Cui bono

Кой печели? В чия полза е това, което се случва? Латинската сентенция се използва в поне два смисъла – за да бъде разкрит действащият в свой интерес, който стои зад стореното; и за да се прецени общата полезност на случилото се. У нас изглежда, че има поне още един аспект в разбирането на този въпрос и той е пряко свързан с прогнозите и резултатите от избори.

Около 800 000 български граждани никога не са повтаряли своя вот. Когато изобщо гласуват, те предпочитат да „заложат” на бъдещия победител, за да са сигурни, че гласът им няма да се изгуби. Именно към тях са насочени полит-технологичните послания на социологическите агенции. Това е истинската „сива зона” в използването на резултатите от социологическите сондажи – ако повтаряш достатъчно често че някой ще спечели, напълно възможно е това да се случи, защото за него ще гласуват част от онези, които преди всичко искат да гласуват за победителя.

Изборите за Европейски парламент вече бяха натоварени с прекалено много очаквания. Те все повече придобиват вида на своеобразен плебисцит „за” или „против” сегашното управление. Именно затова, осемдесет дни преди изборите, политиците се опитват да определят границите на евентуалния си успех или поражение. А докато постигнат съгласие за това как ще бъде измерена победата, се опитват да променят правилата на играта в своя полза.

До момента се появиха поне три различни варианта за оценка на резултатите от 25 май. Първият бе лансиран от Сергей Станишев. Според него, правителството и управлението ще спечели изборите, ако БСП (КБ) и ДПС постигнат повече гласове от ГЕРБ - управляващите трябва премерят сили с опозицията. Ако управляващите успеят да спечелят повече мандати в Европейския парламент, имат всички основания да продължат да управляват. Според тази партийна аритметика, БСП и ДПС трябва да спечелят общо девет мандата в Европейския парламент.

Вторият модел за отчитане на резултатите бе предложен отново от БСП, но този път от Георги Кадиев. Това е партийно единоборство между БСП и ГЕРБ – победител е онази партия, която успее да спечели повече мандати. Макар и в същата логика, това предложение изглежда по-ясно, поне доколкото става въпрос за сравнение само между двете най-големи политически партии.

Всъщност, третият модел на отчитане е единственият, който има отношение към факта, че става въпрос за избор на български представители в Европейския парламент. Избраните от България евродепутати имат възможност да се присъединят към някое от големите политически семейства или да останат независими.

Избраните евродепутати от БСП (КБ) и АБВ ще се присъединят към групата на социалистите и демократите за Европа. Избраните депутати от ГЕРБ и РБ, на свой ред ще станат част от представителите на ЕНП; така както и избраните депутати на ДПС ще могат да се включат в групата на Алианса на либералите и демократите за Европа, ако той спечели достатъчно гласове, за да има самостоятелна парламентарна група. Всички други избрани на 25 май депутати от България в Европейския парламент ще останат независими или ще търсят тепърва свое политическо семейство.

Развитието на политическите нагласи през последната година позволява да се направи една предварителна прогноза за разпределението на 17-те мандата, с които разполага България. Тя показва, че ГЕРБ и РБ имат възможност да спечелят поне един мандат повече от БСП (КБ) и АБВ. ГЕРБ възстанови равнището си на подкрепа (в рамките на около 900 000 до 1 милион избиратели) и демонстрира добра организационна дисциплина, но продължава да бъде относително изолиран спрямо всички останали политически формации. Липсата на ясна регламентация в отношенията между ГЕРБ и РБ може да се отрази негативно и на двете формации. Реформаторският блок не увеличава съществено подкрепата си, но запазва равнища, които го поставят в групата на партиите, които биха могли да постигнат 300 000 гласа. Най-голямото предизвикателство пред РБ е да успее да привлече съществени групи от избиратели и да ги мобилизира за постигането на нещо повече от един мандат в Европейския парламент. При подобно развитие на ситуацията повече от половината от избраните български евродепутати ще се присъединят към ЕНП и тя ще има всички основания да отбележи победа в България.

Основното ядро на БСП (КБ) остава в рамките на около 750 000 гласа. През последните години БСП е успявала да превиши границата от 900 000 гласа, но само когато е била в опозиция, с ясна перспектива за връщане във властта. Най-тежката загуба на социалистите бе през 2009 година, когато завършиха първия цялостен мандат в правителство, доминирано от БСП. На свой ред, АБВ демонстрира добри стартови позиции в рамките на около 400 000 гласа. Ако движението на Първанов успее да мобилизира своя потенциал, то има реален шанс да постигне дори два мандата в Европейския парламент. Това би било и единствената възможност ПЕС да не претърпи значителни щети на изборите у нас.

Най-високият резултат, постигнат от ДПС, бе регистриран на парламентарните избори през 2009 година, когато повече от 600 000 души подкрепиха неговите кандидати. Само при повторение на този резултат, движението би могло да се доближи до целта, формулирана от Ахмед Доган – ДПС да излъчи четирима евродепутати. Все пак, по-вероятно изглежда постигането на резултати в рамките на 450 000 – 500 000 гласа. При общо взето, слабите позиции на либералите в Европейския съюз, ДПС може да се окаже една от малкото партии, успели да постигнат целта си на национално равнище.

Всички останали политически формации, които ще се явят на изборите за Европейски парламент, ще търсят подкрепата на избирателите, за да излъчат независими или депутати, които едва след изборите ще определят своите политически предпочитания.

В това положение се намира и Атака. Независимо от усилията на своя председател, партията не получи покана за присъединяване към формиралия се съюз на националистически партии и движения. Въпреки че НФСБ успя да привлече на своя страна поне единия от евродепутатите на Атака, ако Фронтът има шанс да излъчи свой кандидат, то той също би останал независим.

ББЦ, заедно с ВМРО, ЗНС и евентуално Гергьовден, също разчитат на свой или дори двама представители в Европейския парламент. Липсата на достатъчно продължителна електорална биография затруднява прогнозата за тяхната реална тежест, но е сигурно, че гласувалите за техните кандидати също ще изпратят в парламента независим(и) депутати, които едва след като вече са избрани ще трябва да определят своята политическа позиция.

Все по-малко вероятно изглежда в оставащите до изборите дни да се появи друг политически субект, който да постигне резултати, които биха могли да променят ситуацията. Битката на управляващите, поне засега, изглежда насочена в по-голяма степен към силово налагане на нови изборни правила и избор на нова ЦИК. Това означава, че те са готови да поемат риска от предизвикване на хаос в изборния ден и евентуална вълна от оспорвания на изборните резултати, вместо да отложат приложението на новия изборен закон за период не по-малък от шест месеца след обнародването му в Държавен вестник.

Тогава кой и какво би могъл да спечели от провеждането на изборите по новия кодекс? В каква степен партийната пропаганда, основана на произведени набързо и услужливо сондажи, би могла да повлияе върху избора на онези, които желаят винаги да са с бъдещия победител? И накрая, ако активните избиратели представляват около 3 500 000 души, кой би спечелил, ако успее да привлече на своя страна негласуващите? От отговорите на тези въпроси ще зависят не само резултатите от 25 май, но и разпределението на силите в следващото Народно събрание.