Джони Хоумлес и Интервалът

В един капризен мартенски ден, Джони Хоумлес приседна до отдушника в Докторската градинка и зачака Интервала.

Бездомникът намести гърба си на пътя на безплатните парни масажи на „Топлофикация София”. В градината нямаше никакви хора, всички си бяха по къщите и Джони не дразнеше никого. Нито добрите, нито лошите. Поне засега. За първи път от много време насам нямаше кой да го съди. 

Джони се подготви да медитира на спокойствие. Доколкото познаваше Интервала, той можеше и да се забави. С него човек никога не знаеше.

Джони свали шапката от главата си, замижа на припек и остави капризното слънце да гали лицето му. Това го успокояваше и дърпаше юздите на препускащите му мисли. Хоумлесът отпи няколко глътки „гориво“, зареди лоба си със соларна енергия и се отдаде на молитви и мантри. Постепенно главата му се изпразни и просветна. Страхът се сви до точка някъде зад черния му дроб. Бездомникът се усмихна и усети през клепачите си неизбежността, която се отдалечаваше. Неусетно Джони изпадна в нирвана и започна да се смее като младенец. В миг на върховно единение Хоумлесът се изпусна в гащите.

Градината е притихнала. Всички живинки наблюдават опикания Джони, който мижи срещу слънцето. Всички са наясно какво следва, когато някой има среща с Интервала. Но Джони е пич и хич не му дреме. Сега се разтапя в блаженство под лъчите на косото слънце и бавно се превръща в глина и компост.

Двама чистокръвни софиянци гарвани, с имоти около бесилото се ядосват „Не може така! Кой ще вдигне важния тост?“ По Великден Джони е канен за почетен гост на Коронна гарванова сватба. Юбилеят си има надслов от нарочен поет - „75 години ревност по ковчези и кофи за смет“.

Джони нехае и потъва блажено в мига под клепачите. Барабани с пръсти по отдушника в отговор на морзовите почуквания на кълвачите. Усмихва се на циничните ухажвания на косовете. Прави слънчеви зайчета, за да дразни свраките в градината. Катериците замерят Джони с лешници:

„Пази се Джони! Ти си наш пророк.“

„Бъди така добър, Джони! Помни ни!“ – припяват двойка синигери, които Джони храни от дланта си преди изгревите.
Джони е тишина, причинена от хорско отсъствие. Джони е празнота и тибетски гонг. Осезаема липса на съд и презрение. Сега Джони е дзен, възкачен на могилата на древния град, защото Джони е самият град, мръсен и кален, обвит в пластове дрипи, загърнали плътно кълбо от разбити илюзии.

Джони се чувства завършен. Кожата не го дели, тя го свързва с цялата вселенска околия. Блажено забравил всяка маска и роля, измолил е прошка, „гориво“, цигари, открил е заслон. Има вечеря от био отпадъци, на която ще кани глутница кучета, в случай, че Интервалът реши да пропусне.

Джони се смее. Джони е недосегаем. Поне засега.

За първи път Джони е невинен. Сега има други виновни. Врагът е невидим. Фантомна заплаха отвън. Притичват три маски. Провиждат в бездомника себе си. Завиждат и плачат на път. В очите им Джони е тъп като дъб и все пак Джони е стожер, истукан, триумфална колона и стълб. Указателна табела, обелиск на средата към средния път.

Градината e в покой. Няма ги душманите. Джони е Незнайко в карантинения град. Разклатени са кеглите и нервите. Страх от близост и глад. Колко ти е скъп животът, Джони? Кажи! Кой кихна? Кой чука? Няма нищо по-ценно от това да преглътнеш срама.

Джони в сатори. Хоумлесът играе и примигва с клепачи. Той си знае, както винаги е знаел, че актьори в градините и театрите са сенките. И да, Джони по принцип се кефи на театъра, за това отдавна си има ложа в градината. Тук на завет под отдушника Джони тръпне в очакване. Гледа да не се вълнува, да диша умерено. След края на пиесата Джони най-сетне ще бъде свободен.

И ето, че слънцето се скрива зад сградите и плъзват сенките. Джони усеща смущение в силата. Интервалът най-сетне се задава откъм Заимовата. Пуши нервно. Бесен е. Хладният му гняв прекъсва всяка песен по пътя. Градината притихва. Светът на Хоумлеса ще се окаже тесен.

Интервалът безмълвно се спира пред Джони и слага ръка на отдушника. Храчи по Хоумлеса, цели го с фасове, подритва го с твърдите токове. Джони се смее и плаче, задъхва се. Интервалът надвисва, издиша в лицето на Хоумлеса дим.
Кратка въздишка, Интервалът минава, а Джони поляга безжизнен на сцената.

По залез - смут и брожение, забързани граждани. Пристига оплакване от загрижени наблюдатели. С лампи и сирени пристигат овластените. Суетят се, гнусят се, отцепват района. Идват камери. Репортер вади нож на мъртвия Джони.

С модерни средства дезинфекцират бездомника, за да влезе в късните новини от столицата.

Невинен е Джони и за това никой не е виновен. Такъв е животът – просто кратко събитие. Нали Джони е глина, компост. Вмирисан маншон, който никога не е искал нищо от хората. Джони безсребърник, без корона, Джони без чест и без кеш.
Джони отронва заветен ом в линейката. Градината подема нова песен. Нов ред, нов опус и тоналност. Събитие - въздишка – интервал.