Да съжалим БСП - те живеят в света на мъртвите

„Аз съм бизнесмен и знам, че всяко нещо струва пари. Някой ги финансира (т.е. протестите)”.

Това сподели емблематичният червен олигарх Георги Гергов, след като обясни на медиите, че на протестите в Пловдив били само алкохолици, хора без зъби и бити седесари. Според червения депутат Румен Гечев – известен, в битността си на министър на Жан Виденов, като „Гумен Речев” и „Другаря с милиардите” – на глава протестиращ се плаща 40 до 120 лева. Според Антон Кутев, който подхожда към въпроса по-„научно”, ние протестираме, защото всички получаваме над 4 500 лв заплата, която БСП иска да облага с данъци.

„Всичко е пари” ни внушават тези индивиди. Подгласят им инак идеологически противоположните им „неолиберали”, за които нищо, което няма пазарна цена, не съществува. От техните среди излезе и екзотичната конспиративна теория, че зад Харта-2013 стои... Георги Първанов. От средите на социалистите чуваме схеми, лишени от подобен размах на въображението. Според Сергей Станишев, лидер на ПЕС, Харта-2013 е плод на конспирация, спретната от „кръга Капитал”, плюс „Глобална България”, плюс „Типинг поинт” – нещо, което Петьо Блъсков вече беше казал от името на Пеевски и КТБ.

Знам, че да мислят така за нас е възмутително. Знам, че е толкова гнусно, колкото приказките на БСП от 1997-ма, според които брахме студа по улиците заради 10 долара и чаша чай с опиум. Знам, че подобни приказки разкриват техния съзнателно направен избор: от уж „интелигентната алтернатива” на ГЕРБ отново да се легитимират като реваншистки настроени комунисти, в чиито глави всичко е въпрос на схема, пропаганда и ре-контрадезинформация, стига те да са на власт върху нас.

Ще се присъединя към тези, които нямат отговор на въпроса – защо БСП направи този избор, след като можеше да играе цивилизованата игра „експертно правителство, което да свърши полезна работа и измие срама от челата ни”? Предлагам обаче да сменим ракурса. Да спрем да се гневим на тези хора – направили са избора, който са направили, трупат карма и ще си я платят през носа, когато в следващия живот се преродят не в хора, а в хлебарки.

Предлагам още днес, без оглед на това, какви ще са в следващия си живот, да ги съжалим. Тук и сега.

Представете си, в какъв свят живеят те. В свят, в който любовта, приятелството, радостта, красотата, доброто, възвисяването – не съществуват. Защото всичко е въпрос на пари. Там, където живеят те, любовта е проституция, приятелството – платено лакейство, радостта е чалгарски кеф, красотата – вмирисана похот; доброто е да вземеш някому бизнеса, а възвисяването – да си купиш майбах с крадени от хората пари.

Представяте ли си свят, в който няма дори искрица красота? В който никой не може да се зарадва, просто ей-така, на капка роса върху здравец, отразяваща цветовете на цялото миротворение? В който никому не спира дъхът, когато гледа безкраен летен залез над река, изкарал в кристалния въздух всички възможни пеперуди и водни кончета, които се премятат заедно с вечерния кефал, подскачащ из изумрудените води под звуците на залезния жабешки хор...

Те доброволно са се лишили от всичко това. Те никога няма да го усетят и да решат, под влияние на нахлулите емоции, да станат по-добри и възвишени. Те никога няма да застанат на скалите на Синеморец, за да посрещнат Джулая; нито да гълтат сълзи от възторг когато, гледайки надолу към Резово и нагоре към Ахтопол, виждат как на всяка скала, вдаваща се в морето, има групи техни братя и сестри, потапящи се в изгрева (без да искат за това по 40 до 120 лева)...

Тези хора са прокълнати още в този си, днешния живот. Те живеят в света на мъртвите, описан от Урсула льо Гуин в „Другия вятър”. В онзи свят няма нищо освен прах, голи скали, празни разпадащи се сгради и сумрак, из който безмълвно бродят мъртвите. Те не приказват помежду си, нито се забелязват. Влюбени, станали повод за най-красивата поезия на света; приятели, загинали един за друг; бащи и деца, обичали се през целия си живот – всички те се срещат и разминават, в света на мъртвите, без да се погледнат, познаят или си проговорят.

Нито в този, нито в следващия си живот Герговците няма да почувстват и секунда от онези радости, които ние, останалите, знаем, че осмислят изумителния дар на живота. Те никога няма да разберат и радостта от това, да общуваш с други хора без нито да им искаш, нито те да ти искат пари – да живееш в общност, както отбеляза Деян Кюранов, този най-мъдър от всички революционери.

Именно появата на възможност за живеене в общност ги потопи в екзистенциален ужас – както вече беше през 1990-та, например, когато в седесарска София хората внезапно станаха любезни в трамвая и непрестанно повтаряха, за да му усетят вкуса, доскоро забраненото уважително обращение „господине / госпожо”. Именно тогава обитателите на света на мъртвите изработиха онова, с което ни бомбардират и в момента – „София не е България”, „бунтът на ситите”, „мозъчен тръст зад протестите”, „платени слуги на американците”, „лумпени и алкохолици” и подобни.

Начинът да се справим с тях не е да ги мразим за това, което са избрали да бъдат. Омразата е начинът да не живеем в общност, а да станем като тях. Те точно това искат, защото, ако станем като тях, те ще могат да се справят с нас – с парите си, дебелащината си, силата си. Да не говорим, че веднъж паднали в капана на омразата, ще се намразим и помежду си. И тогава – чао изгрев, сбогом залез, адио общност...

Те са родени с възторга от Творението, заложен във всяко Божие създание. Избрали са обаче, за разлика от нас, да се отрекат от този възторг, да го изрежат от себе си като тумор. За да могат да са „в игрите”, да гледат дебелашки и високомерно и да се присмиват на такива „наивници” като нас. Направили са своя избор и са попаднали в света на мъртвите. Тяхна воля; и тяхно проклятие. Няма причина да им отвръщаме по начините, които те могат да разберат, защото така ще ги последваме там, където те се намират.

Според гениалната льо Гуин, в света на мъртвите могат да влизат, без да останат там завинаги, само най-висшите същества – драконите. Ние не сме дракони; и нямаме работа там. Ние сме просто онези, които гълтат сълзи от възторг по Джулая; и които знаят, че не „всичко” – дори не повечето – е пари. Това наше знание е недостъпно за тях. Нека си го пазим от техните ръце; нека не обръщаме внимание на Герговци и Гечевци. Те вече са избрали, какви да са; и са се обрекли на света на сенките, в който никога няма да усетят една дори една-едничка искрица истинска радост...