Черно кадифе

Пламен живееше по-надолу по улицата, на която живея и аз. Дворът на къщата му беше тесен и дълъг, близо до улицата беше ламариненият гараж, в който извършваше ремонти на коли, а къщата беше в далечния, горния край. До нея се стигаше по настлана с камъни пътечка, край която растяха най-различни цветя – мъхнати, качулати, ококорени. Над пътечката имаше лозница, плъзнала по направената мераклийски от тръби скара. Същата лоза стигаше чак до тераската пред къщата, където в горещите летни дни листата й хвърляха чудна шарена сянка над покритата с мушама маса.

Запознах се с Пламен случайно, покрай колата си. Имах един стар автомобил, фолксваген джета, много послушен и як, но с годините системите му започнаха една по една да отказват. Един ден, когато минах край къщата на Пламен, ненадейно зърнах, че в двора му е паркиран същият модел автомобил, фолксваген джета. Пламен поправи лесно колата ми и на всичкото отгоре не взе почти никакви пари. Сякаш някой ми го изпрати отгоре, от небето. Сетне го виках нещо за бойлера, за някакви заварки на оградата. Разбираше от всичко.

Запознах се и с жена му, едра и хубава жена. Годините вървяха, понякога виждах Пламен в двора, махах му с ръка, слизах от колата, изпушвахме по цигара. След някое време видях как жена му бута количка с бебе вътре, след още някоя и друга година баткото вече вървеше прав до количката, а вътре се возеше сестричката му.

Веднъж срещнах жена му на пътя. Мина ми през главата, че много отдавна не съм виждал Пламен. Спрях се и попитах за него. От няколко години бил в Испания, работел нещо, когато се закрепял, и те щели да заминат. В кой клас са децата, попитах. Синът бил в шести, а дъщерята в четвърти.

Сега къщата от години пустее. Ламариненият гараж, където Пламен излекува моя фалксваген джета, още стои, но вече целият е ръждясал, сякаш е обвит с черно кадифе. И пощенската кутия на вратата е ръждясала, и тя е кадифена. Пътечката към къщата е заглушена от трева.

Пламен сега сигурно изчуква коли в Барселона или някъде другаде, в някой друг град в Испания. Жена му сигурно чисти къщи. В неделя може би се разхождат из някой парк, гледат зелените папагалчета по клоните на дърветата, гледат палмите, кипарисите. Може да стигат и до брега, до пристанището, ако са в Барселона или в друг крайбрежен град. Ще постоят, ще помълчат, плисъкът на вълните ще ги настрои сантиментално, една далечна сянка от лозница над една маса, покрита с мушама, ще се появи може би в мислите им, но те ще я отпъдят и няма да признаят един на друг за нея, защото вече трябва да се връщат, трябва да напазаруват от евтиния магазин на пакистанеца, трябва да вземат прането от пералнята и да легнат навреме, за да са готови за новата работна седмица.

Жена му отвреме-навреме се чува с брат си, пита как е къщата. Братът я успокоява, че всичко е наред. Но той няма как да разкаже, че ламариненият гараж е ръждясал и почернял целият, сякаш обвит в черно кадифе, че настланата с камъни пътечка е удавена в трева и бурени. Че лозницата е изсъхнала.

И че мястото в кората на големия бор, откъдето синът на Пламен отчупи парче кора навремето, за да си издяла лодка с мачта, още сълзи, не е зараснало, оттам още се сцежда смола, която замръзва на големи жълти капки надолу по кората на бора.

А синът на Пламен, вече на шестнайсет години, докато се разхожда с една китайка съученичка край пристанището и докато двамата зяпат с интерес гората от мачти на закотвените корабчета, се чуди къде е виждал тези корабчета, откъде са му толкова познати тези корабчета.