Божественият кредит на инженер Адам Ноев

„Не е важно дали можеш да предвидиш кога ще вали, а дали можеш да направиш Ноев ковчег.“ 

Уорън Бъфет

Инженер Адам Ноев се събуди по средата на нощта с прозрението, че всичко се свежда до числата 1, 2 и 3. Човек е едно, когато е сам, две, когато е с жена и три, когато си имат дете. И ако хората решат да изпадат в други триъгълници или решат да имат още деца, то от това не следва, че някой става квадрат, пентагон, хексагон и т.н., всеки може да бъде само и единствено мисловен триъгълник, отношение между 1, 2 и 3. Като тема с вариации - триоли и тригласи в паралелни тоналности.

Инженерът съвсем се обърка и стана от леглото. Пи вода и влезе в банята. Наплиска лицето си и потъна в меката хавлиена кърпа. Даваше си сметка, че иска твърде много от другите. Натоварваше околните с апокалиптични прогнози, разказваше за „великата мисия“ като екзалтиран пастор, който събира души за Второто пришествие. Жена му страдаше най-много. Тя беше преживявала Страшния съд стотици пъти и вече не се трогваше. С часове се наливаше с бяло вино, докато изслушваше сънищата и налудничавите му прозрения. Неговата наивност я забавляваше. Когато ѝ писнеше да го слуша, тя го отвеждаше в леглото, слагаше ръце на лицето му и го успокояваше с мекотата си. На сутринта той я сграбчваше и после пиеха кафе в мълчание. След това тя го хокаше. Бил твърде скромен, не знаел как да се продаде. Той кимаше утвърдително, но отказваше да се продаде. През дългите месеци, в които Ноев стоеше затворен в себе си и контактуваше свише, жена му го товареше със семейни задължения и излизаше вечер да се социализира с хора, които му завиждаха. Грижите за детето успокояваха нервите му. Винаги ставаше така, че Ноев беше този, който води детето на месечен педиатричен преглед. След всеки преглед педиатърката тайно звънеше на съпругата му, за да я осведоми, че на нейния номер едно му е време за хапчета.

И все пак, Две го обичаше и оставаше студена към ухажванията на другите мъже. Нещо я спираше, дори когато веднъж насила реши да се отдаде. Нарочното прегрешение не се оказа по вкуса ѝ. Това му беше достатъчно.
Телефонът избръмча на нощното шкафче и прекъсна мислите му. Инженерът надникна в екрана, където грееше съобщение от Патентното: „Проектът ви е одобрен.“ 

Инженерът не можеше да повярва на очите си, просна се на канапето и припадна от щастие.

– „Божествени кредити Содом и Гомор“, добро утро!

– Добро утро, обажда се инженер Ноев, от „Ноев и синове“.

– Поздравления, инженер Ноев! Бихте ли потвърдили номера на фирмената ви сметка?

– Не трябва ли първо да се срещнем? Мога да дойда до офиса да подпишем договора?

– Не е необходимо. След като водим този разговор, договорът се счита за подписан.

– А бихте ли ми припомнили накратко условията? – настоя инженерът.

– Разбира се! Разполагате с божествен кредит от десет милиона содомогомори за построяване на оригинално плавателно съоръжение от развлекателен тип за възрастни над осемнайсет години.

Ноев автоматично потвърди номера на сметката, благодари раболепно, затвори телефона и приседна с разтреперани колене. „Как е възможно?! След толкова години чакане и лутане по прашните коридори на Патентното, „Ковчегът“ най-накрая беше одобрен. „Значи е вярно?! И сега какво?“ Ноев се ужаси. Оказа се прав! Щеше много дълго да вали.

„Ковчегът“ или „Оргия 2020“, както беше официално известен, представляваше дълбоководна подводница с водородни двигатели и кислородни резервоари, които се зареждаха директно от водата. Корабът беше решен в стил стийм-пънк, вдъхновен от романите на Жул Верн. Подводницата беше с капацитет тринайсет души, без да броим капитана и юнгата – двата чат бота на бордовия квантов компютър, изпълняващ всички управленски и сервизни функции. Корабът разполагаше с голяма палуба с удобни мебели и сепарета, имаше корабна кухня, в която се предлагаше лиофилизирана храна, която пасажерите можеха да си доставят чрез едно единствено натискане на бутона. Лиофилизацията беше изцяло български патент. При досег с топла вода, дълбоко замразените ястия от менюто на борда мигновено възвръщаха вкуса и хранителните си качества на сто процента. В трюма имаше контейнери с генетичен материал от полезна флора и фауна от житото и конопа, до пъдпъдъка и лопатара.

Инженерът реши да събуди жена си, за да ѝ благодари, но после размисли и започна да разглежда контактите в телефона си. Изборът му беше направен – колегите Симов, Хамов и Яфетов щяха да заемат заслужено място на борда. Неговите „синове“ в службата бяха млади жизнени момчета, с ум и любопитство към живота, които Инженерът усещаше, че губи. За тяхна компания Ноев бе решил да добави три млади независими момичета - Лилит, Ева и Диди от отдел човешки ресурси към Содомската община. Така пътниците ставаха по двойки. Продължението на човешкия род щеше да бъде подсигурено. „Оргия на триста левги под водата“, именно това описание на идейния проект беше впечатлило изключително борда на директорите на патентно бюро „Содом и Гомор“.

Ноев си спомни съдбовната нощ преди двайсет и една години, когато сънува за първи път „Ковчега“. Ноев беше обсебен от Края на света и реши да се премести да живее край Черно море. Там щеше да е по-лесно да осъществи проекта си. Настани се в покрайнините на Содом – покварената столица на Северозападното Черноморие. Нае си цех в близост до едно малко рибарско селище и се хвана за работа. Направи стотици скици на „Ковчега“. Купи материали - дъски, епоксидна смола и алуминий, направи макет на кораба и покани рибарите от съседното селище на запивка. Искаше да научи колкото е възможно повече от морските вълци. Разпитва ги за Потопа. Всеки един от тях го помнеше. Всеки един от тях бе виждал гнева на водата и поне веднъж бе оцелявал по чудо. Това бяха безстрашни белобради хора с ръце като корабни въжета. Чу от тях историята за цар Нимрод и вавилонската кула, за това как всички строители на кулата за наказание били превърнати в маймуни. Чу за нефилимите – децата-гиганти на падналите ангели и земните жени, които тормозели допотопните човеци със своята бруталност и жестокост. Чу още по-древни истории за Ману и богинята-майка Еа, за Девкалион, разказаха му за надменните атланти и за Ной, по чието време допотопните човеци се развращавали от скука. Ноев любезно изчака гостите да се напият и представи проекта си. Рибарите се смяха с пълно гърло, оплюха прототипа и твърдо заявиха, че такова съоръжение е невъзможно да бъде конструирано, камо ли да издържи на вода цяла година. След това се прибраха пияни и развеселени при своите рибарски мрежи. Това въобще не разколеба Инженера. Даже го мотивира. Следващата седмица той пусна обява в Содомски вести: „Проектантско бюро „Ноев“ търси да назначи синове с фантазия.“ Получи над сто обаждания и се спря на трима млади мъже – Симов, Хамов и Яфетов. Първият беше физик и луд компютърджия, вторият беше професионален гмуркач и ебач, все пак можеше да задържи дъха си пет минути, а третият беше архитект и дизайнер. Така се появи и новото предприятие „Ноев и Синове“.

Инженерът седеше на кея на Содомското пристанище, облечен в зелен дъждобран и жълти ботуши и гледаше към светлините в съседния Гоморски залив. Черно море ревеше бясно, притиснато от плътни черни облаци. Заваля като из ведро. Ноев започна да крещи и да се смее с пълно гърло, връщайки се трийсет хиляди раждания назад, когато Прародителят бе товарил живинките в Ковчега под същия проливен дъжд. Молекулите бяха превъртели милиарди пъти своите форми и сега вода от памтивека се стичаше по лицето му. Ноев се замисли за нефта, образувал се от купчините трупове на загиналите при предишните потопи. Мислеше за ужасяващите нефилими. Мислеше за Атлантида. Скоро земята щеше да бъде погълната от всемирния потоп и тогава щеше да дойде време за неговия „Ковчег“.

Над Ноев прелетя гарван, а зад него на крайморската алея, меко, като голяма нощна котка, спря черна лимузина. Капакът на багажника автоматично се отвори и инженерът разбра, че не трябва да чака друга покана. Сам влезе в багажника и хлопна капака след себе си.

Пътува дълго. Унесе се. Сънува мрачен сън. От морските дълбини изплуваше кракен, който го поглъщаше ужасно бавно и мъчително. Инженерът потъваше и се давеше, а после се озова проснат и подгизнал в търбуха на чудовището, притиснат от спомени и сенки. „Вземи ме! Вземи ме! Вземи мен!“ Шепнеха хиляди гласове в тъмното.

Багажникът се отвори и до слуха му достигна приглушена музика. Помогнаха му да излезе и свалиха от него дъждобрана и ботушите. Довлачиха го до тъмно меко сепаре, където Инженерът се отпусна и потъна. Усети силен женски парфюм, примесен със силния мирис на хавански пури и до слуха му достигна дълбок авторитетен глас.

– Готов ли сте, господин Инженер? Дъждът дойде. И няма скоро да спре. При този интензитет и обем на водния стълб, приливната вълна ще удари крайбрежието не по-късно от две седмици. – Ноев познаваше добре тази басова бленда. Говореше президентът на борда на директорите на „Содом и Гомор“.

– Ковчегът е готов, господин президент! – спече се Инженерът.

– Настъпват бурни времена, а местата на вашето увеселително корабче са ограничени. Ето защо ви предлагаме един кратък списък с хора, които бихме искали да добавите към своите пасажери. Гарантираме ви, че всеки един от кандидатите е изключителен и неповторим, да не говорим, че е и богат. Всички кандидати са преминали медицински тестове и са в отлично здраве и също така доказано фертилни. Сега остава вие да изберете.

– Предполагам, че трябва да започна от политическата върхушка? – иронично се подсмихна инженерът.

– Ако трябва да бъда честен, политиците са най-малко в списъкa. Вижте, в Содом всички са лесно заменяеми. Но има имена…

– А, все пак има важни, нали?

– Не се подигравайте! Има много хора, които ще дадат планини от пари, само за да бъдат на кораба. Говорим за деца, за наследници, които трябва да оцелеят. Тук ще откриете фамилии, чието вероломно влияние върху световната история дори не сте и подозирали. Фамилии, в които сте вярвали. Такива, на които сте целували ръцете.

– На никого не съм целувал ръцете! – възмути се Ноев. – Господин Президент, не е ли най-добре още сега направо да ми заповядате кого да избера?

– Бих могъл. Но не би било редно. Аз самият признавам греховете си и не смятам, че имам място на този кораб. Нито пък бих искал там да стъпи някой от синовете ми, опазил ни бог! Но ако се вгледате в родовите проклятия, циркулиращи по тази земя, не виждам кой въобще би могъл да ви придружи в това морско приключение.

– Няма невинни Господин Президент.

- Господин Инженер, вашият избор от пасажери е неприкосновен. Сега е въпрос на протокол да изберете останалите.

„Вземи мен! Вземи мен! И мен!“ – сенките започнаха да изпълват главата му. На Ноев пак му причерня. Пред него някой побутна таблет с някакъв списък. Ноев маркира няколко имена на случаен принцип.

– Точно така, господин Инженер. Избрахте правилно. – Чу някъде отдалече гласа на президента и след това всичко потъна в тъмнина.

Инженер Адам Ноев се събуди у дома в леглото от звуците на укулеле. Дъщеря му подскачаше и подрънкваше около леглото му в бански костюм и с очила за плуване на очите.

– Айде, татковци, ставайте! Идва краят на света – изпя малката и се разсмя. – Хайде, папа, ти си номер едно, събуди се! Номер две е готова с багажа.

Инженерът се огледа, преброи до три, усмихна се доволно и се зави през глава. Беше направил своя избор. Нямаше намерение повече да спасява никого. Никой не заслужаваше.