Боже, ще ме помилваш ли?

Тия дни отидох до Плевен. Бях обещал още отдавна да изрисувам там новосъздадения център за работа с деца с аутизъм. От години съм близък с тая кауза – аутизма. Ето – не съм администратор от новите и не мога да се изразя достатъчно изискано. Каузата не е аутизма, а да речем – „интегриране на децата с аутизъм в...” и така нататък.
Но аз презирам новоговора с цялата му институционална превзетост.

Познавам се жената, която е председател на една от организациите, които работят с деца с аутизъм, и помагам с каквото мога. Аз не знам точно с какво и как да помагам – за възрастен мъж, който дори не помни как се гледат малки деца помагането в такива фини територии е притеснително нещо.

Като при повиването на бебе. Мъжът стои и се повърта, не знае къде да си дене ръцете. А жените пъргаво нещо шетат и подпъхват, и скатават. И бебето става много прилично и добре пакетирано. Мъжът само се смущава и внимава да не повреди нещо с непригодните си джонгали. И в главата му се мяркат картини на разгорещен лов на мечки или на глигани – привижда му се как гордо и свободно изразява мъжката си дивотия, която сам той нарича „порив към свобода”. Стои си сред акуратните жени с пелените и си мечтае за степни простори мъжът, и не знае как да помогне, и му е неудобно. А жените се подсмихват и го побутват и току му казват: Е айде хвани и ти свърши нещо, де!

Но аз пък умея едно. Да рисувам. Не съм учил никога в институция за приучаване към „правилните методи” – ни в гимназия, ни в академия. Но съм гледал с голямо разбиране от петгодишната си възраст картините на Гоя, Мане, Моне, Сезан, Ван Гог, Одильон Редон, Антонис ван Дайк, Рембранд ван Райн, Ян ван Ейк, Питер Брьогел Стария, Густав Доре, Тулуз Лотрек, Андреа Мантеня, Пиеро дела Франческа, Доменико Гирландайо, Уилям Търнър, Йожен Дьолакроа, Теодор Жерико, Густав Курба, Оноре Домие, Александър Стайнлен и още няколко хиляди.

И когато ме поканиха отново да помогна с нещо, аз веднага и предлагам: моля, нека не е просто с някакво публично участие!

Под „публично участие” на известна личност се разбира просто да отидеш някъде, във фоайето на някой луксозен хотел или в някоя прочута зала, да стоиш, да поздравяваш учтиво новопристигналите с кимане с глава, да пиеш сок, да кажеш двайсетина приповдигнати думи от някаква катедра, да седиш и дълбокомъдро да изслушваш речите на другите и накрая да си тръгнеш, извинявайки се, че „много бързам, но следващия път...”. И мероприятието, публичното събитие се е състояло...и може би от него наистина има някаква полза (но какво ли е полза, примерно по Джеръми Бентъм?). Казват, че има полза от тия неща. Аз нямам представа. Когато помагаш – не питаш дали има или няма полза от твоето помагане. Това е моят принцип. Този, на когото помагаш – той си знае!

И друго – още по-важно: когато помагаш не мислиш, като някой параноик, дали този, на когото помагаш е достоен или е недостоен за помагането ти! Това е железен мой принцип.

Защото за петдесет години се убедих, че по нашия край, ако помогнеш на някого – веднага ще дойдат при теб разни хора. Ще направят свойска и съзаклятническа физиономия и ще ти кажат: Тоя, на когото помагаш, е пълен боклук и жалка, нищожна личност! (по Илф и Петров). Ти правиш голяма грешка, като му помагаш! Ти си добър човек (винаги го удрят на ласкателства), но си наивен! А този само те използва, но иначе той въобще не заслужава!

О Боже! – казвам си в такива моменти и се усмихвам много, много тъжно, все едно съм изял току що гнил домат. И трябва да го преглътна. Защото домакинята ме гледа в устата. Защото си мисля за смешната и противна човешка природа, изтъкана от ревност и завист в променливо съотношение. Всеки, на когото дадеш сърцето си (труда си) предизвиква злобна и най-лошото – неосъзната - завист у тия, на които не си го дал. И те, както вече казахме, идват и почват да ти обясняват, колко глупаво си постъпил, въртейки копчето на шинела ти (по Гогол).

Аз не мисля, когато правя добро. Защото, казвам си, доброто не е между човек и друг човек. Правиш ли добро – очите ти гледат нагоре! Бога търсят те нагоре и го търсят за да го попитат: Боже, ако правя все ей такива работи – добри и полезни за другите – ще ме помилваш ли? Ще направиш ли така, че за мен живота да не свърши? А да продължи в твоето царство небесно?

Като правиш добро – казвам си - няма никаква полза да си сметкаджия! И да се правиш на проверяващ орган към данъчното – та да прецениш към кого ако се насочи доброто, ще е най-„правилно”. Не, няма смисъл.
Пък и, казвам си, ако направиш добро на лош човек – още по-добре!

Ето това е добро! Защото всеки прави добро на добрия! И защо? Ами защото очаква и от него добро! Това, казвам си, всъщност е една примитивна стоково-обменна търговия, като стоката тук е „доброто”. Правиш на добрия своето добро и очакваш той да ти върне неговото добро. Хм. Изгодно. Но някак прекалено прагматично. Вулгарно прагматично.

А ти вземи най-голямата лопата, изкопай най-голямата дупка, па хвърли в нея своето добро! Тая най-голяма дупка ще стигне право до небето и до небесния чертог!

И аз отидох в Плевен.

Бях накупил бои. Когато пристигнах, оказа се, че трябва да се изрисува огромна площ от стъкла в една топла връзка между две сгради. Аз не съм учил рисуване, но съм рисувал върху какви ли не площи, имам доста голям опит. И сега малко се смутих. Наистина голяма площ. Пък и върху стъкло. Доста, доста сложна работа.

И тогава се появиха децата. Доведоха ги учителките и психоложките от центъра. Аз почти се хванах за главата. Та то и без деца рисуването върху тия безброй стъкла ще бъде много трудно...а с тях...!

Но после въздъхнах: нима не е детската рисунка най-чистото и хубаво нещо?

Ами не е! – зави цялата претенция у мен, цялата тая, която се е изграждала при гледане на картини на Тиеполо и Веронезе – защо учи човек тогава, защо се обучава внимателно цели трийсет години, за да рисува накрая наистина майсторски?

Остави го тоя Пикасо с неговите „на двайсет рисувах като Рафаел, след това двайсет години ми трябваха да започна да рисувам като дете”. Все пак детската рисунка е неловка, несръчна, ако си изпаднал в особено благодушно умиление – може и да кажеш, че е хубава...но...пък и особено съчетана с моя полу-майсторски стил...кой знае на какво ще заприлича това пространство!

Моят вечен страх от излагане!

Но децата взеха бурканчетата и... - ей, чакайте чакайте, май не трябва точно така да...– но те въобще и не ме чуваха, а и аз това си го казах само наум и всъщност се усмихнах и махнах с ръка: Да става каквото ще, Бог води ръката на невинните!

И децата запердашиха по стъклата. С четките. И направо с ръцете. И аз с голямо изумление виждах, че техните несръчни мазки имат доста голяма живописна сила, имаха нещо и от Ван Гог, и от Матис, и от Дерен...

И аз чак се увлякох. И започнах, покрай техните рисунки, да имитирам техния стил. Обграждах техните малки цапаници с мои – по-големи.

Жълто, синьо, червено, бяло, зелено, червено. Брей, какви патриоти, тежащи по осемнайсет килограма! Мацаха ръчичките си с цветовете на българския флаг и ги отпечатваха на стъклото. На бурканчетата прочетох: „Бои за ръце” и изпитах мигновена и смешна завист: Ето, в моето детство такива чак „бои за ръце” нямаше, какви ти бои за ръце – имаше само някакви китайски нон-токсик боклучиви боички...То пък сега все едно не са всичките точно китайски – засмях се и продължих с рисуването! И децата не се уморяваха, ядяха бисквити и праскови, изтриваха ръце в големите кърпи, които учителките бяха донесли, внимателно пазеха дрехите си, но никак не пазеха стъклата – и те се покриваха с какви ли не причудливи фигурки. Същински Йеронимус Бош – казах си.

На едно място момиченце на четири беше нарисувало и своя любим смартфон. И за да е ясно – беше написало нещо като „айфон 11”. Не разбрах защо. Приех го като някое от психеделичните хрумвания на творците, каквато е примерно прочутата песен „№ 9” на Джон Ленън...Просто му хрумва на детенцето...А, да, всъщност може това да е моделът на телефона (сетих се и въздъхнах заради тая модерна практичност).

И след пет часа бяхме готови. Аз бях нарисувал един профил на войн с шлем по Леонардо, една кубистична Мона Лиза ала Матис, един малък принц, няколко тополи, една крива българска круша с много ярки цветове в стила на Майстора...децата бяха нарисували всичко останало. Ръчички, айфони, български знамена, български слънца, деца с майки, майки с деца и кученца. Всичко. Топлата връзка беше изрисувана.

Да не се вижда вътрешният двор, че още не е оправен. – каза една от психоложките.

Лека-полека, нали виждате, всичко ще стане – лека-полека! Да сме живи и здрави...- казах аз и въздъхнах.

Моля ти се, Боже, да сме здрави (казах си наум) за да видим поне малка, малка част от добрите си начинания завършени.

Така си казах и отидох да се измия, защото трябваше да отида и в центъра на града, където да се срещна с един тъжен човек на хемодиализа. На когото също трябваше да се помогне. А помагането, както бе казано, е много сложна и фина територия.

И така нататък.