. Няма и не може да има нормален политически избор, след като в публичното пространство се налага безогледно неуважение към президентската институция.

Публично изразяваното пренебрежение, презрение и дори агресия срещу президентската институция, (например в случая с един от сценаристите на Шоуто на Слави) което освен всичко друго остава несанкционирано, е един от признаците за разпад на националното съгласие около демократичните институции. Няма никакво значение дали някой харесва или не личността на държавния глава. Политическото действие е отвъд харесването и нехаресването. Но общност, която допуска гавра с личността на държавния глава, още повече когато това е инспирирано от интересите на чужда държава, няма политическо бъдеще.

Българската национална общност се намира в дълбока и трайна криза. Причината е в липсата на съгласие по отношение на непосредственото ни, общо минало. Затова и не можем да очертаем хоризонта на някакво съвместно бъдеще. Не може да има национална общност, която не споделя общи ценности и цели. Няма общност, когато паметта остава въпрос на сила, когато обективните исторически факти подлежат на непрекъсната интерпретация в зависимост от това кой е на власт. Ние не знаем защо живеем заедно. Ние не сме готови нито да си спомняме заедно, нито да забравим заедно определени части от фрагментираната ни и принудително обща история.

Как президентът би могъл да обедини една дълбоко разединена и вътрешно конфронтирана политическа общност? Върху основата на какви принципи и ценности може да се случи това митично „обединяване на нацията”? По какъв начин конституционните задължения и правомощия на държавния глава могат да бъдат фактор за изграждането или възстановяването на националната общност?

Президентът Плевнелиев неотклонно настоява на принципа за върховенството на правото. Около този принцип, поне ако се съди по яростната пропагандна война срещу него, не може да се случи обединение на българската нация. Защото спазването на международното право означава да бъде осъдена руската инвазия в Украйна и анексирането на Крим. Днес, когато руските обвинения срещу Украйна отново очертават тенденция конфликтът да се задълбочи, когато Украйна постави в повишена бойна готовност своите военни сили по границата на Донбас и Крим, а Русия заплаши с усилване на контрола по окупираните територии, какво би трябвало да е принципното поведение на българския държавен глава?

Според официалните критици на президента Плевнелиев, всичко което е в полза на Русия обединява българската нация, а всяка критика към Кремъл разделя нацията. До това се свежда плоската пропагандна схема, в чиято защита са вдигнати всички говорители на онова минало, по което нямаме и не можем да постигнем съгласие. Това ли е модела за постигане на национално единство? На чие – на руското или на българското? Съвсем друг въпрос е това, че за самата Руска федерация един от най-трудните за решаване въпроси е именно този – какво би трябвало да представлява руската нация и възможна ли е национална общност, която да обхваща всички общности и общества на Федерацията?
Президентът Плевнелиев предложи дебат за миналото като основа за постигането на национално съгласие. С изключение на президента Първанов, всички български президенти са поставяли този въпрос. Още в началото на 90-те години, президентът Желев беше казал, че за да оставим тоталитарния режим в историята и да затворим страницата, преди това трябва да я прочетем.

Оказа се, че според същите кръгове в България, това също разделяло нацията. Най-показателно в това твърдение е разбирането, че паралелната власт на тоталитарното общество е представлявала част от българската нация. Не е и никога няма да бъде вярно твърдението, че служби, работили под пряко ръководство и в интерес на друга държава могат да бъдат защитници на нацията. Твърдението, че установяването на истината за тоталитарния режим вреди на обединението на българската нация е един от най-упоритите белези на национален разпад.

Както и други президенти преди него, президентът Плевнелиев положи усилия да насърчи дискусия за национания ни идеал, за онова към което се стремим като нация. След продължителни дискусии, той избра да не изгражда кабинетни формули, а да се върне към думите на Васил Левски – „чиста и свята република”. Да, това е национален идеал, предшествал стремежа към освобождение и национално обединение, но все така актуален и дълбоко свързан с процеса на формиране на българската нация. Тази инициатива се натъкна на същата съпротива, олицетворявана от същите кръгове и групи, от същите говорители в българското публично пространство. Доколкото не можеха да си позволят да се нахвърлят на Левски, те усилиха до пълна пародия говоренето срещу НАТО и Европейския съюз, опитвайки се да надвикат Апостола.

Именно отношението към Левски е най-яркия пример за състоянието на българската нация. Опитите за присвояване на неговите думи и башибозушкото отношение към паметта за него, в еднаква степен олицетворяват националния разпад. Дълбокото чувство за национална вина и срам пред делото на този велик човек подхранва патриотарската истерия на т.нар. български националисти. Трябва да намерим сили в себе си и да признаем, че почти нищо от неговите идеи, цели и ценности, от неговия идеал за България не беше реализиран след смъртта му. Това е един от дълбоките източници на националното ни самоунижение – нищо от онова, за което е мечтал и работил този човек не се е случило така, както той се е надявал да се случи. Затова днес, когато с и без повод и основание, някой си позволява да цитира Апостола, нека има и смелостта да признае тази трагична истина – ние не последвахме заветите му.

Процесът на възстановяване или изграждане на модерната българска нация не може да бъде част от пропагандната схема на чужда държава. Той не може да се случи „благодарение” на една личност, която веднъж избрана за президент ще „олицетворява единството на българската нация”. Нужно е общо усилие, което да започне с това да признаем истината за себе си и за онова, което се случи с България. Нужна е елементарна почтеност, за да отдадем дължимото на онези, които са работили за свободата и независимостта на страната ни и да се разграничим от онези, които както преди, така и сега, продължават да я тласкат към нерадостната участ на имперска провинция в дълбоката азиатска периферия на Европа.