Човекът, който разказва за полунощ: разказ от Здравка Евтимова

Една висока жена в кафява рокля, каквито продаваха в смесения магазин – кръчма, хлебарница, стъкларница, железария, аптека - в Старо село, и едно хлапе в розов сукман, закупен от същия магазин, носеха кошници с розови домати. Бе зеленчук за чудо и приказ. Двете вървяха бавно, времето беше нито добро, нито лошо, какво друго да кажеш за облаци, които се мотаят бездомни по небето? Магистралата за Кулата бе на една приказка за Пепеляшка разстояние оттук, но жената в кафявата рокля въздъхна.

- Не я знам тая приказка, Анче.

- А знаеш ли за Елиза и единайсетте лебеди? – попита хлапето, малко по-голямо от доматите за чудо и приказ в кошничките му.

- Не я знам. Мога да ти покажа как да прегризваш връв, когато те връзват, че да те бият – добави жената. – В моето село всеки иска да те върже. Още като те опасват с въже или връв, трябва така да се надуеш, щото да те вържат надута. После ти пускаш въздуха, обръщаш костите си навътре, въжето се охлабва, измъкваш се и ходиш да биеш тях. И ги тупаш много, че едвам да си отидат при жените. Да знаят, че ако още един път те срещнат и искат да те смачкат, няма повече да могат да си отидат при жените.

- Аз не искам да ги натупам толкова, че да не могат да си отидат до жените – каза детето. – Дори Филип, новия мъж на мама, не искам да бия толкова. Нали сега той се грижи за нея. Дава ѝ много ядене.

- Щом не ги тупаш, те ще тупат тебе, моето момиче.

- А не може ли аз да ги обичам и те да обичат мене?

- Не може. Те не обичат никого.

- Стой - каза детето, без предупреждение остави доматите на земята, бръкна в джоба на розовата си рокля. Джобът беше зашит на гърдите и беше по-голям от роклята. – Направих го от кал.

Жената погледна омачканата, безформена топка в ръцете на хлапето и попита:

- Това круша ли е?

- Не. Това е сърцето ми, мамо Дарино. Искам да ти го подаря. Ти ще го гледаш по-добре от мене. Мене ми се карат и не мога да се измъквам като гущер, като ме вържат. По-добре да ходя без сърце и ти да ми го пазиш.

Жената остави кошниците на до платненките си, една едра, все още непочерняла от слънцето жена. Тя заряза зеленчука на земята, хвана детето под мишниците, вдигна го високо, високо, по-високо от слънцето, целуна го по двете бузи и накрая по челото.

- Ще ти пазя сърцето най-много от всичко на света, Анче, чедо.

После двете отново вдигнаха кошниците и продължиха по пътеката към магистралата за Кулата, която беше на една приказка място от Старо село.

- Имало едно време едно дете – започна хлапето, мъкнейки внимателно доматите. – На това хлапе майка му умряла, но не за планина време, а само за малко, колкото да си почине от магиите. Тя можела да прави добри магии за хора - да спечелят три милиона лева, да не се карат, да не налитат на бой. Но нейните били все трудни магии, детето крачело по петите на майка си, досаждало и ѝ пречело, затова тя решила да се скрие. Отишла при смъртта. Там е топло и никой не те тормози - детето млъкна.

- И? Какво става по-натам? – попита жената в кафявата рокля с дребни жълти звезди и луни вместо цветя.

- Ами майката взела смъртта си в куфара и двете отишли в София. Оттогава смъртта живее в София. Там има големи магазини. Хората тичат до тях и не ѝ се налага много да обикаля, за да търси човека, дето си е избрала. Отскача в магазина и го прибира – обясни детето. – Където се появи смъртта, мирише на печени бадеми, затова аз знам кога се приближава насам. Ако искаш да не тръгваш с нея, изпечи ѝ бадеми, сложи ги пред прага на къщата, тя ще си хапне, ще ѝ стане добре и ще каже: - „Тоя човек е много тежък, няма да го отнасям сега, нека си живее. Друг път ще намина за него“. Това ми го разказа мама. Тя е стояла при смъртта, но се върна обратно, за да ме научи да си слагам камъни в устата. Когато имаш малки камъчета в устата, приказваш английски. Когато камъните в устата ти са големи и тежки, знаеш само български и никаква други думи не можеш да обелиш.

- Не е вярно – възрази жената. – Слагах си съвсем дребни камъчета в устата, обаче баща ти каза, че разбира какво му казвам, а той не знае английски.

- Нали ти разказвам приказка сега! – прекъсна я детето. – Една жена в София била толкова стисната, че дори смъртта не искала да ходи при нея. Тая същата жена казала на детето: – „Аз съм твоя баба.“ Как да обясниш на такава, че стиснатите хора нямат внучета? А таткото на детето бил толкова лош, че си нямал дете.

- Как така си нямал? – учуди се високата жена.

- Ей така. Щом си лош, дори да имаш дете, пак нямаш – обясни малката. – Добре че при лошия баща дошла една жена. Детето си рекло: – „Каква е проклета тази лошотия, толкова е грамадна, че магазинът за рокли, ракия и хляб не може да я побере. Ако тази жена се изправи, ще ни бутне къщата“ – така си помислило детето и затова ѝ казвало: - „Мерси моля, жено. Аз няма да те нервирам. Не ме бий и не си изправяй главата нагоре, че покривът ще се срути върху нас и ще ни смачка“ - и детето метяло пред жената. 

- Да, точно така ми каза – обади се жената със звезди в роклята. Но момичето сигурно не я чу. Продължи приказката, без да прекъсва:

- Хлапето все си мислело, че великанката е злобна като ония пиявици в реката, дето ти изпиват кръвта, влизат ти под кожата и само лицето ти се запазва цяло. Но това не си ти, пиявицата е, само че те е изпила, намушила се е под кожата и прилича на човек. С повечето хора се случвало така. Горкото си повтаряло на ума – „Тая великанка не може да е човек, в нея е влязла една от ония грамадни пиявици от реката”. Обаче детето въобще не било бъзливо. Всяка пиявица, дори да е грамадна, е по-глупава от най-глупавото дете. А аз не съм глупава - рекло си то. Един ден дребното казало на високата жена „майко“ и тя от пиявица се превърнала отново в жена. Започнала да нарича детето „Анче Писанче“. Така никой не му бил казвал дотогава. Детето не било чак толкова умно, напротив, много напротив, било по-глупаво от най умното хлапе на света, едно момче Шушомир.

- Той не се казва Шушомир, а Страцимир – намеси се високата жена, която въобще не се огъваше под тежестта на кошниците с домати – а това бяха страшни кошници, всяка голяма колкото воденица.

- Шушомир се казва – поправи я детето...

- Страцимир се казва – настоя по-силно жената. – Викат му Шушомир, защото като го питали - как се казваш? - той отвръщал: - Шушомир.

- В моята приказка момчето е Шушомир – хлапето продължи напред, една жилава костичка под тежестта на доматите. - Момиченцето не усетило как започнало да обича онази грамадна жена. То я превърнало от пиявица в човек, а тя го превърнала от страхливо дете в смело дете. То я обичало толкова много – оттук до края на всички приказки и до края на всички букви на българската азбука. Затова жената от лоша жена станала добра.

Двете вече наближаваха магистралата, защото се чуваше как фучат колите, които бързаха да стигнат до края на асфалта – а един асфалт знаеш ли му акъла? Тук свършва, после продължава в друга посока и кой знае къде ще се затлачи колата насред пътя.

- Виж, мамо Дарино. Много е важно в една къщичка да има дете. То може да не е толкова умно като Шушомир, то може да не е чак толкова добро – момичето в моята приказка е чупило три пъти чаши, веднъж е загубило вилица и си губило шапките – защото не го е било страх от слънцето. Искало слънцето да гали не шапката, а детето – затова нарочно си губело шапката и не било особено добро. Да, но като в една къщичка има дете, пиявицата става жена. Отначало тая жена е лоша, защото не може да забрави какво я е научила пиявицата, но детето я научава да бъде майка и жената за две седмици става добра, даже за една седмица.

Високата жена с тежките кошници отначало нищо не каза. Мълча, защото се беше задавила от вятъра. Понякога човек се задавя от вятъра, но не го хваща кашлица от това.

- И после? – попита накрая жената в кафявата рокля на звезди и луни толкова тихо, сякаш не искаше доматите да чуят въпроса ѝ.

- После, един ден детето чуло лошия му баща да приказва разни неща. Трябваше още от началото да ти обадя, мамо Дарино, че този същият баща се оженил за великанката. Той седял в кухнята с грамадната си жена, която не си вдигала главата, за да не бутне тяхната малка къщичка. Мъжът ѝ говорил високо, никак не пазел тишина, че да може момичето да спи. Гласът му бил по-голям от него самия, дълбок като тъмнината през нощта. „Дарино, ако те нямаше, щях да съм умрял досега“. „Щеше“ – съгласила се жената. Детето не знаело дали тя поклатила глава, защото се преструвало на заспало. Но то не било подло дете, мамо Дарино. „Подъл“ познавача да се преструваш, че спиш, а си буден като лалугер и да подслушваш. Но как да не подслушва горкото дете, като гласът на баща му бил направен от сто бомби и трещял.

- И какво още казал бащата? – попита жената с тежките кошници.

- Голямата жена говорела по-тихо от бащата, защото можела да го бие, даже дори го била няколко пъти. Затова той се уплашил. „Дарино...“ - повторил. Бил глупав и нищо друго освен името ѝ не можал да измъдри. Тогава жената го попитала – „Ами жена ти? Ами жена ти Ана?“

- Повече от тебе я обичам, Дарино. Тя ме остави насред път, захвърли ме, но нея виждам дори и към празна бутилка от ракия да погледна. Знам, че я няма, но пак я виждам. Нея сънувам, Дарино.

Голямата жена в кафявата рокля с много луни мълчеше и добре че наблизо бе магистралата, та съскането на колите приказваше вместо нея.

Детето се уплашило, че и голямата жена ще вземе да каже: – „Ще умра, Анче Писанче“, ще прибере смъртта в куфара си и ще се покатери на Черни връх. Но голямата жена не знаела магии като истинската майка на момиченцето и затова нямало да може да се върне при него. Тая голяма жена не знаела колко много я обича това дете.

- Като обичаш някого, мамо Дарино, ти знаеш ли какво правиш?

- Какво? – попита жената.

- Взимаш кал от оная под голямата върба на реката. Тази кал е много добра и като я изсушиш, се превръща в сърце. Детето превърнало цялата кал под върбата в сърце – това било неговото сърце и то казало на жената – „Лельо Дарино, не слушай татко. Той е лош човек.”

- Баща ти не е лош човек, Анче.

- Тогава защо не обичал голямата жена в моята приказка? – попита хлапето.

Двете повървяха още малко в пълна тишина, ако не се брои, че около тях септември подреждаше облаците по небето, за да си направи легло. Този септември наистина беше много мързелив месец, все към лежане върху облаци го теглеше. По едно време жената и хлапето стигнаха до магистралата, сложиха кошниците на голямата асфалтова отбивка и зачакаха купувачи. Такива домати за чудо и приказ стават за салата и пържено, за салца и пица, и можеха да правят чудеса. Дано по магистралата карат умни хора и дано купят зеленчука. Така двете щяха да напълнят джобовете си с пари и смятаха да отидат не в кръчмата на селото, където се продават рокли, хляб, ориз и ножици.

И момичето, и жената бяха много смели. Щяха да отидат в Перник с раздрънкания автобус в девет и половина, до обяд щяха да се мотаят из най-хубавия град на България. И като се изморят да се разхождат из най-хубавия град Перник, разбира се, щяха да отидат в пицария „Сан Марко” и щяха да поръчат най-скъпите пици в менюто, написано със сребърни букви.

Дано има купувачи за тия домати. Дано!

По едно време дребосъчето с двете кошници в ръце избърбори:

– Не бой се, мамо Дарино. Щом в къщичката има дете и щом сърцето на детето от хубавата кал под върбата стои при голямата жена, значи всичко ще свърши добре. Детето променя всичко, мамо Дарино. Но и голямата жена променя всичко. Защото и тя някога е била дете.