Да спрем псуването на майка!

Не, не се шегувам – направих предложение за такова местно допълнение към европейската конвенция срещу насилието над жените. Защото псуването, което за определени кръгове тук е нещо като „Добър ден”, е крайна форма на словесно насилие над жената, при това в ужким най-високо ценената й роля на майка.

Да се върнем към смисъла на думите, които милиони мъже изричат без да мислят: те съдържат ни повече, ни по-малко от закана за престъпление на сексуална основа, за изнасилване. Ще кажеш: това са само думи. Но словесното насилие, освен че е психическа травма само по себе си, води и към физическо, създава среда, в което то изглежда приемливо, легализира го. Когато псуваш жена си на майка, не значи, че ще посегнеш на майка й, но значи че можеш да го сториш с нея самата, без да се съобразяваш с желанията й. А ако не ти се подчинява, и да я удариш.

Псуването дава израз на нетолерантността към жената, залегнала дълбоко в подсъзнанието на мъжа в региона (впрочем, далеч не само нашия), превръща жената в ням обект на мъжката воля. Защо ако съседът те изнерви, няма да ти хрумне да му кажеш: „Ще пребия баща ти”, а ще го напсуваш на майка. Той ще ти отвърне със същото и на другия ден, все едно че нищо не е станало, пак ще си играете таблата. Словесното насилие над майките ви ще е само „колатерална щета” на вашата мъжка солидарност.

Подобна агресивна реч, ако бъде насочена към религиозните или етническите чувства на някого, веднага ще задейства защитите на политическата коректност. Но всекидневна словесна разправа с естествената любов към майката, не предизвика повече от снизходителна усмивка.

Масовата, предаваща се от поколение на поколение, склонност към псуването на майка е още едно доказателство за смисъла от ратифицирането на Истанбулската конвенция в България. Показва, че неравнопоставеността в хетеросексуалните отношения между половете, превърнала се в стереотип, съвсем не е измислен проблем. За разлика от този с третия пол.

Кога ставаш пълнолетен във Фейсбук? Според американското законодателство на 13 години. До тогава не можеш да имаш собствен профил в социалната мрежа. Тя обаче намери начин да заобиколи това условие с новото си приложение „Месинджър кидс”. Там профили могат да имат и много по-малки деца, но през профилите на родителите си и под техен надзор. Семейното общуване от рано може да се пренесе и във виртуалното пространство.

Разбира се, веднага се чуха задължителните критически гласове, които видяха в „Месинджър кидс” опасност за психическото и моралното здраве на децата, риск достъпът до Фейсбук да предизвика у тях объркване, депресия и страх. Същото навремето се чуваше за телевизията, за насилието в „Том и Джери” и другите анимационни филми, дори за приказките на Братя Грим, да не говорим за електронните игри.

Тук действа следния синдром: възрастните в стремежа си децата им да бъдат щастливи си, спомнят с носталгия за собственото си детство и искат детството на потомците им да бъде като тяхното. Но дори да успеят да го постигнат по някакъв начин с помощта на регулацията и държавата, това ще е много по-голяма заплаха за щастието на децата, отколкото интернет. Да ги хванеш за ръка и да ги придружиш при първите им стъпки във виртуалното пространство е къде-къде по-адекватна грижа днес към тях.

*Коментарът на доц. Лозанов е от авторското му рпедаване "Необичайните заподозрени" по телевизия Bulgaria ON AIR.