Да изплетеш клетка за щурец: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Сенките на къщите пълзяха една към друга - много бавно, като влюбени ученици, глупави и красиви едновременно. Късен сняг и две сенки на сгради, гъсти като целувка, бързаха една към друга. Пропълзях през пролуката в живия плет, която старателно бях пробила - изрязвах внимателно цял месец посред нощ, клонче след клонче, дори понякога листо след листо, превръщайки се в студ. Влачех се по корем, а живият плет имаше тънки и дълги бодли. Като лъч, който убива тумор – така се забиваха бодлите в кожата на гърба ми през блузата. Много болеше и раните трудно зарастваха. Но аз пълзях към Николай.

Той беше красив – Боже, защо страдат от анемия всички думи - той беше така красив, че в космоса застиваха всичките звезди и галактики, когато той се появеше на балкона на тяхната къща. Пътят се разпадаше пред мен, ако Николай не се появеше на разходка в градината. Аз се промъквах към него - от моята част на града, от квартал „Изток“, от осеметажните сиви блокове, в които пъплеха хлебарки и нямаше вода, от утъпканите градинки, забравили отдавна какво е трева, от затлачените с пластмасови бутилки улици, от колите, повечето над петнайсетгодишни, купени от някоя борса преди фалит в Германия , Франция или Австрия.

Тези коруби оставяха след себе си гъст пушек. В „Изток“ сутрин първо изгряваха таратайките с мощно гъргорене през ауспуха. За слънцето не оставаше време, газовете го обвиваха като ръкавица, то бе едно черно, в най-добрия случай гъсто сиво кълбо. Лятото в „Изток“ също беше гъсто кълбо от хора, които си брояха левчетата до заплата, до пенсия, от тънката пачка, която господинът или госпожата оставяха след красива нощ.

Аз тичах от „Изток“ до „ВИП“-а, така се наричаше южната, съвсем тънка, съвсем елитна част на града, от VIP – хората, които говореха английски. Тук всички, дори в „Изток“, говореха английски, повечето невъзможно зле; все пак в града можеше да изкараш за ракия, ако приказваш English криво-ляво, по-скоро ляво, все нещо попада в джоба. Дори бабичките, над 75 години, когато забележеха добре облечен тип, вместо „Здрасти“, казваха „Хай, откъде си, бе?“

Разбира се, имаше охрана около „ВИП“-а. Във „ВИП“-а се извисяваха единадесет огромни къщи, резиденции ги наричаха, или „Лебедите“. Черни, грамадни като локомотиви коли, чиито ауспуси не хвърляха кълба зловоние, се приближаваха до затворения комплекс, вдигаха се внушителните врати – съвсем безшумно, сякаш бяха изковани от котешки лапи - и локомотивите самоуверено потъваха в затворения комплекс.

Как бе възможно аз да се промъкна във „ВИП“-а, в стаята на Николай, толкова великолепен, че чистачките на закусвалня „Залък“ забравяха метлите и с часове приказваха за зелените му очи и бялата кожа на лицето му, която приличала на белия въздух, стига да духа вятър и пушекът да се разпръсне над Голо бърдо.

Аз се промъквах, защото бях отчаяна, защото нямах приятели и самотата ми беше гъста и плътна като тясна обувка. Толкова бях свикнала с нея, че ако ме наобиколяха хора и още по-лошо, ако някой проявеше интерес към мен, бягах веднага. Не се обръщах назад, защото знаех – ще намерят начин да се доберат до тихите левчета, които криех под купчината стари маратонки на мама, още преди да се беше омъжила за своя гръцки съпруг.

Имах още една, тънка като лазерен лъч пачка, скътана под вехтите ризи на баща ми - той успя да се пренесе при една възрастна богата до безумие испанка, която той очакваше да умре всеки момент, но испанката не умираше.

Всъщност откъде можех да зная дали испанката е възрастна, или не? Баща ми лъжеше за всичко под слънцето. Може би испанката беше млада, нямаше пукната пара и той се беше вкопчил в нея само защото бе влюбен, глупакът. Как грозно обиждам думата „влюбен“ – влюбваха се само сенките на къщите, които безнадеждно пълзяха привечер една към друга, за да се докоснат. 

Сенките нямаха пари, бяха направени от въздух и не се интересуваха от банки, затова аз цял живот – ако рязането на клончетата в плета на „ВИП“-а се нарича живот – съм била сянка.

Търсела съм друго тихо и красиво присъствие, към което да пълзя. Накрая го намерих – Николай. Видях го как слиза от един черен, мощен като смъртта автомобил и знаех, че той е моят път.

За да се добера до оградата от бодливи, съвършено подрязани храсти, първо се сприятелих с Ная – една непоносима, вечно оплакваща се торба козметика, напластена върху бяло безизразно лице. Ная беше малка шефка в едно от многобройните министерства, толкова пренебрежимо дребна, че дори на мен се подмазваше. Едва по-късно осъзнах колко тъпа съм била. Ная се подмазваше на мен заради сина си Киран.

Надяваше се Киран, който страдаше от някаква тънка форма на безумие, да се ожени за мене. Аз въобще не загрявах тази тенденция, докато Ная с присъщата на дребните началници безапелационност ми каза:

– Неговото страдание е поправимо, ако се ожениш за него. Можеш да живееш в семейното ни имение – тя наричаше „имение“ една гола поляна и недомазаната съборетина в покрайнините на „ВИП“-а – и най-сетне се измъкнеш от скапаната гарсониера, в която доколкото зная умряха и баба ти, и дядо ти. Доколкото зная, ти продаде дрехите – неизносените им палта и новите им обувки, в които трябваше да ги облечеш и обуеш преди да ги погребеш.
Как така дребните началници в министерствата знаеха всичко за мене?

- Зная дори, че си продала ченето на баба ти и препарата „Корега“, с който го е залепяла за беззъбата си челюст – каза ми Ная.

Беше ме поканила на кафе и ми беше купила шоколадова торта с орехи и лешници, което струваше скъпо. Ако бях малко по-наблюдателна, веднага щях да си направя извода, че е платила около 40 лева, нещо толкова типично за нея, колкото риба, плуваща в сярна киселина, но аз усещах, че Ная не може да ме съсипе. От раждането ми – както се говореше мама ме изоставила, за да отиде при един германец с благородно потекло, но германецът й бил черен печат на челото и на свой ред я изоставил – затова тя се върнала да ме прибере от родилното.

Може би това е причината, поради която баща ми имаше огромни съмнения, че аз не съм негова дъщеря – горкият, как се заблуждаваше! Аз бях одрала кожата му, луничките му бях одрала, лъжите му бях отдрала и оная грозна способност да усещам кой ще ме съсипе още преди в главата на врага да се е мярнала подобна мисъл. Бях наследила глада му за самота – когато е самотен, човек съсипва сам себе си и не се налага някой друг да го прави за него.
Самотата е най-истинската ни дреха, която не събличаме никога.

Луничките по бузите му бях взела и онзи глупав стремеж да бъда човек, с когото се съобразяват – да го намразят, да го ругаят – да, но в никакъв случа да не остава незабелязан, сив и прозрачен като зацапана чаша за десет стотинки парчето, забравена на щанда на магазин втора употреба.

- Не желая да замина за Испания при Фернанда заради тебе – каза веднъж баща ми и ми се стори, че това не е една от редовните му лъжи. Знаех, че отваря уста, за да излъже, но този път ме гледаше тихо – очите му като кафявата шума в стария парк, където се срещаха наркоманите и където, малко по-близо до Струма, имаше четири ръждиви люлки – на тях висяха децата и майките се мотаеха около тях. Аз обичах децата, всички до едно, черни и бели, добре облечени в дрешки от втора употреба или може би безкрайна употреба, защото крачолите изглеждаха толкова лъскави, като че сто деца бяха пораснали в тях – още една причина да обичам децата.

Представях си какво дете е бил прекрасният Николай.

Аз пораснах при мамините приятелки – всичките от красива по-красива, всичките търсещи някой господин с шведско родословие и финансов потенциал. Той трябваше да ги изтръгне от провинциалната пропаст на сивите блокове и стъпканите градинки, превърнати в изсъхнала тиня с грайфери на автомобила, който ги е мачкал за последно. В случай, че мамината приятелка, при която живеех, се омъжеше за някой швед, аз се местех да ме гледа друга мамина приятелка. Но скоро другата намираше холандец, аз стягах вързопчето си - една стара кожена чанта, която баща ми веднъж в редките си изблици на решимост изхвърли в кофата за боклук (обичам кофите за боклук).

Вечер, откакто се научих да познавам кое не е скъсано, обхождах контейнерите много дискретно, облечена в най-новите си дрехи. Така нямаше да заподозрат, че такова хубаво момиченце в розова рокличка събира отпадъци – затова мразя розовия цвят – обикалях по боклуците, събирах здрави изхвърлени дрехи, телове, щайги, които продавах за пет, десет или двайсет стотинки на Пуст пазар. Там бродеха какви ли не клиенти, дори изисканите мамини приятелки и ги молех да не казват на мама, че съм пропаднала чак до Пуст пазар. Прибирах се с джоб стотинки у дома.

Може би затова съвсем отрано бях най-блестящото дете по математика в класа. Още преди госпожа Даскалова да прочете задачата докрай, аз казвах отговора. Веднъж си спомням - още преди да ми направят мечка и да ме размажат от бой заради тъпите ми знания - заявих:

- Тая задача е съшита не с бели конци, тя е съшита с бели въжета. Толкоз тъпи ли ни мислят?

Класът гледаше напред към черната дъска и никой не виждаше белите въжета. Госпожа Даскалова също не ги виждаше и не смяташе, че сме толкоз тъпи. В междучасието моите съученици ми метнаха едно палто на главата. Повечето ме удряха по главата, която виждаше бели въжета и много знаеше. Някои - предполагам, че са били момчетата, ме щипеха на различни места – но може и да са били някои момичета. Във всеки случай оттогава се научих да не цивря, защото като цивриш, правиш удоволствие на ония, които бият по главата, за да не виждаш белите конци.

Тогава временно живеех при една от приятелките на баща ми – дебеличка, избухлива жена, която ми наливаше толкова малко мляко в чашата, че оттогава като видя пълна жена, веднага инстинктивно ме свива коремът от глад. Мисълта ми е, че веднъж дори баща ми се възмути от моето подмятане от приятелка на приятелка - негови и на мама приятелки, с изтъркана чанта с багаж, захабени дрехи, същата чанта, с която баба ми се оженила на времето.

Баба ми, най-светлият човек, която ме къпеше и хранеше, както всички останали деца – дори ме е хранила с лъжичка и ножче. Обичам я. Обичам я и на оня свят, и на по-оня, и на най-оня свят, където и да се намира, дори в Ада, но такива баби като нея превръщат Ада в Господ, стига само да го нахранят веднъж с лъжичка, както хранят всички нормални деца. Чудя се откъде баща ми се беше научил да лъже така добре при такава майка. Дядо ми също не лъжеше, напротив – ако аз излъжех, а аз лъжех, защото мислех, че така трябва - казваше:

– Дръж си ръката изправена – аз я държах и той ме прасваше с една линия по дланта. След това ме караше да изчислявам с помощта на линията колко милиметра имат осем сантиметра и аз веднага му казвах, макар че едва стигах с глава тезгяха с неговите инструменти. Той беше каменар.

Възхитен от математиката на това дребно дете, дядо ми веднага, забравил боя и лъжата, ме завеждаше в сладкарница “Пчела“ и ми купуваше най-голямата боза с най-голямата тулумба в заведението. Ядях бавно и се тъпчех, направо се пръсвах от ядене, защото той не позволяваше да си нося бозата и тулумбата у дома. Веднъж толкоз преядох, че ми стана лошо и с линейка ме караха в „Бърза помощ“ в Перник. Тогава за пръв път видях как тате се кара на дядо и разбрах – тате не искаше да умирам.

Защото баща ми не навлизаше в конфликти, с когото и да било – нали, ако се развика, ще излязат наяве всичките му бездънни лъжи! Та, баща ми изхвърли в контейнера за смет кожената чанта на баба и ми купи куфар, в който си събирах пет чифта пликчета, пет чифта чорапи, пет потника, пет ризки – всичкото от най-добрата втора употреба и най-скъпото от моята любима Втора: - две фланели и два чифта джинси. Имах и една пола, но беше толкоз широка, че и мерцедес можеше да мине през нея. Жал ми беше, че не мога да я нося и я слагах като калъфка на възглавницата. Така пестях калъфки на мамините приятелки, които ме гледаха и смятаха, че съм много нетипично дете. Жалко, че съм била толкоз разсъдлива.

Разбира се, веднага се върнах и прибрах кожената чанта от боклука, но баща ми, както самият той казваше, беше от стара коза яре, тоест баба ми била коза, когато го родила, сигурно затова лъжите му са така вироглави и умни. В тях не виждах нито един бял конец и затова баща ми ме пипна заедно с чантата на баба, която бях прибрала.

Пред очите ми я запали в контейнера за боклук. Тогава аз вдигнах температура, защото баба от оня свят ме гледаше като оная котка, чиито котенца една съседка изхвърли в кошница и им драсна клечката. Тогава исках да умра - за първи и последен път, за да отида на оня свят при баба, дори и в Ада да беше. Все някак щях да реша задачите на дяволите. Баща ми обаче напусна една от дамите, която тъкмо бе започнал да обича и ме закара в болница.

Мислих си, че ще ме остави в болницата при доктор Мартина - тя ме познаваше, познаваше глистите ми, бронхита, който все отсядаше под гръдната кост – тя ми показа какво е гръдна кост - познаваше въшките ми, червените и белите ми кръвни телца, които аз самата не познавах. Това са човечета в кръвта ти, които я тикат нагоре-надолу, за да не умреш. Мислех, че баща ми ще ме предаде на доктор Мартина, но той ме прибра у дома – в неговия дом. Явно беше купил къща и там ме гледа, докато температурата ми се сви като бито куче. И като спадна тая температура, видях – беше ми купил нова кожена – ама наистина кожена чанта и ми каза:

- Няма да ревеш. Ето ти чантата.

Исках да му кажа, че е най-добрият баща, но как да му кажа като не беше?

Видях го как бръкна под старите обувки на мама и ми взе парите, които бях събрала от продажби на старите дрехи. Взе ми и стотинките, които криех под неговите ризи. Аз останах гола като сокола, дето никога не бях виждала. Соколът живееше в приказките на баба, но беше гол и бос, горкото пиле. Оттогава започнах да крия парите под отровите за мишки и хлебарки.

В къщата на Николай нямаше мишки и хлебарки, там пиле не можеше да прехвръкне, дори мравка не можеше, но аз можех. Познавах един от гардовете, Киран, именно онова момче с психическото страдание, синът на съседката ни Ная. Ная беше извадила или както се изразяваше баща ми, беше изкихала 40 лева, за да ме почерпи и то не къде да е, а в „Лилипут“. Там един сириец правеше прекрасни сладкиши.

– С моя син Киран можеш да имаш свой дом. Аз лично ще ти помогна да се пренесеш в нашето имение – каза направо тя. – То е разкошно.

- Киран не е ли гард на „ВИП“-а? – попитах аз. Имах предвид осеметажните блокове недалеч от „Изток“, тъмни като сенките под очите на Фернанада, възрастната богата съпруга на баща ми (беше ми изпратил клип с нея. Фернанда изгледаше на 130 години, сенките под очите й бяха по-големи от нея), но аз не му повярвах, разбира се. От дъжд на вятър баща ми пращаше по стотина евро, за да си върнел паричките, които взел от моите спестявания и аз веднага ги внасях в банката.

Едно от момчетата в моя клас, за което подозирах, че ме беше щипало стръвно след оная проста задача по математика, ми носеше боза от лавката и ми я продаваше с десет стотинки отстъпка.

- Искаш ли да ти реша задачите? - питах го, но той клатеше глава. По-често ругаеше, за да не кажа псуваше и ако го правеше тихо, значи беше щастлив. Един ден ми донесе боза и вместо с десет стотинки, ми я продаде с цял лев по-евтино. Беше стиснат като портите на „ВИП“-а и щиглец през тези гнусни порти не можеше да прелети – та, защо ще ми продава толкова на сметка бозата? Стана ясно защо – момчето ме притисна до стената и ме целуна, тоест ухапа ме по устната, ако това може да се нарече целувка.

- На - казах му. Можех да му кажа и „заповядай“, както се изразяваха всички, без изключение, приятелки на моя баща. Баща ми приказваше убедително – затова имам подозрението, че ако някой говори гладко и казва красиви думи като „извинявай“ и „моля“, все за нещо ще те прецака. – Дръж! – казах на съученика си и му върнах левчето отстъпка за бозата. Той се вбеси и ме ритна, но не жестоко, както риташе всички наред, а леко и внимателно. На другия ден ми донесе боза и не поиска да му я плащам, но аз така и не я изпих.

Оттогава зная, че любовта е боза с отстъпка и човек е щастлив, ако впоследствие го изритат не жестоко, а меко и внимателно. Но във всеки случай получава ритник. Единственото изключение беше Николай.

Ная, нашата най-издигна съседка от квартал „Изток“, малък шеф в едно от многото министерства, ме запозна със своя син Киран. Той беше висок, рус, добре гледан и ако от време на време без никаква причина не започваше да лае, човек никога не би си казал, че страда от тънко психическо страдание.

Една от приятелките на баща ми, която се бе грижила за мене, имаше куче - грамаден уличен превъзходен екземпляр – Вилнейко. Знаех покрай него как да се отнасям с кучета. Давах му нещо с кокалче за хапване и Вилнейко скоро се влюби в мене много хлътнало. Когато Киран започваше за лае, аз му давах парче луканка – собствената му майка Ная купуваше луканката по моя гореща молба. Скоро тя отново ме покани в кафе „Лилипут“, отново се изръси, този път с петдесет лева, което означаваше , че сигурно ще настои да се оженя за Киран и следователно – ще отърва кожата - цялата с лунички, каквато беше кожата на моя баща.

Всъщност точно заради луничките той бе убеден, че съм негова кръв и плът, макар че на мама бе заявил – „Детето е чуждо“, по-скоро мислете за плътта на съседа от Вход В, ап. 61, един самотен професор по математика – майка ми и професор по математика, виж ми окото! Но как тогава да обясним знанията ми по математика, които ми изкараха четири поредни боя, веднъж ме намазаха с червило отзад на панталоните и с блажна боя - точно тогава боядисваха вратите на училището – косата и челото. Плюс още едно доказателство - баща ми знаеше кой човек ще го съсипе – майка ми – и затова бягаше от нея.

Ная, която беше извадила петдесетачка и ми поръча една чаша „Пина колада“ заедно с паста и кафе в „Лилипут“, ме гледаше втренчено, но аз бях убедена, че няма да ме съсипе. В това отношение подозирам, че не съм дете на мама – тя попадаше все на джентълмени, които я съсипваха и само благодарение на усета си да го усуква – беше завършила икономическия техникум в Перник; след всеки, който я беше съсипал, успяваше да добави по няколко, дори няколко десетки хилядарки в банковата си сметка.

Аз приветствах нейното съсипване с цялата си душа, защото след поредната си разбита обич, тя ме поканваше в „Deep Dish” и ми купуваше най-скъпата пържола в града, настояваше пред очите й да нарежат салата от свежи домати за мен. Подаряваше ми обувки – или по-малки, или по-големи от моя номер - но нищо, продавах ги на Пуст пазар и си купувах от Втората маратонки, почти като нови. Подаряваше ми някоя нейна блуза – беше ми голяма, но я носех, защото в блузите на мама изглеждах грозна и никой не ме щипеше никъде.