Човекът не е тухла четворка

Има ли една общовалидна истина за всички хора на света или има много истини и всички до една истинни и правилни? Този въпрос е колкото философски, толкова и ежедневен. Всеки ден и даже всеки миг сме му подвластни. Биело Дугме в една песен твърдят: Ima neka tajna veza za sve ljude zakon krut – за всички хора на земята има една обща неизбежна връзка, отношение, закон... (По това се различаваха те някога от българските рокаджии, бяха по-мъдри и не се срамуваха от балканските си корени.)

Как да продължа да пиша в състояние на гражданска война? Такава се води срещу интелигенцията на България, срещу учители, срещу лекари, срещу всички, които разбират какво действително става наоколо пред очите ни и не са съгласни с твърдението, че алтернатива на ББ няма. А всички онези общински и държавни бюрократи, адвокати и останали кърлежи, които се възползват от ситуацията, смучат кръв народна и не им дреме какво ще последва след тяхната смърт, са нещо друго, те не са част от интелигенцията, те са избирателната критична маса на управниците към момента. Те себе си и децата да уредят, другото не е важно. Ако ги оставим сами на себе си, колко ли ще са – стотина, двеста хиляди?

Отклонявам се от главното, но нещата са много свързани с тая тайна връзка, която споменах. В качеството си на издател преди година влязох за първи път през служебния вход на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“. Влиза се от задната страна, откъм градинката. Там доставих книги от тези, които издавам - „Резерват Северозапад“, алманах, „Среща с Живота“, сборник с православни проповеди на отец Владимир Дойчев, „Срещи със смъртта“, продължението. Достигнах до извода, че не мога да променя никого и никого не се стремя да променям. Освен себе си. Най-мъдрото нещо, което съм осмислил е толкова просто. Както и да е. Та влизам в Библиотеката, тази огромна сграда и съм впечатлен от нея и хората, които работят вътре. Те имат такова отношение към книгите, което изглежда спасително за народа ни. Спокойно, уравновесени, усмихнати на пръв поглед, може би и те си имат грижите, не знам на какви заплати са там, но те все още притежават нещо важно.

Народната библиотека е като храм за всички български книги, добри и лоши. Те се съхраняват вътре за бъдещето. Защото хората, които работят там, ще остареят. След това ще се пенсионират. На тяхно място нови може и да не дойдат. Колонията, в която ни превърнаха, не се нуждае от такъв лукс – огромна сграда, съхраняваща националната ни памет. Някой ден всичко това ще е минало – Библиотеката, Университетът до нея. Или ще заемат някаква друга форма и ще станат все по-незначителни. Що ли съм в такова кофти блус настроение? Понеже някаква бедна женица някъде из медиите спомена, че не било фатално, дето младите днес не четат, какво пък толкова, вика, голяма работа, като не четат, ще си говорят във фейсбук, ще оцелеят и без книги. Физически може. Донякъде. До известна степен. После и физически няма да оцелеят без книги, но това тази госпожа не го знае.

Разбирате ли, души безкнижни и голи, без това богатство, без знанието и четенето сме само временен въпрос? Схващате ли смисъла на думите ми? Може гените ни да продължат в следващите едно – две поколения, но ние тях ги обричаме на душевна мизерия и човешко падение без книги, тесният им кръгозор ще ги превърне в биороботи, зомбита, в тухли четворки.

В ролята си на автор на книги получих подарък от читатели - „Писма за доброто и прекрасното“ от Дмитрий Лихачов. Ееех... Ако почна с цитатите, няма да мога да спра. Но как да си премълча? Чуйте днес как звучат тия думи и ги сравнете с думите на многознайковците, твърдящи, че няма проблеми, дето хората вече не четат. И с другите думи на онези, които искат да опростачат езика ни. Той им пречел, разбирате ли, сложен им бил.

„Учение – ето какво е нужно сега на младите от най-ранна възраст. Човек трябва винаги да се учи. Всички големи учени до края на живота си не само са учили другите, но и сами са се учили. Ако спреш да се учиш, няма да можеш да учиш и другите. Защото знанията непрекъснато се увеличават и усложняват.“ Прочитам това, а половин час по-късно по път за училище, където се опитвам да уча децата, минавам покрай няколко бургаски училища. Учение? Знания? Не ме интересуват онези лекомислени махвания с ръка – и ние не бяхме цвете, и ние пушехме, и ние не учехме... Защото не е точно така. Не пушехме толкова нагло. Върви си красивото четиринайсетгодишно момиченце по тротоара, а от устата му хулигански стърчи димящ фас. То ли ще схване все по-усложняващите се знания? То е бъдеща продавачка, сервитьорка, обслужващ персонал. Единиците, които изпъкват, ни ги крадат чуждите университети. „Държава на духа“? Не. Вече не. Вече държава от последния свят. Че не успяхме да опазим работещата си част от икономиката е престъпление, но че не успяхме да опазим духа си е престъпление на квадрат.

Между другото, не смятам, че Лихачов днес е важен само за нас, българите. Мисля, че светът трябва да се вслуша в думите му. Оскъдяването на ума води до нов тип човечество, от което не знам дали искам да съм част. „Интелигентността не означава само знания, но и способност да разбираш другите. Тя се проявява в хиляди дребни неща – в коректното водене на спор, в скромното поведение, в умението незабелязано (именно незабелязано) да се помага на другите, да се опазва природата, да не се замърсява околната среда – нито с отпадъци, нито с ругатни, нито с вредни идеи (това е също смет и то каква!).“ Ако тези думи не са доказателство за пропадането ни, поразходете се по улиците, а после и извън града, поогледайте се, качете се в градския транспорт, послушайте разговорите, погледнете вестниците и списанията, които се продават – смет, смет и пак смет. А после си пуснете холивудски филм. Тухли четворки. В това се опитва някой да ни превърне.

За финал оставям още един цитат от Лихачов: „Класическо е онова произведение, което е издържало проверката на времето. С него времето ви не е изгубено. Но класиката не дава отговор на всички въпроси на съвременността ни. Затова трябва да се чете и съвременна литература. Но не се хвърляйте към всяка нашумяла книга. Не бъдете суетни. Суетата кара човека безразсъдно да изразходва най-големия и скъпоценен капитал, с който разполага – времето си.“ Толкова по въпроса кое бива и кое не бива да се чете. Ако някой се смята за твърде богат и иска да разхищава своя единствен капитал, негова воля. Свобода. Пълна и неотменима свобода. Докато се поробим сами.